Джеймс Патерсън
Джак и Джил (27)

24.

Отвратително време, по-лошо от всякога. В сряда сутринта, само два дена след убийството на малката Шанел Грийн, в Гарфийлд Парк, недалеч от училището „Соджърнър Трут“ бе намерено друго убито дете. Този път жертвата бе осемгодишно момченце. Престъплението беше сходно. Лицето на детето бе смазано, вероятно с метална палка или тръба.

Можех да отида пеша от моята къща на Пета улица до мястото, където се бе разиграла ужасната сцена на убийството. Така и направих, но се влачех едва-едва. Беше четвърти декември и децата вече си мечтаеха за Коледа. Това не трябваше да се случва. Никога. Особено преди празниците.

Чувствах се зле и по друга причина, извън убийството на още едно невинно дете. При положение че не ставаше въпрос за имитация на първото убийство, а това изглеждаше малко вероятно, беше невъзможно убиецът да е бил Емануел Перес, не може да е бил Клъцни-го-Чъки. Двамата със Сампсън бяхме допуснали грешка. Бяхме преследвали не онзи насилник на деца, който ни трябваше. И бяхме отчасти отговорни за смъртта му.

Когато влязох в малкия парк откъм винарната, вятърът се носеше с вой из алеите. Беше тягостна утрин, ужасно студена и мрачна. Две линейки и пет-шест полицейски патрулни коли бяха спрени от вътрешната страна близо до оградата. На сцената на престъплението имаше поне стотина души от квартала. Беше странно, призрачно, съвсем нереално. Сирените на полицейските коли и линейките виеха някъде в дъното — като ужасяваща панихида за мъртвите. Побиха ме тръпки и не само от студа.

Ужасяващата сцена на престъплението ми напомняше за един лош период преди няколко години, когато бяхме открили телцето на едно малко момче точно преди Коледа. Образът му се бе запечатал завинаги в съзнанието ми. Името му бе Майкъл Голдбърг, но всички му викаха Скаридката. Беше само на девет години. Неговият убиец се казваше Гари Сонеджи и се беше измъкнал от затвора, след като го бях заловил. Беше избягал и беше потънал вдън земя. В съзнанието ми Гари Сонеджи се бе превърнал в моя д-р Мориарти^[1], някакво въплъщение на злото, ако изобщо съществуваха такива работи, а аз определено започвах да вярвам в тях.

Не можех да се освободя от мисълта за Сонеджи и непрестанно се питах какво ли е станало с него. Гари Сонеджи имаше идеална причина да извършва убийства близо до дома ми. Беше се заклел да ми отмъсти за времето, прекарано в затвора: за всеки ден, всеки час, всеки миг. Време за разплата, д-р Крос.

Докато се навеждах под жълтите ленти, обграждащи местопрестъплението, някаква жена в бяло пончо се разкрещя към мен:

— Вие сте полицай, нали? Тогава защо, по дяволите, не направите нещо! Направете нещо срещу този маниак, който избива децата ни! О, да, да не забравя, пожелавам ви весели празници, проклети да са!

Какво можех да отвърна на тази обладана от гняв жена? Истинската работа на полицая не бе като в „Пети отдел“ от телевизионния сериал, нали? Нямахме никакви разкрития по убийствата на двете деца. Нямаше го вече и Клъцни-го-Чъки, за да стоварим вината върху него. Един-единствен факт бе неоспорим: двамата със Сампсън бяхме сгрешили. Един лош човек бе мъртъв, но вероятно причината за това бе погрешна.

За пореден път новинарските емисии отразиха случилото се съвсем бегло, но аз разпознах няколко репортери на мястото на трагичния инцидент: Инес Гомес от „Ел Диарио“, Фърн Галперин от CNN. Изглежда, отразяваха всичко, което се случваше във Вашингтон, понякога дори случаи на насилствена смърт в югоизточната част на града.

— Случаят има ли нещо общо с убийството на онова момиченце миналата седмица? Разкрихте ли кой е истинският убиец? Може ли да се говори за сериен убиец на деца? — изстреля насечен откос въпроси към мен Инес Гомес. Беше много добра в работата си — находчива, настоятелна и в повечето случаи коректна.

Не отговорих нито на Гомес, нито на когото и да било от другите репортери. Дори не ги погледнах. В гърдите ми се бе загнездила тъпа болка, която не искаше да си иде.

За сериен убиец на малки деца ли говорим? Не зная, Инес. Мисля, че не е изключена и такава възможност. Моля се да не е истина. Невинен ли беше Емануел Перес? Мисля, че не, Инес. Моля се да не е бил.

Възможно ли е Гари Сонеджи да е убиецът на тези две деца? Надявам се да не е. Моля се да не е така, Инес. Прекалено много молитви в тази студена, унила утрин. Беше твърде мразовито за началото на декември, имаше необичайно много сняг. Някой бе казал по радиото, че във Вашингтон в момента ринат така усилено, сякаш е година на избори.

Пробих си път през тълпата към мъртвото дете, което лежеше като счупена кукла на заскрежената трева, фотографът на полицията правеше снимки на момченцето. И то беше подстригано късо — също като Деймън, който наричаше прическата си „плешивка“.

Разбира се, осъзнавах, че пред мен не лежи Деймън, но въпреки това въздействието бе поразително. Чувствах се така, сякаш някой току-що ми е изкарал въздуха и ме е оставил да хъхря. Жестокостта не може да бъде смекчена със сълзи. Вече неведнъж бях получавал този урок.

Коленичих до мъртвото момче. Изглеждаше така, сякаш спи, но сънува ужасен кошмар. Някой бе затворил очите му, запитах се дали не е бил убиецът. Едва ли, по-скоро бе дело на някоя самарянка или на добросърдечен, но доста небрежен полицай. Момченцето носеше широки охлузени сиви панталони с дупки на колената и протрити маратонки „Найки“. Дясната половина на лицето му бе буквално смазана от удара на убиеца. Също като при Шанел. Лицето бе смазано, но едновременно с това и осеяно с рани и разкъсвания. Под главата се събираше яркочервена локва кръв.

Маниакът обича да убива красивите неща. Това ми даде идея. Дали самият убиец не бе по някакъв начин осакатен? Физически? Емоционално? Може би и двете.

Защо толкова много мрази малките деца? Защо ги убива в близост до „Соджърнър Трут“!

Отворих очите на момченцето. То се втренчи в мен. Не зная защо го направих. Просто имах нужда да погледна.