Джузепе Джена
В името на Измаил (69)

Инспектор Гуидо Лопес

О, жестокий Ироде, защо се боиш от идването на Божието царство?

Седулий, „Химн за идването на Господа“

Милано

27 март 2001

07:40

Един гаден ден.

Един гаден ден след една гадна нощ. Дойде да го вземе служебна кола. Изпи едно бързо кафе в бара на ъгъла. Всичко беше толкова странно. Искаше Лаура. Но тя не поиска. Беше изморен. Почувства черен водовъртеж вътре в себе си. Черната дупка, за която му говори Лаура, го мамеше. Беше уморен. Уморен…

В служебната кола си помисли за умрялото дете на „Джуриати“. Защо „Джуриати“? То беше практически изоставено спортно игрище. Там ходеха да тичат студенти. Някога беше стадион за ръгби — трибуна, гредите за вратите, писта за бягане от тъмна утъпкана пръст. Помнеше това. Беше играл ръгби като млад. После отборите бяха се преместили на нов стадион с три трибуни, под линията на които по време на мачовете се виждаха влаковете бавно да преминават. А „Джуриати“ запустя. На времето имаше тенискорт, сега и него го нямаше.

Защо дете? Защо на „Джуриати“? За миг се усъмни, че Измаил има нещо общо с „Джуриати“. Майната му на Измаил. Той беше огромна, тъмна хищна уста, която поглъщаше всичко.

Измаил.

В 16:00 пристигнаха бившите силни. Имаше среща в ИСПЕС, пред сградата на Медиобанка, на улица „Филодраматичи“. След срещата щяха да отидат в Чернобио. Щяха да спят във Вила д’Есте. На другия ден започваше работа форумът. Според Сантовито критичните точки бяха четири: улица „Филодраматичи“ — пристигане и заминаване; пътят от Милано до Чернобио; Вила д’Есте и пътят от Чернобио до Милано. Ако хората на Измаил опитаха варианта с бомбата, най-деликатен беше вторият пункт. Сантовито бе възложил на Калимани и останалите да координират наблюденията и да инспектират маршрута Милано — Чернобио. И карабинерите, и службите бяха заделили хора за интензивно наблюдение. Така или иначе в 15 часа трябваше да бъде в ИСПЕС. Бяха разположили полицаи и агенти навсякъде. Измаил щеше да удари, Лопес бе сигурен в това. А сега забавянето с детето на „Джуриати“…

Беше много по-лошо, отколкото си го спомняше. Игрището беше като поле край Рим — руини и бурени. Портиерната беше затворена, съблекалните — вдясно и вляво след изхода — залостени. Теренът — замърсен. Пистата — безкрайна и пуста, с разбита настилка. Сред метличините и буренака можеха да се отгатнат стърчащите изпочупени колове на вратите. Лопес хвърли поглед към трибуната — мазилката падаше на парчета. Железните колони, които крепяха покрива, бяха корозирали от ръжда. Погледна към самото игрище. Там се виждаха охраняващите полицаи, а на земята бяло платно — издуто.

Обичайната сцена. Надвиснало зло.

Угодничене, служебни поздрави, доклад. В 6:28 някой се бе обадил в централата на „Фатебенефратели“. Никакъв акцент. Не дал възможност на телефониста да говори. Само казал: „На спортно игрище «Джуриати», под плочата, има труп на дете“. Не могли да го засекат. Втурнали се натам. Срязали катинарите, отместили плочата. Детето било там. Съобщили в централата, откъдето се обадили на Лопес. От Следствения веднага тръгнали.

Тялото на детето беше там, под платното.

Лопес усети ръцете си в джобовете изпотени. Няколко крачки към платното. Понечи да го вдигне.

Беше детето от Пиолтело.

Тръгна към централата.

Защо? Защо са довели детето в Милано? Защо е всичкият този ненужен риск? Това, че детето е в Милано, означаваше ли, че куриерът — мъжът, който приличаше на Терцани, онзи, дето беше очистил Ребека, същият, дето бе избягал от стареца в Брюксел — се е върнал в Милано? И подготвяше операцията на Измаил в Чернобио?

Нямаше откъде да знае.

Нямаше как да е сигурен. Така че никой не беше в безопасност.

Завари Сантовито с посърнало лице, объркан, с цигара в уста.

— Сега и това дете…

Лопес се видя с него на четвъртия етаж. Не го остави обаче да му додява за Брюксел. Беше му казал за детето. Всичко. За Хамбург, за Вунцам, за засадата, за размяната, за Ребека, за преследването, за Карл М., за мъжа с мерцедеса, за удара с колата, за Хохенфелдер, озовал се в болницата, за лаптопа на Карл М., за следенето, за стареца, за престрелката, за мъртвия Карл М.

Откритото дете на „Джуриати“ беше детето от ПАВ купона в Пиолтело. Беше същото, заради което Инженера бе поискал политическа закрила.

Идеята му бе да изпрати да докарат Инженера и да го изстиска. Наистина да го изстиска.

— И дума да не става — възпротиви се Сантовито. — Не сега. — Две дръпвания от цигарата. — Евентуално след това. След Чернобио. Сега е късно. Сега най-важното е форумът на Вила д’Есте. След шест часа сме в ИСПЕС.

Явно се страхуваше от хората, които бяха оказали натиск в полза на Инженера.

