Джузепе Джена
В името на Измаил (14)

Инспектор Давид Монторси

А свещеници в черно обикаляха ли обикаляха.

Уилям Блейк, „Градината на любовта“

Милано

27 октомври 1962

11:10

Имаше кипеж в цялото управление, не само на четвъртия етаж, онзи, дето се намираше Следственият. Давид Монторси избегна една мълчалива група мъже в тъмни дрехи, докато слизаше по стълбите към първия етаж, при Болдрини от Нравствения отдел, за да търси връзка с хора, внедрени в кръга на маниаците (ако изобщо имаше внедрени и ако имаше кръг на „любители на деца“). Кои бяха онези хора, обикалящи мълчаливо из управлението? Облечени като за траур, с мъртвешка походка, вдървена от усилието, старички, би казал човек, преуморени и почти неестествени с бледността си. Погледна ги, докато слизаше по стълбите, изкачващи с мъка стъпалата, завивайки на сто и осемдесет градуса, с ръка на перилата. Видя ги как подпират вече изцедени от годините тела, почти като декор, в странни рединготи, и пухтят, надувайки пуешките си гуши. Бяха важни хора. Монторси изпитваше респект, докато скришом ги наблюдаваше… На първия етаж беше още по-лошо, защото от всеки кабинет сякаш излизаха хора, имащи нещо общо с управлението, но не бяха от управлението, а един търчеше с плик в ръка. Затвориха му вратата под носа, защото докато минаваше, надникна в една стая и видя как двама говорят по телефона (единият говореше, другият слушаше), също облечени в черно. Влезе вляво, без да чука, в последната врата, преди коридорът да свърши в сиво-зелената стена, същата като онази три етажа по-нагоре.

— Каква е тази лудница навън? — попита Монторси още с влизането си.

— Нещо се мъти във въздуха. Поискаха кабинети и в момента им ги дават.

Болдрини, онзи от Нравствения, беше мекичък, със зачервени воднисти очи, мазна и сплъстена коса, риза, миришеща на стара пот, както, между другото, миришеше и стаята.

Монторси прокара ръка по косата си и затвори вратата.

— Добре, разбрах, но кои са? Хора от службите ли?

— Знам ли, така изглежда. Да не мислиш, че ще кажат на вас от Нравствения? Та ние сме последната дупка на кавала…

— Грешиш, Болдрини. Аз съм последната дупка на кавала…

Дъждът навън правеше по-горчив киселия дъх на стаята. Болдрини гледаше Монторси, Монторси гледаше дъжда и раменете на колегата си с капки от суграшица, може би, която шибаше Милано, и то кой знае откога.

Болдрини се изхили.

— Младият Монторси се оплаква… Добре дошъл в клуба на… Давид Монторси, какво можем да направим за вас?

— Да, извинявай, Болд… Не, нищо, трябва да предам един доклад, но преди да отстъпя на вас от Нравствения терена на разследването, трябва да проверя още две неща. Работата е, че беше открито тялото на едно дете…

— Да, днес, на „Джуриати“.

— Всичко знаеш…

— Не чак дотам. Престъпление на сексуална основа ли е?

— Амиии… Според мен, да… А също и според лабораторията.

— Е, тогава дай го насам. Какво ти пука дали ще се занимаваш с някакво си сексуално престъпление? Като знам какво има да прави Следственият в Милано…

— Ех, знам… Това е скапан случай, разбираш ли? Наистина, на мен го дадоха…

— Именно. А ти ни го дай…

— Ама не е така лесно, Болд… Въпросът е в това, че…

— С цялата работа, дето имате горе на четвъртия…

— Замълчи, виж сега…

— Нали това казвам. Прекалено много работите там, на четвъртия етаж… Пък и новите директиви… Новите стратегии… Работите и по политически престъпления… Следственият като че ли се е обърнал вече на Политически отдел, като по времето на фашизма…

— Това е, защото Политическият с години нямаше какво да прави. Сега се размърдаха.

— Друг път! Няма такова нещо. Стратегиите се спускат отгоре. На нас просто ни го начукват и ние изпълняваме техните стратегии. Кога са ни искали мнението на фаза решаване…

— Хайде, Болд, моля те… Нали не мислиш, че силите на реда имат някаква стратегия? — И Монторси се усмихна.

— Не, не. Всичко е въпрос на воля. Тази машина или трябва да заработи както ние смятаме, че трябва да работи, или сбогом…

— Надяваш се на ефикасността ли? Ние сме италианци, нали?

— Слушай, Монторси, добре, италианци сме. Но на мен за престъпления на сексуална основа ми се обаждат полициите от половин Европа. Никой няма архива, който аз създадох тук — дори и онези в Париж…

— Казаха ми, че си искал средства за калкулатор и за онази машина с перфокартите…

— Именно… Но да не би някой да ти дава средства? Имбецили… Какво си мислят, че ще стане след десет години? Че ще се работи без калкулатори ли?

Болдрини беше наистина бесен.

