Джеймс Патерсън
Джак и Джил (103)

100.

Вперих поглед в думите ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ. Знаех точно откъде е надписът върху тениската му: „Никелодеон“. Детска телевизионна програма Деймън и Джани умираха за нея. В известен смисъл и аз. „Никелодеон“ беше семейна програма и това вероятно вбесяваше Дани Будро.

Той ми се ухили в лицето. После заговори тихо, както бях сторил и аз току-що. Великолепно изимитира моята загриженост за него. Инстинктите му бяха изострени. Отново ми вдъхна страх. Освен това предизвика у мен желание да му скоча и да му забия такъв, че да му изкарам въздуха.

— Няма защо да шептиш. Тук никой не спи. Е, ако не броим портиера Джордж.

Той се изсмя, забавлявайки се в своята безумна и зловеща неадекватност.

— Добре ли си? — попитах отново Кристин.

— Не. Не съвсем — прошепна тя в отговор.

— Млъквайте, по дяволите! — изкрещя ни Будро. Насочи пистолета си към Кристин, а после отново към мен. — Когато кажа нещо, наистина го мисля.

Дадох си сметка, че няма да успея да отнема пистолета от момчето. Трябваше да опитам нещо друго. Той изглеждаше близо до психически срив, съвсем близо.

Реших да предприема незабавен ход.

Съсредоточих се върху него, като се опитах да преценя слабостта му. Наблюдавах го, без да се издавам външно.

Направих няколко бавни съвсем преднамерени стъпки към прозореца на всекидневната. Там беше сложено старо африканско трикрако столче.

Хвърлих поглед на полицейските редици, разположени на полагаемото се разстояние от другата страна на зелената площ пред къщата. Виждах щитовете и плексигласовите шлемове, защитните им униформи, бронирани жилетки, отвсякъде насочени оръжия. Господи, каква сцена! И всичко заради това умопомрачено лайно.

— Да не ти хрумват разни забавни идеи — предупреди ме той от другата страна на стаята.

Но на мен вече ми беше хрумнала една презабавна идея, Дани, момчето ми. Дори направих своя ход. Можеш ли да познаеш какъв е? Толкова ли си умен, за колкото се мислиш, кретенче нещастно?

— Защо не? — попитах. Той не отговори. Възнамеряваше да ни убие. Какво повече?

Имах достатъчно основателна причина да бъда близо до прозореца. Канех се да застана така, че двамата с Кристин да се озовем един срещу друг в двата края на всекидневната.

Бях го направил. Бях готов със своя ход. Будро не даваше вид да е забелязал.

— Какво си мислиш за мен сега? — изръмжа той. — Как съм на фона на тези задници Джак и Джил? Ами в сравнение с великия Гари Сонеджи? Можеш да ми кажеш. Няма да засегнеш чувствата ми. Защото аз нямам чувства.

— Ще ти кажа — отвърнах, — защото това искаш да чуеш. Никога не съм се впечатлявал от убийци, каквито и да са те, не съм впечатлен и от теб.

Устата му се сгърчи и той изръмжа:

— Така ли? Е, и аз не съм впечатлен от теб, д-р Глупендер Крос. И все пак кой държи пистолета?

Един дълъг напрегнат миг Дани Будро ме гледаше втренчено. Зад лупите очите му изглеждаха кривогледи. Зениците бяха като връхчета на топлийка. Сърцето ми блъскаше неудържимо. Хвърлих поглед към Кристин Джонсън в отсрещния край на стаята.

— Трябва да те убия и ти го знаеш — каза той, сякаш репликата му изчерпваше целия смисъл на света. Внезапно заговори с отегчен глас. Беше дяволски смущаващо. — Вие с Кристин трябва да пукнете.

Той се извърна да я погледне. Очите му бяха тъмни дупки.

— Черна кучка! Подла и лицемерна. Как смееш да ме унижаваш! — разкрещя се той отново.

— Не е вярно — каза Кристин Джонсън. — Опитвах се да защитя онези деца на двора. Нямаше нищо общо с теб. Нямах никаква представа кой си. Откъде бих могла да знам?

Той тропна тежко с крак, обут в черен ботуш. Беше капризен, сприхав, непримирим. Гаден малък идиот във всяко отношение.

— Не ми казвай какво знам, по дяволите! Не можеш да ми обясняваш какво мисля аз. Не можеш да ми влезеш в главата! Никой не може!

— Защо мислиш, че трябва да убиеш още някого? — попитах го аз. Той отново ми се разкрещя. И ме взе на мушка.

— Не се опитвай да ме будалкаш! Да не си посмял!

— Не те будалкам — поклатих аз глава. Внезапно той извъртя оръжието си към Кристин.

— Аз трябва да убивам, защото това ми е работата. — Той се изкикоти отново.

Кристин Джонсън усети какво щеше да се случи. Тя знаеше, че нещо трябва да се направи, преди Дани Будро да се взриви.

Момчето отново се обърна към мен.

— Опитваш се да ме изиграеш — каза той. — Затова вадиш спокойния глас. Щом се пазиш от мен, значи не си толкова всемогъщ, огромен и заплашителен. Ти си ми прозрачен.

— Прав си — отвърнах, — но не съвсем. Говорех по този начин — толкова тихо — за да те отвлека от онова, което в действителност правех. Ти провали собствената си игра.