Джузепе Джена
В името на Измаил (41)

Инспектор Гуидо Лопес

Кроули препоръчваше подбора на партньор от женски пол. Магът и приятелката му „се сношаваха непрекъснато“, докато от оплождането се раждаше един хомункулус. За своята света литургия Кроули даде рецепта на основата на кръв и сперма. За да се избегне заразяване със СПИН, сегашният американски Ордо Темпли Ориентис съветва сместа да се изпече във фурна при седемдесет градуса. Кръвта привлича демоничните духове, а пък спермата ги поддържа живи.

Петер Кьониг, „Произход на групите ОТО и сексуалната магия“

Милано

24 март 2001

12:35

Същата вечер имаше садо-мазо сбирка. Лопес се колебаеше какво да прави. Да се намеси, или да контролира?

Във всички случаи трябваше да търси Измаил.

Внедреният в садо-мазо канала се казваше Марко Калопрести. Той говореше, говореше и говореше и Лопес не разбираше до каква степен се отнасяше до внедрен на полицията в садо-мазо средите, или до внедрен на садо-мазо средите в полицията. Очите му припламваха и непрекъснато, почти автоматично, отклоняваше въпросите на Лопес, дори за разсъжденията за групите, организиращи рейв и садо-мазо купоните. На Лопес не му пукаше за този канал. В съзнанието му беше Измаил и мислеше само за него. Искаше бързи, сбити информации, а онзи бръщолевеше, пушеше много и фасовете, които хвърляше с щракане на пръсти, не гаснеха и продължаваха да димят с тънък дим по ледената плоча, покриваща централната площадка пред модерната църква на „Сан Донато“. Оставяше го да говори. Винаги правеше така: Ако говорят, се разтоварват, снижават защитата си, стават склонни да ти кажат онова, което искаш. А той беше там да слуша.

Едно накуцващо дете с монголоидни черти, загърнато в розов шал, вървеше бавно в дъното на площада, облягайки се на едър възрастен мъж, който си триеше носа с носна кърпа. При пристигането си бе забелязал ниските и бляскави черни кули със стъкла в цвят аквамарин на комплекс „Аджип“, който Енрико Матеи беше построил на входа на Милано. Бляскави и излъскани, но развалини. Модерни развалини. Хилавата зеленина под черните решетки, отстъпила пред напора на пълзящите растения, обгръщаше входа със сложни геометрични фигури. В този миг готическата катедрала с насочен към небето бял плосък шпил тъкмо затваряше широките си порти от ново дърво. Не се виждаше черния силует на свещеника или на клисаря, който дърпаше отвътре двете крила, нито се чу затръшването на тежестта, всичко беше приглушено — една зловредна, неудобна тишина. Лопес се прозина и усети глад.

Този Калопрести никога преди не беше чувал името на Измаил и Лопес беше склонен да му вярва. От години познаваше един от станалите исторически организатори на садо-мазо сбирките — Инженера.

— Той е печен, нали знаеш? Сигурното садо-мазо е, което се прави със съгласието на партньорите. Под негово ръководство тази среда израсна, никога не е имало инциденти, нито дрога. Там всичко е под контрол…

— Ами ти? — попита Лопес. — Какво правиш ти за нас там, в групата?

Калопрести пушеше и след бронхиално освобождаване вдишваше наситения син дим на дълбоки дръпвания.

— Аз ли? Ами… Забавлявам се… — засмя се той.

— Плащат ти да се забавляваш, а?

— Ами, виж, там е море от мадами… Пък и мен ме интересува садо-мазото, не се срамувам да го кажа. Аз съм наясно с каналите. Затова ми плащат. Аз контролирам. Информирам. Представям месечен доклад — всички, които участват, са регистрирани…

Типът изглеждаше неизчерпаем като батерия, излъчваща вечен магнетизъм.

— Слушай…

— Да…

— Въобще не ми пука за вашия канал. Ясно?

Метна надалече фаса и издиша дима в неправилна парабола. Калопрести кимна.

— Не ми дреме как се чукате. Нужна ми е информация.

— Ти само ми я поискай. Ако ме питаш за този Измаил, ще ти кажа, че никога не съм го чувал. Тия в садо-мазо канала всички са италианци. Няма никакви източноевропейци. Каналът е чист, спазва се мярката. Повечето са професионалисти, мениджъри, има и университетски професори. Не е канал за мароканци.

— Не ме интересува. Искам да знам всеки път, когато се събирате. И къде.

— Ами… зависи…

— От какво зависи?

— Зависи от участниците. Сбирката е веднъж месечно. Съобщават го всички списания на тази тема. Първият понеделник на месеца.

— Къде?

— В Милано. В „Метропол“. Това е заведение зад „Рипамонте“. Но е спокоен, нормален канал. Аз ви информирах, но вас не ви интересува. Това е среща, открита за всички. Практически там се набират хора…

— А после? Като ги наберат?

— Има си частни сбирки. Никога не се канят повече от десет души наведнъж. В частни домове. Винаги в Милано.

Лопес разсъждаваше. Това бяха случаи, които не можеха да имат нищо общо с Измаил.

— Тази вечер обаче има сбирка, нали? В един склад… Както в Детройт или Париж. Както може би в Хамбург. Литургиите на Измаил.

