Джузепе Джена
В името на Измаил (49)

Инспектор Гуидо Лопес

И така, значи всичко е вярно… Онези места, онези хора, онези машини, онези постъпки реално съществуваха.

Франсис Скот Фицджералд, „Нови типове“

Милано

25 март 2001

02:50

В управлението цареше бъркотия. Бяха закарали всички там, малцина от присъстващите бяха успели да избягат по време на нахлуването в склада. Край на празника. Край на садо-мазо празника. Измаил обаче бе успял да избяга. Лопес бе направил огромна глупост. Той разчиташе на изненадата, но тя не бе достатъчна. Детето бе изчезнало. Човекът, на когото Инженера го бе подал, сякаш се бе стопил. Мъжете и жените, които прикриваха размяната на детето, вдигайки ръце около Инженера, бяха неоткриваеми. Грешка след грешка. Първа грешка: по време на разузнаването нито Лопес, нито Калимани бяха забелязали — колкото и малка да беше тя — онази задна врата на склада, заради стръмния скат, засенчен от клонаци. Втора грешка: хангарът трябваше да бъде обграден и от полицаи, поставени по стръмните и обрасли с шубраци склонове на падината. Трябваше да поиска повече хора. Лопес не бе го планирал като военна операция. Беше сътворил тъпотия. Една огромна тъпотия.

Беше повален. И то елементарно.

На четвъртия етаж имаше някакво раздвижване на полицаи. Пейките бяха препълнени с хора с втренчени погледи. Никой не говореше. Всичките бяха все още облечени по правилата на ПАВ — гротескни, патетични, седнали притиснати един в друг в притеснението си. Жената от колелото, която беше в несвяст, бе закарана в поликлиниката. Сантовито бе се появил само за да вземе Инженера и го отвел в своя кабинет. Беше се подал оттам само за да изръмжи на Лопес, че нищо не е направил, нищо полезно за Чернобио. Сега щеше да упражни какви ли не видове натиск срещу него. Като за начало му нареди да не провежда никакви разпити без негово разрешение. После влезе отново в кабинета си и Лопес видя седнал Инженера. Идеше му да изяде шефа си.

Лопес не разполагаше с никакъв коз и го знаеше. От детето нямаше и следа. Инженера сигурно щеше да се опита да потули историята. Всичко зависеше от уликите. Всеки пет минути Лопес вдигаше слушалката, информираше се за блокадите. Никаква следа и от мъжа с детето. Както в Париж. Както в Детройт. Измаил беше неуловим.

Сантовито се показа от кабинета. Беше бесен. Нареди на Калимани всички да си ходят по домовете.

— Начукай си го, Гуидо! Каква идиотщина си натворил? Само си помисли какво би станало, ако трябва да се занимавам с тая пасмина, при положение че ме чака Чернобио.

Натискът даваше плодове. Дипломацията на Сантовито — неизискана форма на малодушие — проникваше в кръвта на Лопес като дразнещ маркер. Сантовито готвеше своя скок в йерархията, ако реши проблема Чернобио, а също и ако не го реши. Държеше очите си отворени и ги затваряше, когато трябваше да ги затвори. Лопес се чувстваше така все едно е искал да направи в морето дупка. Сантовито развяваше провала под носа му. Една операция, подходяща за първите страници на вестниците без конкретен резултат. Организация без предвидливост. Подигравка! Лопес погледна Сантовито с неговите синкави сенки под очите и скупчени жълти зъби. После тръсна глава в знак на съгласие. Да си ходят вкъщи. Майната му на всичко!

Сантовито искаше да говори с него на четири очи. Наистина беше бесен. Калимани тутакси разгони онези от ПАВ. Шефът беше неудържим:

— Божичко, Гуидо! Кой, по дяволите, си ми довел? Обадиха ми се за този смахнат инженер. Мили боже, проверявай, преди да направиш нещо! Може ли да се излагаш по такъв начин? Все едно си дилетант… Не можеш да си представиш кой се обади! Пращаш ме по дяволите с твоите простотии!

Лопес замълча.

