Джузепе Джена
В името на Измаил (39)

Инспектор Гуидо Лопес

Само белязаните от Месията ще оцелеят.

Дон Делило, „Мао II“

Милано

24 март 2001

11:40

— Какво мислиш да правиш?

Шефът Сантовито палеше последната си цигара — значи, поредната. Пепелникът бе препълнен с фасове — смачкани, изсмукани, с жълто катранени филтри. Лопес си беше свил цигара в своя офис, затова беше спокоен. Беше обяснил на Сантовито сценария. Сантовито не разбираше. Не разбираше какво общо има сбирката на синовете на Измаил в Хамбург с атентата срещу Кисинджър под Гранд Арк. Не разбираше защо трупът на френския атентатор имаше същите белези на насилие, както и тялото на мъртвия мъж от улица „Падуа“. Какво общо имаха напусналите от Сайънс Релиджън с всичко това? Какво общо имаше онзи Терцани? От далечните и неясни граници на плака идваха въпроси под формата на летящи отрязъци, изложени на прекадена светлина, трудни за разчитане. Защо службите тласкат Следствения към случая „Измаил“ — на този етап още само случай, — който беше тяхна работа? Може би очакваха провал на разследването от негова страна, за да могат да стоварят върху Следствения тежестта на отговорността. Сантовито стискаше филтъра на цигарата, мърдайки го от вътрешността на хартията с цвят охра, и карайки наплюнчения никотин да заври във вече размекнатите влакна. Бидейки в центъра на една рамка, чийто контури не успяваше да схване докрай, с изтичането на часовете и наближаването на форума в Чернобио, той наблюдаваше все по-голямото разширяване на черната дупка на атентата срещу Кисинджър или на някой член на срещата във Вила д’Есте. По бюрото бяха пръснати отровни листа от факса, които изпускаха химическа миризма на озонирано мастило. Бяха съобщения за последните участия в срещата на върха в Чернобио. Щеше да присъства и адвокат Аниели. Проди. Ромити. Делор. Де Бенедети. Шефовете на „Водафон“.

Сантовито отново поиска Лопес да му обясни изцяло сценария. Лопес не можеше да развие сюжета. Следваше някакви проблясъци и внезапни прояви на интуиция. Беше повече като чувство — сложно, съставно, доста близко до рационалността. Струваше му се, че нещо непрекъснато му убягва. То беше проблем на превода. Лопес изпитваше затруднение да превежда. Как би могъл да преведе един инстинкт, самото преживяване, в разбираема канава от факти? Започна отново: измъченият от синини и дупки от куршуми Клемансо, личният картон на Терцани в Сайънс Релиджън, садо-мазо ритуалите в Париж и Детройт, Боб и хората от Хамбург… А Сантовито клатеше глава. По едно време на Лопес му се стори, че говори автоматично. Чуваше думите да идват отдалече и да отскачат, докосвайки го само случайно. В това време Сантовито си даваше сметка, че се е унесъл, че слуша един древен брътвеж, една нездрава умора го държеше в буден, но неразбираем транс и продължиха така — да не говорят и да не слушат — много дълго, прекалено дълго…

— Какво мислиш да правиш? — попита Сантовито, прекъсвайки тази автоматична примка.

— Трябва да ми дадеш картбланш.

— Не ти ли я дадох вече?

— Именно. Имам нужда само от два о кея.

Сантовито единствено надушваше своята опасност.

— Тук всички ще изхвърчим…

„Тук само ти ще изхвърчиш. Само ти“.

— Трябва ми контакт с Хамбург, Джакомо. Ще тръгна от тази Ребека. Ще искам от властите на Хамбург да направят засечките…

— Засечките?

— Засечките с напусналите от Сайънс Релиджън. Ако намерят тази Ребека, въпросът е уреден. Тя е видяла и Клемансо, и Терцани. Те двамата са ходили в Хамбург. По указание на Боб, типът, за който чете в доклада на американците. Според мен в Хамбург са решили сроковете на операцията. Как и кога да направят удара: в Париж срещу Кисинджър и тук, в Чернобио, кой знае срещу кого.

— Да, обаче Терцани го намерихме умрял, преди какъвто и да е атентат в Чернобио…

— Имаш право. Знам, Джакомо, нещо не се връзва. Но това имаме. И по-добре да поработим върху него, а?

— А после? Само контактът в Хамбург ли ти трябва?

— Не. Имам предвид друга следа.

— Тоест?

— Ритуалите. Садо-мазо ритуалите.

Сантовито се усмихна обезкуражен, клатейки глава обезсърчено.

— Направи ти нещо. Нямаме много време. Направи контакт, с когото искаш. Тук всички ще изхвърчим…

Лопес стана. Излизайки, отново чу същата песен:

— Всички ще изхвърчим…

Не беше вярно. Само той щеше де изхвърчи.

