Джеймс Патерсън
Джак и Джил (69)

66.

Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ се шляеше по М стрийт, разлиствайки „Уошингтън Поуст“, за да разбере дали вече е станал прочут. Цяла сутрин бе просил по улиците и бе събрал около десет долара. Животът можеше да е хубав!

Беше разтворил широко вестника пред себе си и тъй като не внимаваше особено къде върви, често се блъскаше в разни тъпанари по пътя си. „Поуст“ беше пълен с материали за проклетите Джак и Джил, но за него нямаше нищо. Нито ред, нито думичка за онова, което бе сторил. Каква жалка история бяха тия вестници. Направо си скъсваха задниците от лъжи, обаче всички трябваше да им вярват, нали така?

Внезапно се почувства толкова зле, толкова объркан, че му се прииска просто да легне на тротоара и да заплаче. Не трябваше да убива тия малки деца и вероятно нямаше да го направи, ако си бе взимал лекарството. Но депакотът го караше да се чувства като наркоман и той го мразеше, все едно че беше стрихнин.

И тъй, сега животът му бе разбит окончателно. Той беше пътник. Животът му бе свършил, преди всъщност да е започнал.

Намираше се на гадната улица и мислеше как да заживее тук постоянно. Никой е тук. И никой не може да спре Никой.

Отново бе ходил в „Соджърнър Трут“. Синът на Алекс Крос учеше там, а Крос наистина здраво го бе вбесил. Инспекторът нямаше особено добро мнение за него, нали? Дори не бе дошъл със Сампсън в училището. Крос непрекъснато го подценяваше.

Скоро щеше да стане време за обедната почивка в училището и той реши да намине, може би да постои до оградата, опасваща двора, където бяха намерили малката Шанел Грийн. Където бе довлякъл тялото. Може би бе дошъл моментът да предизвика съдбата. Да разбере дали има Господ на небето. Както и да е.

В главата му непрестанно кънтеше рокмузика. „Найн Инч Нейлс“, „Грийн Дей“, „Оейсис“. Чуваше „Блек Хоул Сън“ и „Лайк Сюисайд“ на „Саундгардън“. После „Чъмп“ и „Баскет кейс“ от албума на Грийн Дей „Дуки“.

Овладя се, успя да се издърпа обратно от границата на безумието.

Човече, наистина се беше посмахнал за две-три минути. Беше превъртял напълно. Запита се колко ли време бе останал отвъд.

Вече почваше да става твърде зле. Или се оправяше? Може би трябваше да си вземе съвсем малко от стария депакот. Да види дали няма да му помогне да се върне, където и да е близо до нашата слънчевата система.

Изведнъж забеляза онази черна кучка, амазонката, да се задава срещу него. Вече беше твърде късно да избяга от пътя на циклона.

Позна я веднага. Беше нафуканата директорка на „Соджърнър Трут“. Беше го нацелила, държеше го на мерника си.

Тя вече му крещеше, извисявайки глас:

— В кое училище учиш? Защо не си в клас? Не можеш да стоиш тук — викаше тя, докато се приближаваше към него.

ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ЧЕРНА КУЧКО. ГЛЕДАЙ СИ РАБОТАТА. НА КОГО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГОВОРИШ?

НА МЕН ЛИ ГОВОРИШ^[1]?

— Чуваш ли ме, господинчо? Глух ли си, или какво? Това е свободна от дрога зона, така че се махай! Веднага. Абсолютно никакво шляене около това училище. За теб се отнася, ей ти, с военното яке! Отивай си. Хайде, марш от тук!

Що не идеш да се чукаш, а? Ще се разкарам, когато ми е кеф и когато съм готов.

Тя се изправи пред него. Беше едра. Във всеки случай — доста по-едра от него.

— Отивай си, иначе ще си го получиш. Не приемам никакви глупави обяснения. Никакви. Сега се махай. Чу ме какво казах.

Добре, по дяволите. Продължи нататък, без да й достави удоволствието да й се изрепчи. Когато стигна до пряката, видя как пуснаха всички ученици на двора, опасан с високата телена ограда, дето изобщо не важеше, що се отнасяше до сигурността. Не можеш да ми попречиш да вляза.

Оглеждаше се за малкия син на Крос, претърсваше двора с поглед. Да, намери го. Без особено усилие. Висок за възрастта си. Красив, а? Пич отвсякъде. Казваше се Деймън.

Директорката още беше на игрището, наблюдаваше го, гледаше го лошо. Казваше се Джонсън.

Е, сега бе мъртва. Вече бе древна история. Също като дъртата Соджърнър Трут — бившата робиня, бившата аболиционистка^[2]. Всички бяха такива, помисли си убиецът, когато най-сетне реши да си тръгне. Имаше и по-важни неща от това да се шляе наоколо и да си губи ценното време. Сега беше голяма звезда. Беше значим. Беше някой.

Щастлив, щастлив. Радост, радост.

— Ако го вярваш — каза той, без да се обръща към никой конкретно, просто към обичайните гласове, отекващи в главата му, — значи си по-голяма откачалка и от мен. Не съм щастлив. И радост въобще няма.

Докато завиваше зад ъгъла, видя една полицейска кола, която се приближаваше към училището. Време беше да се разкара от тук, но щеше да се върне.