— И, Гуидо, направи ми една услуга: не пипай никого от онези, дето са били на онзи празник — оргия, както се изрази. Разбра ли? Информатори, всякакви кретени, този нещастник Инженера — оставяш ги всичките! Разбрахме ли се?

Лопес на свой ред побесня:

— Ще го пуснеш ли? Ти си луд, Джакомо! Луд си…

— Сега го пускам. Не, ти си кретенът. Да, кретен. Върви си го начукай, Гуидо. — И се върна в кабинета си да пусне Инженера.

Мръсни гадове!

Лопес тръсна глава. Той държеше жената от колелото. Тя беше последната му надежда да извлече нещо за провала с нахлуването. Вероятно жената щеше да проговори. Вероятно жената знаеше.

Трябваше да се разбере със Сантовито. Изчака да му мине.

Влезе при Сантовито след четвърт час. Трябваше му разрешение да охранява и разпитва жената в болницата. Тя се казваше Лаура Пенсанти. От картона видя, че щяха да я държат под наблюдение. Докладът на полицая, който беше я придружавал в линейката, от склада до поликлиниката, се твърдеше, че жената беше дошла на себе си, но не говорела, казала само личните си данни. Лекарите от бърза помощ съобщили на полицая, че кръвоизливите не са сериозни и че ставало дума не за друго, а за лек шок. Щели да я изпишат на другия ден. Трийсет и седем годишна, разведена, живуща в Милано на улица „Фриули“ 68. Без деца. Професия: психотерапевт в обществена здравна служба на улица „Пулье“ 1. Лопес беше стъписан. Представи си безчувственото тяло на жената, окачено на колелото. Видя отново кръвта, окото й — замъглено и синьо. Препрочете картона: завършила психология в университета в Падуа през 1990 година, психотерапевт, членуващ в Сдружението на психолозите от 1992 година. Тя наистина бе последната надежда на Лопес. Ако се провалеше и с нея, миланската следа щеше да приключи. Нямаше да има какво да прави, освен да чака Чернобио. Там — вече беше сигурно — Измаил щеше да удари.

Сантовито беше бесен. Колкото преди, че и повече.

— Какво си си втълпил, Гуидо? Би ли ми обяснил?

— А ти какво си си втълпил, Джакомо? Там имаше дете, разбра ли? Сред онези хора имаше дете…

— Не ми дреме! Изобщо не ми дреме. Това е работа на Нравствения. Ти трябва да ми донесеш сведения за Чернобио. Ще изгорим. Всички! Аз ще съм първият. А после и ти. Донеси ми сведения за Чернобио. За останалото изобщо не ми пука. Деца ли са или старци, коне ли са или меки пишки…

Огънче и нова димяща цигара.

— Или…

Лопес усещаше тръпки, мравучкане, китките го боляха.

Телефонът иззвъня. Сантовито заломоти в слушалката, като хвърляше погледи на Лопес: цензура, гняв. Кимаше в знак на съгласие. Свърши разговора и изрева:

— Да си го начукаш, Гуидо! Създаде ми само проблеми с тази история със садо-мазото. Тежки и излишни проблеми. — Сантовито тръсна глава. — Разкарай се от очите ми!

Жената. Подаде на Сантовито искането за разрешение за охрана и разпит. Сантовито още по-силно се разкрещя:

— Разкарай ми се от главата! Ти май не разбра… Изчезвай!

Лопес не помръдна, каза само:

— Подпиши, Джакомо.

Остана прав и безмълвен за миг.

— Моля те, подпиши.

Лопес се върна в кабинета си. Сантовито беше подписал. Постави по един полицай на две смени да пазят пред стаята на Пенсанти.

Беше три часът. Чувстваше се смазан.

Провери за цигари — нямаше. Щеше да си легне. За Пенсанти щеше да мисли на сутринта.

Потърси в чекмеджето. Нито една цигара.

Стана да си ходи. Беше ужасно късно. Телефонът звънна. Беше колегата му от Хамбург. Бяха открили Ребека. Бяха открили Измаил.