Джеймс Патерсън
Джак и Джил (70)

67.

На другия ден следобед събрах всички папки и бележки по случая Джак и Джил. Сутринта пак ходих до Лангли във Вирджиния. Този път без музика в колата. Само монотонният звук от търкането на гумите в асфалта. Джийн Стърлинг ме бе помолила да види какво бях установил до момента. Звъня поне пет-шест пъти. Този път обеща да ми отвърне със същото. Ти ми показваш твоите бележки, аз моите. Окей? Защо не? Звучеше логично.

Една асистентка от Агенцията, жена на двайсет и няколко години, с прическа тип военна подстрижка, ме съпроводи до залата за съвещания на седмия етаж. Помещението бе просторно и светло и нямаше нищо общо с моята клетка на сутеренния етаж в Белия дом. Чувствах се като мишка извън дупката си. Като споменах Белия дом, до този момент не бях чул от Тайната служба да планират някакво разследване на евентуални врагове на президента от висшия ешелон. С връщането си във Вашингтон възнамерявах отново да засегна този въпрос.

— В ясни дни хората бяха свикнали да виждат паметника на Вашингтон — каза Джийн Стърлинг, приближавайки откъм гърба ми. — Вече не е възможно. Състоянието на въздуха във Феърфакс Каунти е отчайващо. Каква е реакцията ви на този етап по отношение на архива с данни за нашите елитни убийци? Шок? Изненада? Досада? Какво ви е мнението, Алекс?

Бях започнал да привиквам на картечния стил на говорене на Джийн. Определено си я представях в ролята на преподавател в колеж по право.

— Първата ми реакция е, че ни трябват седмици, за да анализираме възможността някой от тези хора да е психопат убиец. Или да е Джак — отвърнах аз.

— Съгласна съм с вас — кимна тя. — Но да предположим, че трябва да свием разследването си в двайсет и четири забавни часа, които горе-долу изчерпват реалното ни време за работа. При това положение имате ли предвид някакви главни заподозрени, Алекс? Нещо сте измислили, Алекс. Какво е?

Вдигнах три пръста. До този момент бях „измислил“ три неща.

Тя се усмихна широко. Аз също. Трябва да се научиш да се надсмиваш на лудостта, защото иначе може да те завлече толкова надълбоко, че никога да не изплуваш отново на повърхността.

— Окей. Добре. Това искам да чуя. Нека отгатна — каза тя и продължи. — Джефри Дейли, Хауърд Кеймънс, Кевин Хокинс.

— Интересно — рекох. — Това поне може да означава нещо. Май е по-добре да започнем с името, което фигурира и в двата ни списъка. Разкажете ми за Кевин Хокинс.