Джеймс Патерсън
Джак и Джил (28)

25.

— Доктор Крос, доктор Крос, познавам това момче — разнесе се до мен треперещ глас. — От нашето училище е, от по-малките. Казва се Върнън Уийтли.

Вдигнах поглед и видях госпожа Джонсън, директорката на училището на Деймън. Едва се сдържаше да не захлипа.

По-желязна е и от теб, тате. Това ми беше казал Деймън. Вероятно е бил прав. Директорката никога нямаше да се разплаче, нямаше да си го позволи.

Лекарката, ръководеща медицинската експертиза, стоеше до госпожа Джонсън. Познавах и нея. Беше бяла жена, Джанин Престигард. Изглеждаше горе-долу връстничка на госпожа Джонсън. Трийсет и пет, плюс-минус няколко години. Те разговаряха, обменяха мисли и вероятно взаимно се утешаваха.

Какво имаше около училището „Соджърнър Трут“? Защо точно то? Защо училището на Деймън? Шанел Грийн, а сега и Върнън Уийтли. Какво знаеше директорката, ако изобщо знаеше нещо? Смяташе ли, че може да помогне за разкриването на тези ужасяващи убийства? Познаваше добре и двете жертви.

Лекарката уреждаше аутопсия за установяване причината за смъртта. Тя изглеждаше потресена от жестокостта, с която бе убито детето. Аутопсията на едно мъртво дете е невероятно потискаща.

Двама полицаи от местния участък чакаха наблизо. Както и екипът от моргата. Всичко на сцената на престъплението бе толкова тихо, толкова тъжно, толкова непоносимо. Няма нищо по-зловещо от убийството на едно дете. Поне от онова, което съм виждал. А помня всички. Сампсън понякога ми казва, че съм твърде чувствителен за инспектор от отдел „Убийства“. А аз възразявам с убеждението, че всеки инспектор трябва да бъде колкото се може по-човечен и чувствителен.

Изправих се в цял ръст. При моите метър и осемдесет и осем се оказах само с няколко сантиметра по-висок от госпожа Джонсън.

— Вие бяхте на мястото и на двете убийства — казах. — Наблизо ли живеете? Някъде наоколо?

Тя поклати глава. Погледна ме право в очите. Нейните бяха толкова изразителни, така огромни и кръгли. Задържаха погледа ми и не ми позволиха да го отместя.

— Познавам много хора в квартала. Някой ми се обади по телефона вкъщи. Почувствали са, че трябва да зная. Отраснала съм недалеч оттук, в района на Ийстърн Маркет — продължи тя по собствено желание. — Това е същият убиец, нали?

Не отговорих на въпроса й.

— Може по-късно да ми се наложи да поговоря с вас за убийствата — рекох. — Не е изключено да поискам нов разговор с някои деца от училище. Ще го направя само ако наистина няма друга възможност. Те преживяха достатъчно. Благодаря ви за загрижеността. Съжалявам за Върнън Уийтли.

Госпожа Джонсън кимна и продължи да ме гледа с проницателен поглед.

— Как можете да вършите тази работа? — внезапно избухна тя.

Беше неочакван и стъписващ въпрос. Можеше да се възприеме като нетактичен, но по незнайни причини не го почувствах така. Това беше и моята собствена мантра. Как вършиш тази работа, Алекс? Защо точно ти трябва да се пребориш с многоглавия змей? В какво си се превърнал?

— Не знам. — Казах истината.

Защо й признах собствената си слабост? Рядко го допусках с когото и да било, не си го позволявах дори със Сампсън. Беше заради нещо в очите й. Те изискваха искреност.

Сведох поглед и се извърнах. Трябваше. Захванах се отново да си водя бележки. Главата ми гъмжеше от въпроси, лоши въпроси, лоши мисли и още по-лоши чувства относно убийството. Двете убийства. Двата случая.

Защо толкова мрази деца? Непрестанно си задавах този въпрос. Кой би могъл да мрази толкова тези малки създания? Вероятно самият той е бил малтретиран. Сигурно е мъж на двайсет и няколко години. Не особено организиран или предпазлив.

Помислих си, че ще го хванем, но дали щяхме да го хванем достатъчно скоро?