Джеймс Патерсън
Джак и Джил (48)

45.

Агент Джей Грейър ми се обади от телефона в колата си. Точно бях преполовил близо двестате секретни доклада от проучването на служителите в Белия дом, които бях получил от военното подразделение на Тайната служба. Заместник-директорът бързаше към комплекса Кенеди Сентър, с около 130 по магистралата. Чувах рева на сирената от колата му.

— Отново удариха. Господи, този път в Кенеди Сентър. Тази вечер. Буквално под носа ни. Поредният гаден кошмар, Алекс. Просто ела.

Определено звучеше извън релси.

Просто ела.

— Убийството е извършено през антракта на „Мис Сайгон“. Ще се видим на място, Алекс. До десет минути съм там.

— Кой беше този път? — зададох аз въпроса за шейсет и четири хиляди долара. Почти не исках да чуя отговора. Не, не почти. Не исках да чуя името на жертвата.

— Това е част от проблема. Цялата тази история е едно пълно безумие. Всъщност не е никой, Алекс.

— Как тъй „всъщност не е никой“? Звучи ми безсмислено, Джей.

— Студентка по право от университета „Джорджтаун“. Млада жена на име Шарлот Кинси. Само на двайсет и три години. Отново са оставили една от ония бележки. Те са със сигурност.

— Не схващам. Нещо не схващам — промърморих в слушалката. — По дяволите!

— Аз също. Момичето може да е отнесло куршума, предназначен за друг. Била е с един съдия от Върховния съд, Алекс. Томас Хенри Франклин. Може куршумът да е бил за него. Това пасва с модела да се чистят знаменитости. Може би най-накрая са направили грешка.

— Пристигам — казах на Джей Грейър. — Ще се срещнем в Кенеди Сентър.

Може би най-накрая бяха направили грешка.

Не ми се вярваше.