Лично се обади на колегите си от Следствения отдел в Хамбург, същия като Следствения. Английският му куцаше. Трябваха му десетина минути, за да открие някой шеф на разследването, който да е заинтересуван от контакт с италианците. Не можеше да разбере презимето му — „Вурц“ или „Вунц“, или „Вунцам“. Дълго говори. Информира го за случая, по който работеха. Разкри мястото на парижкия атентат, избягвайки да споменава името на Кисинджър. Говори дълго за Измаил. Немският инспектор говореше твърд, грапав английски. Каза, че това му прилича повече на разследване като за тайни служби, отколкото за местни власти. Никога не беше чувал да се говори за Измаил. Лопес се върна на срещата, която адептите на Измаил бяха организирали в Хамбург. Имаше утехата от доклада на американската служба. Имаше билетите, намерени в апартамента на парижкия атентатор и в онзи, на мъжа от улица „Падуа“. Описа подробно каквото знаеше за ритуалите на Измаил. Говори за напусналите Сайънс Релиджън, организирани в сектата на Измаил. Акцентира върху частта за деца, поставени в центъра на церемонията на Измаил. Германецът изглеждаше наистина заинтересуван. Хамбург беше съмнително пристанище, като всички пристанища. Да, имаше трафик на деца, които преминаваха през Хамбург. Лопес постави исканията си. Една шведка на име Ребека, напуснала Сайънс Релиджън, беше един от сигурните контакти на групата на Измаил в Хамбург — жената, която са срещнали Клемансо и Терцани малко преди да умрат. Лопес попита дали германецът може да направи проверките за напусналите Сайънс Релиджън. Германецът отговори, че няма да му е лесно — между немските власти и Сайънс Релиджън имало напрежение и текущи дела. Лопес се усмихна, мислейки за кичура коса на отговорника на Сайънс Релиджън, който беше полепнал по дланта му. Постави още едно искане към колегата си от Хамбург. Децата. Трафикът на деца. Всичко: педофилия, изчезвания, изобщо материалите, с които разполагаха в Хамбург. Немецът беше сериозно заинтересуван. Щеше да се ангажира лично с проверките. Уговориха си среща по телефона в късния следобед. В Милано времето летеше. Чернобио наближаваше. А може би и неговите жертви.

Слезе до Нравствения. Там имаше двама приятели. С единия работеше често, когато по време на разследванията изскачаха имена на курви или трафик на хомосексуалисти. Типът беше в неговия офис. Лопес запита дали имат внедрен човек в садо-мазо средите, ако въобще в Милано имаше такива среди. Имаше ги и двете: и трафикът, и внедреният. Типът твърдеше, че не можеше да става сравнение със Сан Франциско, но че в Милано са на прав път. Имаше едно издателство, което издаваше специализирани заглавия. Списания, публикуващи обяви от хора, търсещи контакти. Нравственият регистрираше всички кодове на поща до поискване в обявите и ги картотекираше. Проста работа. В Милано имаше много садо-мазо канали — един такъв се въртеше почти изцяло около тези заглавия. Имаше и други канали. Те обикновено се срещаха в Мрежата. Много или малко трябваше да държат под контрол всички. Имаха си информатор, който известяваше за местата и срещите. Значи се срещаха. Беше като рейв. До последния момент участниците не знаеха нито мястото, нито часа на събирането. Започваше звънене по мобилните телефони. Почти редовно те се срещаха в едно заведение в зона „Фамагуста“. Там обаче не ставаше нищо кой знае какво. Садо-мазо празниците бяха кодирани под името ПАВ — англосаксонски термин, който миланци бяха прекръстили с акростиха: „Пронти, Атенти, Виа“, или „Готови, Внимание, Започвай“. Това бяха оргии. Никога не бяха преминавали границата. Внедреният проверяваше и докладваше. Никой никога не е бил приеман в болница. Никога нищо сериозно не се е случвало. По тази причина никога не е имало нужда Следствения да се намесва. Лопес попита къде се провеждат тези ПАВ. Остана с отворена уста, когато типът от Следствения отговори, че често се организирали в промишлени павилиони или складове извън Милано. Както в Детройт. Както в Париж. Значи, беше Измаил. Измаил действаше от доста време в Милано. Типът от Нравствения го изследваше въпросително. Той не можеше да разбере. Лопес попита за контакта — можеше ли да види човека? Беше спешно. Беше необходимо! Нямаше вече време.

Внедреният беше трийсет годишен, бивш карабинер. Безработен, той преживяваше като сътрудничеше на полицията, и вероятно, на службите. Живееше на юг от Милано, в „Сан Донато“. Лопес го повика, онзи веднага разбра. Направиха си среща в два часа в „Сан Донато“, на централния площад. Бяха лаконични, решителни, мълчаливи. Лопес трябваше да се размърда.

В извитото и тъмно пространство на един запустял склад, сред вечерните огньове в периферията на Милано, той съзираше блестящото лице на недосегаемия Измаил.