Джузепе Джена
В името на Измаил (42)

Маура Монторси

Представи си живота си и той му се стори отвратителен, а душата му — достойна за презрение. И въпреки това животът и душата му се сториха озарени от нежен отблясък — сякаш виждаше Сатаната на светлината на рая. Колко ли часа беше плакал така? А какво направи след това? Къде отиде? Никой никога не узна.

Виктор Юго, „Клетниците“

Милано

27 октомври 1962

23:20

Маура се бе върнала бързо вкъщи. Бързо си бе тръгнала от купона. Лука я беше изпратил. Бяха останали в колата. Бяха се целували, бяха се опипвали. Тя не му беше говорила. Не му бе казала нищо за детето, за Давид, за кризата.

Беше се качила, треперейки.

Апартаментът беше празен. Давид още не беше се върнал.

Треперенето й се бе увеличило до краен предел. Почти не успя да си измие зъбите, не можеше да хване четката.

В леглото, в тъмното, й се бе сторило, че потъва във водовъртеж. Главата й шеметно се въртеше. От тахикардията цялата се тресеше.

Детето. Детето щеше да порасне в корема й като огромна гладка мишка. Детето пораждаше нежност в първичен вид, тя вече го обичаше. Раждането щеше да бъде болезнено, тя щеше да изгуби съзнание и после да умре. Раждането щеше да бъде най-сладкият миг в живота й. Детето щеше да излезе, хлъзгаво като змиорка. Тя щеше да го стисне в ръцете си и да се разтопи в тиха радост. Спокойствие, най-сетне спокойствие. Беше ужасена от мисълта да го прегърне, боеше се да не му клюмне главата назад. Вените й пулсираха. Задушаваше се. И детето щеше да се задуши.

Запали светлината, привдигна се. Седна на леглото и се опита да си поеме дъх.

Кризата. Пристъпът беше в кулминацията си.

Изопна се отново на запалената светлина.

Щом се върнеше Давид, щеше да му каже. Няма да го задържа повече в себе си, няма да го задържа, не искаше да го задържа. Вече плачеше. Дишаше тежко. Давид щеше ли да й помогне? Мразеше го, не, обичаше го. Давид не беше нищо за нея, чукаше я като неподвижно тяло, като безформена пихтия. Давид никога не беше я чукал истински. Онова, което искаше в живота си, не беше Давид.

Нямаше надежда. Никаква надежда. Мъката я беше хванала за гърлото. Не можеше да диша. Ето, умираше! Не, не умираше…

Бъдещето се затваряше като ножица над нея.

Всичко тънеше в сянка. Не смееше да се надява на Лука. Не му беше казала. Това не беше любов. Тя и Лука не обичаше. Лука нямаше да я защити. Не, не беше вярно. Лука я обичаше, тя го обичаше, телата им си прилягаха, привличаха се спонтанно, неговата кожа я караше да полудява. Да, караше я да полудява. Караше я да полудява…

Разтърсиха я мощни конвулсии. Опита се да се отпусне и да изплаче мъката си, но не успя. Всъщност плачеше, без да плаче.

Стана, но не можеше да стои на краката си.

Вратата на банята. Да стигне до вратата на банята. Ако стигна до банята съм спасена. Давид ме обича. Лука ме обича. Детето ще ме обича. Аз не съм нищо, нищо, нищо, нищо.

Ето я банята. Маура отвори вратата. Свлече се, опита се да си облегне гърба на стената, но главата й клюмна на гърдите.

Усети солта на сълзите, сладникавият секрет от носа, лигите си. Устата й беше като раздрана дрипа. Боляха я китките, глезените. Кръвта не достигаше до пръстите й. Нямаше сили дори да се закашля.

Видя бръснача на Давид в отвореното шкафче над мивката.

Видя и опаковката с успокоителни.

Успя да се привдигне и затвори вратата на банята. Бръсначът на Давид, хапчетата… Смъкна се на пода.

Стомахът й се сви на топка. Потръпна.

Вече не беше в състояние да разсъждава, мислите си отидоха, остана едно древно тъмно кътче някъде в съзнанието й. Щеше да припадне, не, не успя.