— Това е ПАВ. Те са рейв, празници с покани. Един, най-много два пъти в годината. Стига се до стотина поканени.

— Къде се правят?

— Мястото не се знае предварително. Инженера организира всичко. Аз му помагам, за да разбера първо часа и мястото, и да ги съобщя на Нравствения. Такава е практиката. Твоите колеги искат да знаят предварително, въпреки че никога не са осуетили някой ПАВ.

— Мястото… Всеки път различно ли е?

— Да. Инженера казва, че е по съображения за сигурност. Той иска да закриля участниците. Казвам ти, има хора от известни кръгове…

Можеха ли това да бъдат церемониите на Измаил? Калопрести обаче не беше чувал за Измаил.

— Слушай…

— Да…

— Деца? Деца има ли?

Типът наведе очи и поклати глава. Спечели време — запали си цигара. Монголоидът в дъното на улицата си беше свалил червения шал и старецът се опитваше да му го сложи отново, а момчето се дърпаше, не искаше.

— Това не е канал за педофили…

— Разбирам. Но има ли деца?

Той се изплю надалеч. Плюнката му като че ли се пържеше върху ледената глеч. Вдъхна дим, издиша сивосинкава пара, дръпна през носа и се обърна към Лопес.

— Два пъти — каза. — На две ПАВ партита имаше деца.

Улучи. Лопес се опита да не подплаши типа. Трябваше да изстиска всичко, което знаеше. „Дръж се бащински. Успокой го. Стани му съучастник. Доверието е опиат“.

— Не си го съобщавал на Нравствения…

Сбърчи нос и се втренчи в Лопес от долу нагоре.

— Не.

Лопес замълча.

— Ако бях им съобщил, със сигурност щяха да нахлуят, защото щяха да си помислят, че става дума за педофили. Но всъщност…

— Всъщност?

— Всъщност не… Децата ги доведе Инженера, без никой от нас да знае нещо… Не съм задавал въпроси… Беше ме страх да не се усъмнят… Но, заклевам се… На децата не им се е случило нищо… Само два пъти… Те бяха с вързани очи, не виждаха нищо, нищо не им направиха… Беше като… сценично… присъствие… Да, като украса…

— Лайнари такива!

Започваше да разбира. Пъзелът се попълваше. Церемониите на Измаил са били прикривани. Ставали са по време на среща със садо-мазо фон, но не всички участници са знаели. Тайни меси, които се провеждат, докато става нещо друго. И може би Измаил е присъствал и малцина са знаели. Беше улучил. Контактът на Измаил беше Инженера. Децата — вероятно те са били един от отличителните знаци, че тайната меса на Измаил се провежда. Също както в Детройт и Париж, когато бяха прекъснали садо-мазо сбирката и бяха намерили деца в центъра на сцената — ето го тайния знак! Който от присъстващите не е син на Измаил, не е разбрал това.

Попита Калопрести за Хамбург — Инженера имаше ли контакти с Хамбург? Калопрести не знаеше. Спомена името на Терцани, на Клемансо, попита го за Ребека. Нищо. Калопрести никога не беше чувал за тях. Накара го да разгледа снимката постмортем на Терцани. Да, беше го виждал понякога с Инженера. Обаче не можеше да каже дали е участвал в ПАВ партитата, защото по време на срещите всички носели маски: от кожа, от гума, от латекс. На ПАВ партитата могат да участват само екипирани хора, облечени според точно определени правила. Никой не се явява с открито лице.

Поиска да му каже къде и кога щяха да се срещнат онези от садо-мазо канала тази вечер за тяхното ПАВ парти. Калопрести, изглежда, се колебаеше. Лопес намекна за децата — Калопрести рискуваше затвор, ако онези от Нравствения разберяха, че техният подопечен не е съобщил на полицията за присъствието на деца на групови оргии. Измъкна мястото и часа на срещата. Един склад извън Чернуско, в Лимито ди Пиолтело. В полунощ. Калопрести искаше да знае дали ще се намесят. Лопес го увери, че няма да се намесят. Беше ли необходима някаква парола за влизане? Или покана, някакъв белег? Беше необходима парола. Калопрести му я даде.

Беше въпрос на часове краят на Измаил. Наближаваше.

Площадът приличаше на изпразнен през зимата басейн монголоидът като че ли плуваше във въздуха. Калопрести също, той пък без малко да се подхлъзне на леда по стъпалата на църквата, докато се отдалечаваше.

Щяха да се намесят. Беше казал да му осигурят заповед срещу Инженера. Мръсен гадняр, който замесваше деца. „За украса“. Човек, който организира садо-мазо оргии. „Печен е“. Калопрести щеше да преговаря. Да свидетелства за децата, за да избегне наказанието. Инженера пък щеше да му разкаже какво знае за Измаил, за Хамбург, за Париж, за атентатите в Чернобио. Щеше да хване Измаил още на другия ден. Може би дори щеше да го намери на ПАВ партито, между представителите на добрата висша миланска буржоазия. Нямаше да свърши като в Париж. Нямаше да потулят нищо. Часовете им бяха преброени. Завивайки към кулите Лопес се прозина, а ръководният център обвит в дима на огромен комин на покрива на един хотел, сякаш също се задави, завибрира във въздуха като огромно монголоидно момче, което кашля.