Джеймс Патерсън
Джак и Джил (17)

14.

Все пак щеше да е малко рисковано да действа в претъпкания магазин за играчки. Ами ако родителите на момчето бяха някъде наблизо? КОЕТО НЕСЪМНЕНО СИ БЕШЕ ТОЧНО ТАКА! Ами ако го хванеха? ИЗКЛЮЧЕНО! НЕВЪЗМОЖНО!

Това бе невероятно важно за него. Просто като наблюдаваше това хубаво, кръглолико, русокосо момченце той чувстваше колко щеше да липсва на близките си, и дори нещо повече — колко щеше да бъде непрежалимо. Той имаше нужда да си представи историите, които щяха да бомбардират телевизионния екран, и тръпката, докато ги гледа със съзнанието, че той е причината за толкова много болка, страдание и спешни действия.

Момченцето започваше да се изнервя във вълнените си дрешки. Постепенно го обхващаше паника. Огромни сълзи бяха изпълнили очите му и заплашваха всеки момент да рукнат от очите му. Изглежда, около него нямаше никой, никакъв възрастен. Горкото малко загубено момченце. Горкото малко тъжно момченце.

Убиецът започна да се придвижва към жертвата си бавно и предпазливо. Вече не можеше да спре. Сърцето му биеше като голям тенекиен барабан и той обожаваше това всепоглъщащо чувство. Краката и ръцете му бяха малко несигурни. Като от желе. Зрението му се замъгли. Чувстваше се замаян от очакване, страх, ужас, въодушевление.

Действай!

Незабавно!

Той се наведе, грабна детето, веднага се разля в усмивки и се впусна в най-веселото, най-дружелюбно и противно бръщолевене, на което беше способен.

— Ей, здрасти, аз съм Гец, изкусният хитрец. Работя тук в магазина. Кои са любимите ти играчки, а? Имаме каквото си пожелаеш, защото ние сме най-големият, най-страхотният магазин за играчки на света! Уха! Какво ще кажеш? Хайде да отидем и да намерим твоите мама и татко, които сигурно вече се тревожат!

Момченцето наистина му се усмихна. Хлапетата са способни на такива странни промени в настроението. Красивите му сини очички засияха и заблестяха; случи се нещо мокро и прекрасно.

— Искам Могъщия Макс — обяви тържествено то.

— Добре, тогава ела с мен. Сега ще се появи един Могъщ Макс! И защо? Защото си едно от хлапетата на „Играчките — това сме ние“.

Той гушна момченцето и забърза по широката пътека към предната част на магазина. Внезапно осъзна, че ще може да се измъкне невредим пред очите на стотина клиенти. Та той беше новият Весел свирач. Децата го обичаха.

— Сега ще вземем няколко войници.

— Могъщия Макс — повтаряше момченцето упорито. — Искам Могъщия Макс!

Убиецът излезе от трета пътека. Намираше се на по-малко от трийсет стъпки от главния изход на магазина. Паркингът на Търговския център граничеше с Колумбия Парк, който от самото начало бе част от плана му за бягство.

Взе бързо няколко стъпала и после замръзна на място в предната част на магазина.

По дяволите! Мъж и жена към трийсетте вървяха към него! Жената изглеждаше точно като Малкото тъжно момченце.

Хванаха го — без съмнение. Спипаха го на място! Спипаха го!

Знаеше какво трябва да направи, тъй че нито за миг не се поддаде на паника. Ако не се смятаха няколкото инфаркта, които получи вътрешно.

— Здравейте. — Той се усмихна широко и влезе в най-доброто си превъплъщение. — Това момченце ваше ли е? Беше се загубило при войниците. Никой не дойде да го вземе. Реших, че ще е по-добре да го заведа при управителя на магазина. Малкият щеше да си изплаче очите. Вие ли сте майка му?

Майката протегна ръце към своето съкровище, като в същото време мяташе люти погледи към съпруга си.

Аха, значи ето го нашия злодей! Явно таткото бе изгубил момченцето. Напоследък татковците нищо свястно не могат да свършат! Поне неговият със сигурност.

— Много ви благодаря — възкликна мама. И хвърли поредния мръсен поглед към татко. — Много мило — добави тя към убиеца.

Той продължи да я огрява с най-хубавата си усмивка. Така се вживяваше в ролята си, че сърцето му щеше да се пръсне.

— Всеки би сторил същото. Той е прекрасно момченце. Е, всичко хубаво. Чао-чао. Иска да си има Могъщия Макс. Сигурно това е търсел.

— Да, той действително иска Могъщия Макс. Довиждане. И още веднъж благодаря — каза мама.

— Чао-чао — направи муцунка малкият, махайки с ръчичка. — Чао-чао.

— Надявам се да се видим пак някой ден — рече убиецът от училището „Соджърнър Трут“. Чао. Тъпаци! Абсолютни идиоти! Пълни кретени!

Отдалечи се от семейството. Нито веднъж не се обърна назад. Подмокряше се, но и го избиваше на смях. Дори не можеше да се сдържи. Ето още нещо в негова полза — дори и да го хванеха някой ден — никога нямаше да повярват, че той е убиецът от училището. Абсурд!