Джеймс Патерсън
Джак и Джил (39)

36.

— Добро утро. Доктор или инспектор Крос? — попита ме Томас Бърнс.

Имах тайното подозрение, че д-р Крос ще ми свърши доста по-добра работа в Белия дом. Като д-р Бънч или д-р Кисинджър, или дори д-р Савидж.

— Май предпочитам Алекс — отвърнах му аз.

Лицето на президента грейна в широка усмивка — същата харизматична усмивка, която бях виждал толкова пъти по телевизията и първите страници на вестниците.

— А аз — Том — каза президентът. Протегна десница и двамата с ръкостискане се отърсихме от фамилните си имена. Ръката му излъчваше сила и стабилност. Няколко секунди се гледахме в очите.

Президентът на Съединените щати съумяваше да изглежда сърдечен и едновременно с това подобаващо сериозен. Беше висок около метър и осемдесет, елегантен и в доста добра форма за своите петдесет години. Имаше кестенява коса, леко посребрена по краищата. Приличаше малко на военен летец. Очите му бяха изразителни и топли. Беше станал популярен като най-човечния и деен президент от много години насам.

Доста бях слушал и гледал за човека, с когото се срещах за първи път. Преди да реши да се кандидатира за по-висок пост, той си бе извоювал популярност като преуспяващ и почитан изпълнителен директор на автомобилна компания „Форд“ в Детройт. Включил се бе в изборната кампания като независим кандидат и верни на изявената през последните няколко години тенденция, хората бяха гласували за свежата независима мисъл, или може би против Републиканската и Демократическата партия, по мнението на някои капацитети. До този момент се проявяваше като политик с модерни възгледи, малко опозиционер и категоричен привърженик на свободомислието във върховната власт. Като независим политик, силен и влиятелен, имаше малцина приятели във Вашингтон, но затова пък си бе спечелил множество врагове.

— Шефът на федералното бюро ви препоръча горещо — започна той. — Мисля, че Стивън Боуен е доста свестен човек. Вие какво смятате? Имате ли впечатления?

— Съгласен съм с вас. През последните години, откакто управлението бе поето от Боуен, Бюрото се промени значително. Сега си сътрудничим успешно. По-рано случаят не беше точно такъв.

Президентът кимна и попита:

— Това сериозна заплаха ли е, Алекс, или ние просто благоразумно вземаме предохранителни мерки? — Беше труден и прям въпрос. Освен това смятах, че точно този бе най-уместният.

— Определено намирам загрижеността на Тайната служба за разумна предпазна мярка — отвърнах аз. — Съвпадението на имената Джак и Джил с кодовите ви названия е доста обезпокоително. Както и самият почерк на убийците, които си подбират жертвите от знаменитостите на Вашингтон.

— Предполагам, че аз също влизам в проклетата групичка. Тъжно, но вярно — отбеляза президентът и лицето му помръкна. Бях чел, че е изключително дискретен и едновременно с това земен човек. На мен ми се стори именно такъв. Типичен представител на Средния запад в най-добрия смисъл. Мисля, че онова, което наистина ме изненада най-много, бе топлотата, която излъчваше.

— Както сам признахте, здравата сте заклатили кутията с играчките. Вече сте обезпокоили доста хора.

— Продължавайте да следите събитията, предстоят още много сътресения. Това правителство се нуждае от драстична промяна. Било е създадено за живота през деветнайсети век. Алекс, възнамерявам да съдействам на разследването по всякакъв начин. Не искам никой друг да пострада, още по-малко — да умира. Безспорно, обмислил съм го, но засега и аз не съм готов да умирам. Мисля, че двамата със Сали сме почтени хора. Надявам се и вие да ни възприемате по този начин, като се опознаем. Далеч сме от съвършенството, но сме свестни. Опитваме се да вършим онова, което трябва.

Вече възприемах президента именно по този начин. Той бързо бе намерил верния тон с мен. В същото време си задавах въпроса доколко можех да вярвам на онова, което ми бе казал. В крайна сметка той си беше политик. Най-добрият от наличните.

— Всяка година поне няколко души се опитват да проникнат в Белия дом, Алекс. Един дори успя, като се присламчи към края на колоната на флотския духов оркестър. Малцина са опитвали да нахлуят през главните порти с кола. През деветдесет и четвърта Франк Юджийн Кордър успя да приземи в двора едномоторен самолет „Чесна“.

— Но до този момент не е имало случай като сегашния — отбелязах аз.

Президентът зададе въпроса, който действително занимаваше мислите му:

— Какво е заключението ви за Джак и Джил?

— Заключение още няма. По-скоро първи впечатления — отвърнах. — Не съм съгласен с ФБР. Не ги виждам като убийци с определен почерк. Те са високо организирани, а почеркът им ми се струва преднамерено натрапен. Бас държа, че и двамата са привлекателни, с коефициент на интелигентност значително над средния. Трябва да са доста красноречиви и убедителни, за да успеят да се озоват на местата, където са извършили престъпленията си. Явно, преследват нещо още по-впечатляващо. Извършеното от тях до момента е само основа за онова, което ще последва. Наслаждават се на силата, с която манипулират едновременно и нас, и медиите. Това е всичко, с което разполагам до момента. Или поне което имам готовност да изложа.

Президентът кимна сериозно.

— Имам добро предчувствие за вас, Алекс — каза той. — Радвам се, че успяхме да се срещнем тук за няколко минути. Казаха ми, че имате две деца. — Бръкна в джоба на сакото си и извади оттам президентска игла за вратовръзка и шнола, специално направени за деца. — Мисля, че жестовете в знак на приятелство са важни. Виждате ли, аз вярвам едновременно и в традициите, и в промяната.

Президентът Бърнс отново стисна ръката ми, за момент ме погледна право в очите и после излезе от стаята.

Разбрах, че току-що съм бил приет в екипа, чиято единствена задача бе да охранява живота на президента. Открих, че съм силно мотивиран да върша именно това. Сведох поглед към иглата и шнолата за Деймън и Джани и се почувствах странно развълнуван.