Джеймс Патерсън
Джак и Джил (67)

64.

Бях си легнал малко след един. Нана пристигна да ме събуди в пет без петнайсет. Чух суркането на чехлите й върху голия дървен под на спалнята. После заговори с приглушен шепот точно над ухото ми. Накара ме да се почувствам отново шестгодишен.

— Алекс, Алекс, буден ли си?

— Мм, хмм. Е да, вече няма как да не съм.

— Твоят приятел е долу в кухнята. Яде бекон и домати от тигана, все едно че идва краят на света и той го знае. Все още се тъпче по-бързо, отколкото аз мога да готвя.

Сподавих тих, мъчителен стон. Премигнах два пъти. Клепачите ми се чувстваха ужасно натежали и подпухнали всеки път, когато отново се отваряха. Гърлото ми дращеше и беше пресъхнало.

— Сампсън ли е тук? — успях да изрека накрая.

— Да, и каза, че може би има следа към убиеца от училище „Соджърнър Трут“. Това не е ли добър начин да започнеш деня си?

Дразнеше ме. Както винаги. Още нямаше и пет часа сутринта, а Нана вече беше забила ръждясалия си нож в плътта ми.

— Станал съм — прошепнах. — Не ми личи, но съм станал.

След по-малко от двайсет минути двамата със Сампсън спряхме пред една тухлена къща на Сюърд Скуеър. Той призна, че имал нужда от моето присъствие на сцената. Ракийм Пауъл и един бял инспектор на име Честър Мълинс, който носеше старомодна шапка с широка периферия, стояха пред собствените си коли и ни чакаха. Изглеждаха изключително напрегнати и притеснени.

Улицата бе на средно заможната страна на Сюърд Скуеър Парк, на по-малко от миля и половина от „Соджърнър Трут“. Това вероятно беше обходният район на Мълинс.

— Онази беличката в колониален стил на ъгъла — каза Ракийм, като сочеше към голяма къща през една пряка. — Боже, как обичам да работя в тези заможни кварталчета! Усещате ли аромата на розите?

— Това е препарат за миене на прозорци — рекох.

— Дотук стига моята кариера с Международната агенция за доставка на цветя по домовете — засмя се Ракийм Пауъл, последван от своя партньор Честър.

— Семейство Партридж може и да не живеят в онази спретната къщурка ей там — предупреди Сампсън двамата инспектори. — Красива околност, тиха улица и прочее, но въпреки това вътре може да ни чака някой гнусен вманиачен убиец. Ясно ли е?

После се обърна към мен.

— За какво мислиш, Сладур? Отдал си се на обичайните си грозни мисли по въпроса? Предчувстваш удоволствието?

По краткия път до Сюърд Скуеър Сампсън ми беше казал онова, което знаеше. Някакъв абонат на интерактивни услуги „Продиджи“, военен, полковник франк Мор, от известно време пращал съобщения за убийствата на децата. По всяка вероятност разполагаше с някакви подробности, известни единствено на полицията и на самия убиец. Приличаше на нашия маниак.

— Онова, което научавам от теб, господин Джон, хич не ми харесва. Убийствата предполагат, че той се намира в състояние на яростна възбуда и въпреки това е доста внимателен. И сега търси помощ? Води ни буквално към собствената си врата? Не съм убеден, че разбирам. И със сигурност не ми се нрави. Ето какво чувствам засега, партньоре.

— И аз си мислех същото — кимна Сампсън и продължи да се взира във въпросната къща. — Във всеки случай вече сме тук. Нищо не ни пречи да проверим онова, което полковникът искаше да видим.

— Без осакатени тела — каза Ракийм и се намръщи. — Не и в пет часа в понеделник сутринта.

— Ние с Алекс поемаме задната врата — каза Сампсън на Ракийм. — Вие можете да покриете предната. Наблюдавайте гаража. Ако това е къщата на убиеца, можете да очаквате някоя и друга изненада. Всички събудихте ли се вече?

Ракийм и белият с шапката кимнаха.

— С ококорени очи и вирнати опашки — каза Ракийм с фалшив ентусиазъм.

— Прикриваме ви. — Най-накрая Честър Мълинс каза нещо. Сампсън кимна спокойно.

— Тогава да действаме. Не е съмнало съвсем, тъй че може още да е в ковчега си.

Беше пет часът и двайсет минути и адреналинът ми вече бясно се покачваше. Бях срещнал всички човешки чудовища, които исках да срещна през живота си. Нямах нужда от повече професионален опит.

— Да не би да съм тук да ти следя задника? — попитах аз Сампсън и тръгнах към голямата къща, кацнала на ъгъла.

— Точно така, Сладур. Имам нужда от теб в тази история. Ти притежаваш вълшебно влияние върху тези психари убийци — каза Сампсън, без да се обръща да ме погледне.

— Благодаря ти — измърморих. Наистина в главата ми ехтеше, сякаш току-що бях взел райски газ при стоматолога. Аз наистина не исках да налетя на друг психопат.

Минахме напряко през една подгизнала морава, която водеше до дълга, дълбока веранда с решетка с бръшлян. В кухнята се виждаха мъж и жена.

— Трябва да са господин и госпожа Франк — измърмори Сампсън.

Мъжът ядеше нещо, когато се приведе над кухненския плот. Различих кутия от ягодови тарталети, картон с прясно мляко и сутрешния „Вашингтон Поуст“.

— Това изобщо не ми харесва — прошепнах на Джон. — Той ни води през целия път, буквално до самия праг.

— Маниакален убиец — произнесе той през ослепително бели, здраво стиснати зъби. — Хайде да действаме. Време е отново да станем невъзпети герои.

Двамата клекнахме под нивото на кухненския прозорец — една съвсем нелесна за нас задача. Оттам вече не виждахме мъжа и жената, но и те не ни виждаха.

Сампсън сграбчи топката на вратата и бавно я завъртя.