Джеймс Патерсън
Джак и Джил (56)

53.

Лежах на дивана с котката Роузи и пълна торба с кошмари. Роузи беше ръждива абисинска красавица. Беше много силна, независима, дива и голяма гальовница. Един уикенд тя просто се появи в къщата, хареса я и остана.

— Няма да ни напуснеш един ден, нали Роузи? Тъй неочаквано, както дойде?

Роузи разтърси цялото си тяло. „Ама че глупав въпрос — бе отговорът й. — Не, естествено. Аз вече съм част от семейството.“

Не можех да заспя. Дори мъркането на Роузи не ме успокояваше. Бях смазан от умора, но мисълта ми не спираше да препуска. Броях убийства, не овце. Около десет часа реших да се поразходя с колата, за да се поразведря. Може би да вляза в контакт със своята енергия чи. А може и за да вникна по-добре в едно от убийствата.

Шофирах с отворени прозорци. Вън беше — 3°С.

Не знаех точно къде отивам, въпреки че подсъзнателно бях взел решение.

И двете убийства се въртяха шеметно в главата ми. Носеха се по две успоредни опасни писти. Отново и отново се връщах към разговора си с наемния убиец на ЦРУ Андрю Клаук. Опитвах се да свържа онова, което бе казал, с убийствата на Джак и Джил. Възможно ли бе някой от „призраците“ да е Джак?

Установих, че се намирам на Ню Йорк авеню, което е и Шосе 50 и накрая навлиза в магистрала „Джон Хансън“. Кристин Джонсън живееше в тази посока, в противоположния край на околовръстното шосе в района Принц Джордж. Знаех точния й адрес. Бях го видял в рапорта на първия полицай, който бе разговарял с нея след убийството на Шанел Грийн.

„Откачена история“ — помислих си, докато шофирах към нейния град — Мичълвил.

По-рано същата вечер бях разговарял с Деймън за това как вървят нещата в училището и после за учителите там. Накрая стигнах до директорката. Деймън прозря какво се крие зад думите ми.

— Ти я харесваш, нали? — попита той и очите му светнаха като два маяка. — Харесваш я, нали, тате? Като всички. Дори Нана я харесва. Тя казва, че госпожа Джонсън е твой тип. Хайде, кажи си честно.

— У нея няма какво да не харесаш — казах на Деймън. — Само че е омъжена. Не го забравяй.

— Ти не го забравяй — рече Деймън и се засмя досущ като Сампсън.

И ето сега прекосявах с колата района на предградията в този относително късен час. Какво правех, по дяволите? Какво си мислех? Или прекарвах толкова време край психопати, че накрая бях прихванал от малоумието им? Или действително следвах един от моите по-добри инстинкти?

Забелязах Съмър стрийт и бързо завих вдясно. Леко скърцане на гуми наруши безупречната тишина на околността. Трябваше да призная, че в предградията беше красиво дори през нощта. Всички улици бяха осветени. Много коледни светлини и скъпи празнични украшения. Покрай бордюрите имаше широки улеи за изтичане на дъждовна вода. Бели тротоари. И електрически стълбове в колониален стил по всички улични ъгли.

Запитах се дали би било трудно за Кристин Джонсън да напуска този безопасен, прекрасен анклав и всеки ден да идва на работа в Югоизточния район. Чудех се какви ли са личните й демони. Защо работи толкова до късно. И какво ли представлява мъжът й.

После видях тъмносинята кола на Кристин Джонсън в алеята на една голяма къща в колониален стил с тухлена фасада. Сърцето ми трепна. Внезапно всичко стана твърде реално.

Продължих нагоре по улицата, докато подминах дома й. След това спрях до бордюра и угасих предните фарове. Опитах се да възпра бученето в главата си. Вперих поглед в задната част на нечий лъскав бял форд, паркиран отвън на улицата. Не откъснах очи от него цели деветдесет секунди — приблизително времето, в което белият форд би оцелял, преди да е откраднат по улиците на Вашингтон.

Съвсем ясно си дадох сметка, че може би хрумването ми не беше особено сполучливо. Д-р Крос не одобряваше съвсем действията на д-р Крос, което много се доближаваше до неадекватно поведение. Паркирането в мрака на един подобен луксозен квартал в предградията също не беше кой знае колко разумно.

В главата ми се въртяха няколко терапевтични шеги. Научи се да се ужасяваш от дните един по един. Все още караш гадно детство. Ако си наистина щастлив, сигурно правиш напук.

— Я си отивай вкъщи — произнесох на глас в тъмната кола. — Просто кажи не.

И въпреки това продължих да стоя в мрака, заслушан в случайната театрална въздишка и шумния спор, който бръмчеше в главата ми.

През отворения прозорец на колата чувствах мириса на борови дървета и на дим от нечий комин. Двигателят ми леко прещракваше, докато изстиваше. Знаех малко за квартала: печеливши адвокати и лекари, архитекти, преподаватели от Мерилендския университет и няколко запасни офицери от Въздушната база „Андрюс“.

Добре тогава, иди да я видиш. Иди да видиш и двамата — Кристин и съпруга й.

Реших, че мога да си изфабрикувам някакво обяснение защо ми се е наложило да дойда в Мичълвил. Имах добро „чене“, когато ми се налагаше да го използвам.

Отново запалих колата. Старото порше. Не знаех какво точно щях да направя, докъде щеше да ме изведе тази моя постъпка. Махнах крак от педала на спирачката и автомобилът се плъзна напред. Бавно потеглих. Продължих така до следващата пресечка, заслушан в тихия шум от сухите листа, попаднали под гумите, от случайно отхвръкнало камъче. Всеки шум ми изглеждаше много отчетлив и неколкократно усилен.

Накрая спрях пред къщата на Джонсън. Точно отпред. Забелязах гъстите храсти, добре поддържаната морава и грижливо подрязаните тисове.

Миг на истина. Миг на решение. На криза. Виждах лампите, които светеха вътре в къщата като малки огньове. Някой, изглежда, още бодърстваше у семейство Джонсън. Тъмносиният мерцедес стоеше кротко пред затворената врата на гаража.

Тя има хубава кола и красив дом. Кристин Джонсън няма нужда от всякакви ужасни неприятности, които ти ще й причиниш. Не въвеждай собствените си чудовища тук. Съпругът й е адвокат. За себе си тя си е доста добре.

Как бе казала, че е името на мъжа й — Джордж? Джордж — юристът лобист. Джордж — заможният юрист лобист.

На алеята имаше само една кола. Нейната. Вратата на гаража бе затворена. Представях си вътре още една кола, може би нисан. Може би и газов грил за готвене на открито. Електрическа косачка, машина за почистване на листата, може би и двойка планински велосипеди за активен отдих в края на седмицата.

Изключих двигателя и слязох от колата си.

Юнакът — страшилище за змейовете — пристига в Мичълвил.