Джеймс Патерсън
Джак и Джил (65)

62.

Двамата се срещнахме в солариума на третия етаж. Помещението бе едно от любимите на Рейгън. Зад прозорците сияеха светлините на Вашингтон. Почувствах се като герой от „Цялото президентско войнство“.

— Добър вечер, Алекс. Искали сте да ме видите — каза президентът с достатъчно спокоен и ведър тон. Естествено, нямах начин да преценя действителните му чувства. Беше облечен спортно в костюм в защитен цвят и синя риза.

— Извинявам се за късното посещение — започнах аз. Президентът вдигна ръка, за да прекрати по-нататъшните ми извинения.

— Алекс, вие сте тук, защото искахме от вас да свършите точно онова, което правите. Решихме, че не е по силите на никой вътрешен. Кажете сега какво имате предвид? Как мога да ви помогна?

Малко си отдъхнах. Как би могъл президентът да ми помогне? Това бе въпрос, който повечето от нас винаги са мечтали да чуят.

— Цял ден разсъждавам за сутрешното телефонно обаждане и за убийствата в Маклийн. Господин президент, мисля, че не разполагаме с много време. Джак и Джил съвсем ясно ни дават да го разберем. Те стават все по-нетърпеливи и необуздани; излагат се на все повече рискове. Освен това изпитват психологическа потребност да ни го навират в лицето всеки път, когато им се удаде възможност за това.

— Нима просто ласкаят собственото си его, Алекс?

— Възможно е, но вероятно се стремят да ограничат вашата власт. Господин президент, исках да ви видя насаме, защото онова, което трябва да ви кажа, е строго поверително. Както знаете, от известно време проверявам всички, които работят в Белия дом. Ползвам се със съдействието на Тайната служба и това на Дон Хамърман.

Президентът се усмихна.

— Особено на Дон!

— По свой начин той също ми оказва помощ. И все пак кучето пазач си е куче пазач. Въз основа на установените данни засега сме поставили трима членове от настоящия персонал под наблюдението на Тайната служба. Предпочитаме да ги наблюдаваме, вместо да ги уволним направо. Те са прибавени към седемдесетте и шестима други, намиращи се в момента под наблюдение из Вашингтон.

— Тайната служба винаги има набелязани няколко потенциални заплахи към президента, които държи под око — отвърна Томас Бърнс.

— Да, сър. В момента точно вземаме предохранителни мерки. Нямам особено големи надежди за тримата служители. Те всички са мъже. Смятах, че по някакъв начин бихме могли да открием Джил. Но не можахме.

Погледът на президента потъмня.

— Бих искал да се запозная с Джил и да разговарям лично с нея. Много бих искал.

Аз кимнах. Следваше действително тежката част от нашия малък разговор.

— Трябва да засегна един наистина труден въпрос, сър. Налага се да разговаряме за някои от другите хора около вас, за онези, които са най-близко.

Както седеше на стола си, Томас Бърнс се приведе напред. Видях, че това изобщо не му се хареса.

— Господин президент, ние имаме основание да подозираме, че някой, който има достъп до Белия дом, или може би с власт и влияние тук, може да е замесен във всичко това. Без съмнение Джак и Джил се озовават на най-високи места с изключителна лекота. Хората около вас трябва да бъдат проверени, и то щателно.

И двамата внезапно замълчахме. Почти си представях как Дон Хамърман чака отвън, дъвчейки копринената си връзка.

Наруших неловкото мълчание.

— Зная, че говорим за неща, които бихте предпочели да не чувате — казах. Президентът въздъхна.

— Затова сте тук. Нали това ви е задачата.

— Благодаря ви — отвърнах. — Сър, нямате основание да не ми се доверите в това отношение. Както вие сам казахте, аз съм външен човек. Нямам какво да печеля.

Томас Бърнс въздъхна за втори път. Усетих, че го бях разчувствал, поне за момент.

— На много от тези хора аз поверявам живота си. Дон Хамърман е един от тях — моят булдог, както вие правилно предположихте. На кого нямам доверие? Не се чувствам съвсем сигурен относно Съливан или Томсън от Съвместния команден състав. Изпитвам известно съмнение дори по отношение на Боуен от ФБР. Вече съм си създал сериозни врагове на Уолстрийт. Техният достъп до върховете във Вашингтон е много скрит и мощен. Разбирам, че организираната престъпност не е особено доволна от моите програми и че сега е много по-организирана от когато и да било. Аз предизвиквам една стара, мощна и много корумпирана система — а на нея това не й харесва, фамилията Кенеди успяха да го направят, особено Робърт Кенеди.

Внезапно усетих, че ми е трудно да си поема дъх.

— Кой друг, господин президент? Трябва да знам враговете ви.

— Хелън Глас в Сената е враг. Някои от реакционните консерватори в Сената и Конгреса също, мисля, че вицепрезидентът Махони е враг или с подобна нагласа. Направих компромис преди конгреса да го сложа в партийната листа. Махони трябваше да се откаже от Флорида и други части на Юга. И го стори. От мен се очакваше да отпусна възнаграждения на негови покровители. Аз отказах. Аз провокирам системата, а това не се прави, Алекс.

Слушах Томас Бърнс, без да помръдна. Ефектът от разговора с президента по този начин бе вцепеняващ и обезпокоителен. Виждах по изражението му какво струваше на Томас Бърнс да признае пред мен част от онова, което знаеше.

— Трябва да поставим тези хора под наблюдение — казах аз.

Президентът поклати глава.

— Не, не мога да го позволя. Не и в този момент. Не мога да го сторя, Алекс. — Президентът стана от стола си. — Как се харесаха на децата ви сувенирите? — попита ме той.

Аз поклатих глава. Не можеше да ме отклони по този начин.

— Помислете за вицепрезидента и за сенатор Глас. Това е разследване за убийство. Моля ви, не защитавайте човек, който може да бъде замесен. Умолявам ви, господин президент, помогнете ни, който и да е той.

— Лека нощ, Алекс — изрече президентът със силен и ясен глас. Очите му не трепваха.

— Лека нощ, господин президент.

— Продължавайте — каза той. После се обърна и излезе от солариума.

Дон Хамърман влезе в стаята.

— Ще те придружа до изхода — каза той сковано. Гласът му бе студен, недружелюбен.

Може би аз също имах враг в Белия дом.