— Джакомо, важно е. Ако направят нещо на Чернобио, то ще тръгне оттук. От детето. Не знам защо, но е така.

Сантовито смачка цигарата в чистия пепелник. Първият труп за деня.

— Не. Сега бъди така добър да зарежеш това дете. Изчакай да направят аутопсията и си я прочети като свърши Чернобио. Ще се видиш с Калимани и ще се запознаеш с всичко — програми, графици, постове, маршрути. Ще си прочетеш информацията за участниците в срещата. Обади се на останалите — на американците най-вече, и на службите, а после — бъди така добър! — и на карабинерите.

Лопес клатеше глава.

— Правиш грешка, Джакомо. Би трябвало да се занимаем с детето. Остави ме за Чернобио. Имаш достатъчно хора. Остави ме да работя по случая с детето.

Нова цигара.

— Не. Освен това до гуша ми дойде от твоите тъпотии! Това е една шибана следа, ако искаш мнението ми. Съмнителна е и абсурдна и няма да доведе до нищо. Какъв е смисълът да се обикаля половин Европа с някакво дете, за да го докарат отново там, откъдето са тръгнали? Защо? Би ли ми обяснил?

Лопес гледаше в земята.

— Не знам.

Калимани беше излишно многословен — държеше да му покаже, че в негово отсъствие се е справил добре, че планът за безопасност е идеален. Лопес го слушаше и не го чуваше. Мислеше за детето. Детето. Детето. Детето…

Обади се на хората, за които му каза Сантовито. Американците. Шефът им говореше провлачен, смешен италиански. Знаеше кой е Лопес. Каза, че с Калимани са съгласували действията си. От седалището в Медиобанка държали под контрол ИСПЕС. Отвътре всичко било проверено. Отвън били предвидили отцепване на района. Щяха да участват Джордж Буш старши, Перес де Куеляр, Кисинджър, Карлсон, Горбачов, Солана. Всеки от тях имаше на разположение четирима бодигардове, и те нямаше да ги оставят да дишат без тях. Лопес намекна за Кисинджър. Американеца беше убеден, че няма да опитат повторно. Според него евентуалната конкретна цел е Буш старши. А можеше Измаил да опита с масово убийство. Отново съгласуваха маршрута между Милано и Чернобио. Щяха да се видят в ИСПЕС. Оставаха няколко часа.

Със службите стана дума за обичайни вътрешни простотии, с карабинерите — нямаше проблем.

Лопес телефонира на лабораторията. Аутопсията бе определена за късния следобед.

Изкушаваше се въпреки всичко да разпореди арестуването на Инженера. Отказа се. Сантовито щеше да го изгони, беше се наистина впрегнал. Помисли си дали да не отиде лично при Инженера. Погледна си часовника. Прекалено късно беше. Помисли си дали да не изпрати братя Пруна. Но така или иначе беше прекалено късно.

Телефонът иззвъня.

Страничен шум. Линията не беше чиста.

— Ало! — Връзката прекъсваше. — Ало?

— Лопес? — Един топъл гърлен глас. Шумът се усили.

— Да, Лопес е. Кой се обажда? — Мълчание. Шум. После пак:

— 27 октомври 1962.

Какво казваха?

— Ало? Кой е? — Шум.

— 27 октомври 1962.

— Но кой се обажда?

Лопес остана със слушалка в ръка, пребледнял.

Веднага повика телефонната централа. Поиска проследяване на последното обаждане: име и място на обаждането.

27 октомври 1962.

Кой ли беше? Какво означаваше това? Не разбираше. Имаше ли връзка с Измаил? Гласът нямаше никакъв акцент. Същият ли беше, който се бе обадил за намирането на детето на „Джуриати“? Отново повика телефонната централа. Каза им, че слиза, за да провери двете следи.

Сутеренът бе слабо осветен. Бъкано беше с компютри, между които се виждаха десетина служители. Говори направо с шефа. Поиска да чуе последното обаждане до неговия телефон и проследеното обаждане в пет и половина сутринта за трупа на детето на „Джуриати“.

Застана пред синкавия екран. Всичко бе по-скоро неразбираемо. Зад него стоеше шефът на телефонната централа, а до него един от служителите размахваше ръце.

След малко звуковите файлове бяха готови.

Първо обаждане. Линията — чиста.

Полицията слуша.

— На игрище „Джуриати“. Плочата на загиналите партизани. Размествана е. Отдолу има дете.

— Бихте ли повторили?

Затваря слушалката.

Второ обаждане. Неговият глас през шума.

Смущения.

— Ало! Ало?

Смущения.

— Лопес?

— Да, Лопес е. Кой се обажда?

— 27 октомври 1962.

— Ало? Кой е?

— 27 октомври 1962.

— Но кой се обажда?

Затваря слушалката.

Не беше един и същ глас. Диаграмите потвърждаваха това. Номерът — незасечен. Мястото — в Италия, но не е локализирано. Обажданията бяха направени от двама различни човека, и двата от екраниран мобилен телефон. Лопес попита какво значи „екраниран“ мобилен телефон. Шефът на телефонната централа обясни, че дори и полицейските телефони не са екранирани. Така ставало невъзможно да се проследяват.

— Може би са службите. Или някой много добър в тези неща.

Лопес се върна на четвъртия етаж.

Беше Измаил. Отново Измаил.