Джеймс Патерсън
Джак и Джил (53)

50.

Малко след седем на другата сутрин аз седях срещу Адел Файнъли и разтоварвах всичко, което можех, върху нея. Разтоварих се, точка. Д-р Адел Файнъли бе мой психоаналитик вече пет-шест години и аз прибягвах към услугите й, когато изпитвах потребност, без някаква системност в посещенията. Както в онзи момент. Освен това бе и моя добра приятелка.

Говорех малко разпалено и екзалтирано. Въпреки че точно там си му беше мястото.

— Вероятно не ми е чужда мисълта да напусна полицията. Може би не искам повече да бъда част от разследвания на зловещи убийства. Може пък да искам да се махна от Вашингтон или поне от югоизточната част. Или да прескоча до Западна Вирджиния и да се видя с Кейт Мактиърнън. Да си взема почивка във възможно най-неподходящия момент.

— Наистина ли ти се иска да направиш някое от тези неща? — попита ме Адел, когато свърших или поне когато се усмирих за момент. — Или просто изпускаш парата?

— Не зная, Адел. Може би второто. Освен това има една жена, с която се запознах и която може би ще ме заинтригува истински. Тя е омъжена — добавих аз и се усмихнах. — Никога не бих направил нещо с жена, която си има семейство, тъй че тя е напълно безопасна за мен. По-безопасна не би могла и да бъде. Мисля, че аз прогресивно западам.

— Искаш ли мнение по този въпрос, Алекс? Е, не мога да ти предложа. Макар че очевидно доста ти се е натрупало.

— Намирам се насред едно разследване на ужасно убийство. Всъщност на две. Току-що се отървах от друго, особено затормозяващо. Мисля, че с тази част мога да се оправя сам. Само че, знаеш ли, странно е. Подозирам, че все още ми се иска да угодя на майка си и баща си, а това не е възможно.

Не мога да се справя с чувството за изоставеност. Не мога да пренебрегна емоционалната страна и да го разглеждам в чисто рационален план. Понякога имам чувството, че родителите ми са починали от нещо като фатална печал и че ние с братята ми сме представлявали част от нея. Опасявам се, че аз също я нося у себе си. Мисля, че родителите ми са били умни поне колкото мен и сигурно са страдали от това. — Майка ми и баща ми бяха починали в Северна Каролина доста млади. Баща ми се бе съсипал с алкохол и аз все още не можех да го преживея. Майка ми бе починала от рак на белите дробове година по-рано. Мама Нана ме гледаше от деветгодишен.

— Смяташ, че тъгата се предава по наследство, така ли, Алекс? Аз самата не зная какво да мисля по този въпрос. Случайно да си хвърлил поглед на онзи материал за близнаците в „Ню Йоркър“? Има известни доказателства в полза на генетичната теория. Плашеща констатация за нашата професия.

— За инспекторската работа? — попитах аз.

Адел отмина малката ми шега без коментар.

— Съжалявам — рекох. — Съжалявам, наистина.

— Няма за какво. Знаеш колко съм доволна, когато успееш да излееш поне малко от натрупалия се в тебе гняв.

Тя се засмя. Всъщност засмяхме се и двамата. Обичам да разговарям с нея, защото сеансите ни могат да протичат с неочаквани обрати като този, от смях към сълзи, от сериозното към абсурдното, от лъжа към истина, просто около всичко, което ме тревожи. Адел Файнъли е три години по-млада от мен, но е твърде разумна за възрастта си, а вероятно и за моята. Един сеанс с нея ми се отразява по-добре, отколкото да си слушам блус на предната веранда.

Поговорих още малко, пуснах на воля езика и мисълта си и се почувствах доста добре. Прекрасно е в живота си да имаш човек, на когото можеш да разкажеш абсолютно всичко. За мен е почти немислимо да се примиря с липсата му.

— Ето каква връзка направих наскоро — споделих на Адел. — Мария е мъртва. Тъгувам непрестанно, но никога не доближавам състоянието, в което да превъзмогна загубата. Точно както не можах да преодолея загубата на мама и татко.

Адел кимна.

— Невероятно трудно е да намериш приятел, който да чувства нещата като теб. — Знаеше го. Самата тя за съжаление не бе успяла да намери такъв приятел.

— И не по-малко трудно е да загубиш сродна душа. По тази причина, естествено, се вцепенявам при мисълта, че още някой, когото обичам силно, може да изчезне от живота ми. Бягам от създаване на нови връзки, защото те могат да завършат със загуба. Няма да напусна работата си в полицията, защото това също би било вид загуба.

— Но сега мислиш много за тези неща.

— Непрекъснато, Адел. Нещо ще се случи.

— Вече се е случило. Вече пресрочихме времето си — каза накрая Адел.

— Добре — отвърнах аз и се засмях. Някои превключват на комедийната програма, за да се посмеят. Аз отивам при своя психоаналитик.

— Твърде много враждебност. Колко добре за теб. Не мисля, че си в упадък, Алекс. Смятам, че се справяш великолепно.

— Боже, обичам да разговарям с теб — казах й аз. — Нека повторим сеанса след месец, когато за пореден път се скапя съвсем.

— Нямам търпение — каза Адел и потърка алчно малките си тънки ръце. — А междувременно, както Барт Симпсън^[1] е казвал неведнъж: „Хич да не ти пука!“.