Джеймс Патерсън
Джак и Джил (63)

60.

Изминалият ден бе дълъг и мъчителен и напрежението все още не бе спаднало. В десет часа същата вечер аз пристигнах във ФБР на Пенсилвания авеню. Мисълта ми се движеше твърде бързо, докато се возех в асансьора до дванайсетия етаж. Светлините на сградата блещукаха като миниатюрни лагерни огньове над Вашингтон. Помислих си, че Джак и Джил бяха принудили доста хора да бодърстват до късно. Аз бях само един от тях.

Бях пристигнал в седалището на ФБР да изслушам телефонното съобщение, което Джил бе изпратила на президента рано тази сутрин. Всички важни доказателства бяха предоставени на мое разположение. Бях допуснат вътре. Знаех всичко за ужасни серийни убийци. Повечето от останалите в екипа не бяха изживели това удоволствие.

Никакви правила.

Бях въведен от охраната в един аудиокабинет на дванайсетия етаж, оборудван с най-прецизна електроника. Там ме очакваше един магнетофон NEC, вече зареден с копие от лентата с гласа на Джил. Апаратурата бе включена. Загряваше.

— Това не е оригиналът, д-р Крос, но записът е достатъчно информативен за целта, с която го прослушвате — ми бе казано. Дългокос техник на ФБР ме уведоми, че според тяхното категорично мнение гласът на лентата бил филтриран или променен по електронен път. Експертите от ФБР изразили становище, че позвънилият едва ли би могъл да бъде идентифициран посредством този запис. За пореден път Джак и Джил грижливо бяха замели следите си.

— Разговарях с един познат от телефонната компания — рекох. — И той ми каза същото. Още няколко експерти го потвърдиха и аз съм принуден да го приема.

Техникът от ФБР с неконформистки външен вид най-накрая ме остави сам със записаното телефонно обаждане. Така пожелах аз. Известно време просто седях в офиса и се взирах в сградата на Министерството на правосъдието от другата страна на Пенсилвания авеню.

Джил беше там заедно с мен.

Тя искаше да разкрие нещо около себе си, имаше нужда да сподели нещо с нас. Своята дълбока, мрачна тайна.

Лентата бе нагласена. Гласът ме стресна в безмълвния самотен офис. Джил заговори.

— Добро утро, господин президент. Днес е 10 декември. Точно пет сутринта. Моля, не ми затваряйте. На телефона е Джил. Да, онази Джил. Исках да разговарям с вас, да направя тази ситуация строго лична за вас. Добре ли сте засега?

— Тя отдавна е надхвърлила личния план — отвърна съвсем спокойно президентът Бърнс. — Защо убивате невинни хора? Защо искате да убиете и мен, Джил?

— О, има твърде основателна причина, напълно задоволително обяснение за всички наши действия. Може би просто ни харесва властта да вдъхваме ужас на така наречените най-влиятелни хора на света. Може би ни харесва да ви изпращаме послание от всички дребни хорица, които вие сте изплашили с вашите властни решения и всемогъщи укази от върха. Във всеки случай никой от убитите не е бил невинен, господин президент. Те всички заслужаваха да умрат по една или друга причина.

После Джил се засмя. Електронно модулираният глас прозвуча почти като детски.

Аз си помислих за малкия син на Ейдън Корнуол. С какво едно деветгодишно момче бе заслужило смъртта си? В този момент мразех Джил, която и да бе тя, каквито и да са били мотивите й.

Президентът Бърнс не се прекърши. Гласът му бе овладян, спокоен.

— Нека ви изясня едно нещо: вие не ме плашите. Може би вие трябва да се страхувате, Джил. Вие и Джак. Все повече се приближаваме към вас. Няма място на земята, където да се скриете. На света не съществува нито едно безопасно убежище за вас. Вече не.

— Ние със сигурност ще го запомним. Благодаря много за предупреждението. Много спортсменски от ваша страна. А вие пък не забравяйте следното: вие сте мъртъв, господин президент. Вашето убийство вече е свършен факт.

Това бе краят на лентата. Последните думи на Джил към президента Бърнс, изречени така хладно, така безочливо.

Джил, сутрешният диджей. Джил поетесата. Коя си ти, Джил?

Вашето убийство е свършен факт.

Исках отново да задам няколко въпроса на президента Бърнс. Държах да говоря с него незабавно. Имах нужда от него тук, в този офис, да изслуша противния заплашителен запис заедно с мен. Може би Президентът знаеше неща, които не казваше на никого от нас. Някой трябваше да е наясно.

Пуснах заплашителното послание още няколко пъти. Не знам колко съм останал в този кабинет на ФБР, вперил поглед през прозореца към застиналите светлини на Вашингтон. Те бяха някъде там. Джак и Джил бяха там навън. Възможно бе да планират убийство. А може би не. Може би всичко това нямаше нищо общо с действителността.

Вие сте мъртъв, господин президент!

Вашето убийство е свършен факт.

Защо ни предупреждаваха?

Защо им трябваше да ни предупреждават за плановете си?