Джеймс Патерсън
Джак и Джил (55)

52.

Повече от триста изгладени и излъскани юнкери от прогимназията и средното училище към Академията изпълваха представителната зала в девет часа сутринта. Юнкерите бяха облечени в обичайните си училищни униформи: широки сиви панталони, черна риза с вратовръзка и сива жилетка.

От своята твърда дървена седалка в залата убиецът от училището „Соджърнър Трут“ видя негъра исполин, който влезе в Лий Хол. Разпозна го незабавно. Този тъпанар бе Джон Сампсън. Приятел и партньор на Алекс Крос.

Това не беше хубаво. Дори си беше много лошо. Убиецът усети, че го обзема паника, страхът го сграбчи за гърлото. Запита се дали от полицията не идваха за него точно сега. Знаеха ли кой е той?

Искаше да избяга, но в момента нямаше как да се измъкне оттук. Трябваше да остане седнал и да го издържи.

Първоначалната реакция на убиеца бе да изпита срам. Мислеше, че ще му призлее. Че ще повърне или нещо подобно. Искаше му се да скрие глава между краката си. Почувства се пълен глупак, че ще го пипнат по такъв начин.

Седеше на двайсетина ярда от мястото, където бяха застанали това нафукано нищожество полковник Уилсън и инспекторът и се оглеждаха така, сякаш всеки миг предстоеше да се случи нещо невероятно важно. Всеки юнкер, който минаваше, отдаваше чест на възрастните, също като автоматични глупаци, каквито си и бяха. В стаята започна да се изпълва неспокойна глъч.

Щеше ли да се случи нещо разтърсващо? Мисълта виеше в главата на убиеца. Щеше ли полицията да го арестува пред цялото училище? Бяха ли го спипали?

И все пак как бяха успели да стигнат до него? Не звучеше правдоподобно. Тази мисъл го успокои малко.

„Фалшиво спокойствие? Фалшиво чувство за сигурност?“ — запита се той и леко се приведе на твърдата дървена седалка. Искаше му се по някакъв начин просто да изчезне.

После отново се изправи на мястото си. О, гадост! Започва се!

Наблюдаваше неотклонно как инспекторът от отдел „Убийства“ бавно се отправи към подиума заедно с полковник Уилсън. Ритъмът на сърцето му бе като бийт-секцията в песен на „Уайт Зомби“.

Събранието започна с обичайните тъпи юнкерски лозунги за „честност, общност в мисли и дела“, и целия този боклук. После полковник Уилсън заговори за „подлите убийци на двете деца в Гарфийлд Парк“. Той продължи:

— Градската полиция претърсва щателно парка и околността. Не е изключено някой юнкер от „Теодор Рузвелт“ неволно да е станал свидетел на нещо, което би помогнало на полицията в разследването. Може би някой от вас може по някакъв начин да окаже съдействие.

Ето значи защо беше тук исполинът инспектор. Проклета разузнавателна експедиция. Все същото шибаното разследване на двете убийства.

Въпреки това убиецът продължаваше да седи, притаил дъх. Очите му бяха огромни и приковани в сцената, когато Сампсън се отправи към микрофона на подиума. Високият негър наистина се открояваше в помещението, изпълнено с къси подстрижки, униформи и предимно румени лица. Той беше огромен. Освен това изглеждаше доста добре в черното си кожено яке, сива риза и черна вратовръзка. Той се извиси на подиума, който изглеждаше подходящ на височина за полковник Уилсън.

— Служих във Виетнам под командването на няколко лейтенанти, които изглеждаха на вашата възраст — произнесе в микрофона инспекторът. Гласът му беше спокоен и много дълбок. После се засмя, както и повечето от юнкерите. Имаше невероятно, безспорно присъствие. И определено изглеждаше убедителен. Убиецът си помисли, че Сампсън се смее на кадетите, но не беше сигурен. — Причината, поради която дойдох във вашето училище — продължи той, — е, че ние претърсваме щателно Гарфийлд Парк и всичко наоколо. Две малки деца станаха жертви на жестоко убийство там, и двете през миналата седмица. Черепите на децата бяха смазани. Без съмнение убиецът е психопат.

Убиецът изпита желание да покаже на Сампсън среден пръст. Убиецът не е психопат. Ти си психопат. Убиецът е много по-готин, отколкото си мислиш.

— Доколкото разбрах от полковник Уилсън много от вас се прибират вкъщи през парка. Други прекосяват напряко, освен това играете в парка футбол и лакрос. Ще оставя в училището моя номер в участъка. Можете да се свързвате с мен по всяко време, денем и нощем, на този номер, ако сте видели нещо, което може да ни бъде от помощ.

Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ не можеше да откъсне очи от снажния инспектор по убийствата, който говореше така спокойно и уверено. Питаше се дали би могъл да му бъде достоен съперник. Да не говорим за онзи скапаняк инспектор Алекс Крос, който му напомняше за собствения му баща ченге.

Смяташе, че може да им бъде достоен съперник.

— Някой има ли въпроси? — попита Сампсън от подиума. — Каквито и да са? Сега е времето да питате. И мястото. Говорете, момчета.

Убиецът изпита желание да извика от мястото си. Усети как го залива инстинктивно желание да вдигне високо десница и да им предложи истинска помощ. Накрая седна върху ръцете си, точно върху пръстите си.

Съвсем случайно видях нещо в Гарфийлд Парк, сър. Може би знам кой е убил тези две деца с половинметрова, подсилена с изолирбанд бейзболна бухалка.

Всъщност да си призная, аз ги убих, сър. Аз съм убиецът на деца, скапан задник! Хвани ме, ако можеш!

Ти си по-голям. Много по-голям. Но аз пък съм толкова умен, че ти изобщо не можеш да се сравняваш с мен.

Само на тринайсет години съм. И вече съм толкова добър. Почакай да порасна още малко. Правете му сметката, тъпи копелета!