Джеймс Патерсън
Джак и Джил (109)

106.

ФБР, Тайната служба и вашингтонската полиция бяха обединили усилията си и работеха в тясно сътрудничество върху мащабна и изключително важна операция по залавянето на един човек. Те всички държаха на собствено участие в нея. Ставаше въпрос за убийство от най-висок ранг: бе убит президентът. Извършителят продължаваше да бъде някъде на свобода. Джак все още беше жив. Поне се надявах да е така.

Рано сутринта на 20 декември аз го наблюдавах през един бинокъл. Не можех да откъсна поглед от убиеца и интелектуалния подбудител.

Исках да го унищожа. Исках го за себе си. Въпреки това трябваше да чакаме. Това бе акция на Джей Грейър. Това бе неговият ден, неговото шоу, неговият план на действие.

Джак тъкмо излизаше от една триетажна къща в колониален стил. Той се отправи към един яркочервен форд, паркиран на кръговата алея. Ние вече знаехме кой е той, къде живее, почти всичко за него. Сега Джак и Джил ни бяха станали доста по-разбираеми. Очите ни се бяха отворили широко, много широко.

— Ето го Джак. Ето го нашето момче — каза Джей Грейър до мен.

— Не прилича на убиец, нали? — попитах аз. — Но си е свършил работата. Той го е направил. Той е екзекуторът на всички тези хора, включително и на Джил.

Джак вървеше с две малки деца — момче и момиче. Много хубави хлапета. Знаех, че се казват Аликс и Арти. Заедно с тях на разходка с колата отиваха двете семейни кучета: десетгодишен черен ретривър и малко игриво коли.

Децата на Джак.

Кучетата на Джак.

Хубавата къща на Джак в предградията.

Джак и Джил на хълма се качиха — да убият президента. А после Джак уби своята партньорка и любовница Джил. Екзекутира Сара Роузън най-хладнокръвно. Смяташе, че се е измъкнал след убийствата невредим и е извън всякакво подозрение. Планът му бе почти съвършен. Но сега Джак бе в полезрението ни.

Беше облечен с тъмносиньо яке с качулка, което носеше с разкопчан цип, въпреки студеното време. Изпод него се виждаше синя вълнена риза на карета. Носеше светли дънки, жълто-кафяви високи обувки и сиви вълнени чорапи.

Косата му бе подстригана късо, в армейски стил. Сега тя бе тъмнокестенява. Хубав мъж. Трийсет и девет годишен. Убиецът на президента. Хладнокръвен убиец на няколко политически противници.

Конспиратор. Предател. И абсолютно безсърдечно копеле.

Питах се дали е гледал по телевизията погребението на президента или дори е ходил лично.

— Какво безогледно копеле, а? — възкликна Джей Грейър. Седеше отпред до мен в една кола без всякакви отличителни знаци. Той искаше да спипа Джак, да го спипа на място. Ето какво щяхме да направим. Това щеше да е паметно утро за всички ни.

— Пригответе се да проследите Джак. — Грейър говореше в един подвижен микрофон в нашата кола.

— Няма да го изпуснем. Мисля, че той изобщо не възнамерява да бяга — казах аз. — Той си е домошар, нашият Джак. Татко. Има си корени в общността.

В каква странна страна живеем. Толкова много убийци. Толкова много чудовища. Толкова много почтени хора, които стават тяхна плячка.

— Мисля, че си прав, Алекс. Точно така. Още не съм го схванал съвсем, не го разбирам напълно, но смятам, че си прав. Спипахме го. Само че какво точно имаме тук? Защо го е направил?

— За пари — предложих му теорията, която имах за Джак. — Жажда за пари. Тя улеснява и опростява всичко друго. Малко политика, малко вярност към каузата и много пари. Идеология и финансови облаги. Трудно могат да бъдат победени в този продажен ден и век.

— Така ли мислиш?

— Да. Дори мога да се обзаложа. Джак има твърди убеждения и едно от тях е, че той и неговото семейство заслужават да живеят добре. Затова, смятам, че парите са част от това. Мисля, че познава хора с много пари и власт, но не толкова власт, колкото биха желали да имат.

Фордът потегли и ние го последвахме на безопасно разстояние. Джак возеше много внимателно своя скъпоценен товар. Сигурно бе впечатляваща личност за децата си, може би дори за кучетата и несъмнено за съседите.

Джак Чакала. Питах се дали това не бе поредната игра на думи на Сара Роузън.

Чудех се каква ли е била последната мисъл на Джил, когато нейният любовник я е предал в Ню Йорк. Дали го е очаквала? Знаела ли е, че ще я предаде? Затова ли е оставила касетата в своя апартамент?

Джей искаше да говори, може би в този момент искаше да ангажира с нещо съзнанието си.

— Води ги на училище. Току-що е планирал убийството и е помогнал да бъде екзекутиран един президент. Нищо повече. Какво толкова. Животът си продължава.

— Доколкото разбирам от неговата характеристика, той е бил първокласен военен. Напуснал е армията с чин полковник. И с почести. Участвал е в „Пустинна буря“ — обадих се аз.

Той остави двете деца в училището „Бейърд-Уелингтън“. Беше красива сграда: стени от недялан камък и просторни, заскрежени зелени площи. Училище, в което с удоволствие бих пратил Деймън и Джани, училище, където трябваше да преподава Кристин Джонсън.

Джей Грейър заговори отново в ръчния микрофон.

— Тръгва от училище „Бейърд-Уелингтън“. Излиза отново на главното шосе. Ще го спипаме на стопа малко по-нататък. Изрична заповед: трябва ни жив! При светофара около него ще имаме четири наши коли. Хващаме го жив.