— Ето какво ще ти кажа аз, Монторси: ние сме обречени да станем като Америка… Освен ако не свършим всички заедно с Америка под ракетите… Заради четирима кубински терони^[1] погледни каква каша. — Сочеше първата страница на „Кориере дела сера“, две огромни снимки една до друга — Кенеди срещу Хрушчов. — Но ако не избухне войната, ще ти кажа какво ще стане. Ще станем като Америка. Върви и кажи, че след десет години в Европа няма да има общ архив като при американците… Между държави, имам предвид, различни щати… Като Тексас и Джорджия… След десет години Европа ще бъде Съединени европейски щати… Обзалагам се, че ще стане…

— Кои сме ние, Болд, да не би службите…

— Ти казваш това! Извинявай, но според теб как, мислиш, ще се работи след десет години? Да ти кажа ли — след десет години полицията ще бъдат службите… Повярвай ми…

— Слушай, Болдрини, сетих се за твоя архив…

— Кажи…

— За оная история с детето…

— Ти ли искаш да направиш проверките?

— Ако това не те дразни… Просто ми се струва, че това престъпление не е само на сексуална основа…

— Но защо?

— Според мен е странно. Преди всичко, сложили са го на място, лесно за откриване. Сякаш са го направили нарочно. Не са го погребали. Престорили са се. Искали са да намерим трупа на детето…

Болдрини кимаше.

— Какво ли не се случва, Монторси. Не допускаш ли, че са бързали и не са искали да ги видят…

— Да, но няма да идеш да го скриеш там, на „Джуриати“, под плочата на партизаните… Разбираш ли?

Болдрини спря да кима. Погледът му стана сериозен. Водата в очите му се превърна в мътно було.

— Под плочата?

— Да. Сложили са го под плочата на партизаните. На „Джуриати“…

— Под плочата на партизаните… Тогава може би имаш право, това си е за Следствения. Политически въпрос е. И ако има нещо политическо, какво общо има детето? Има ли очевидни следи от сексуално престъпление?

— По-скоро насилието, което са употребили, за да го убият…

Сега Болдрини го гледаше объркано, с безмълвен въпрос. Остана втренчен в Монторси, с поглед без съдържание, празен поглед. После тръсна глава.

— Слушай, прави каквото искаш. Архивът е на твое разположение.

Монторси кимна.

— Благодаря ти, Болд. Едно друго нещо…

— Кажи.

— Имам нужда и от информация. Всъщност исках да разбера как действате. Ако имаш хора под прикритие в тази дейност…

— Коя дейност?

— Дейността с децата. При положение че съществува.

Болдрини наведе глава, издишвайки шумно. Изпразнен бял дроб.

— Виж, Монторси, навлизаш в нещо, което тук, в управлението, още не се знае… Задаваш ми някакви въпроси, поставяш ме в неловко положение. Нямам средства — не ми ги дават. Трудно е да се проверят някои хипотези.

— Какви по-точно?

— Трафикът. По-точно трафикът на деца.

— Работиш ли върху това?

— Да. Когато намерят дете, обикновено се намесваме. Обаче едва след като го намерят…

— А ти имаш ли хипотеза за някакъв трафик? Искам да кажа, ще трябва строен план за разследване…

— … за превантивно разследване. Превантивно следствие. Ама я се опитай да им го кажеш. Иди им поискай средства за разследване на трафик с деца. На мен никога не са ми дали нищо…

— И каква ти е хипотезата за това?

— Каква искаш да ми е? Или че няма пари, или че…

— Или че?

— Хайде, Монторси… Върви да поровиш малко из архива, хайде… — Като че ли го пращаше по дяволите.

— Да не би пък да има някаква връзка с онези по върховете?

— Ами, виж сега… Щом като не ми дават пари да разследвам нещо подобно, вариантите са два: или няма пари, или не искат аз да разследвам такова нещо…

— Но ти го разследваш, нали?

— По дяволите, Монторси…

— На мен точно това ми трябва… Някой, който знае нещо за трафика…

Болдрини стоеше блед в тишината.

— Карай нататък.

— Ако не е нещо политическо, тази история с детето или идва оттам, или няма нищо общо… Това е епизодично насилие, което обаче няма нищо общо със Следствения… А може да са го сложили под плочата, за да ни отклонят, а?

Болдрини въздъхна с ръце, скръстени под носа, лакти опрени на бюрото (ризата му — протрита на лактите).

— Мини довечера, Монторси. Ще видим, може да имам нещо за теб.

— Довечера.

— Ще видим какво мога да направя.

Монторси излизаше от стаята, пропита с пот, почти притеглен от черната свежест на дрехите на онези хора вън в коридора, когато чу Болдрини да вика:

— Внимавай, Монторси…

— Дискретност, Болд. Дискретност…

— Ето.

Вече чуваше шумоленето на черните дрехи на хората в дъното на коридора, към светлината, към изхода.

11:40. Докато пресичаше малкия двор на управлението, за да излезе на улица „Фатебенефратели“, Давид Монторси забеляза отдолу как небето се разцепва. Внезапно слънце пръсна светлина по стените на сградата. Въздухът беше кристален, цветовете отново се възпламеняваха. Бързи стъпки трополяха по блестящите павета. Вървяха мъже и жени. Прекара ръка по косата си, тя почти му се струваше прогизнала, преди да си сложи шапката. Обърна се назад към прозореца си, последният вляво на четвъртия етаж.

Тогава видя да светва неонът.

Някой бе влязъл в кабинета му.

Оправи си шапката, престори се, че няма нищо. Духна, за да види как се кондензира дъхът му, поглеждайки косо наляво и надясно дали някой не го наблюдава и после пое към изхода.

Извън управлението се озова на улица „Фатебенефратели“. Не минаваха никакви коли. Вмъкна се в кафенето срещу входната врата, охранявана от двама новобранци. После подмина входа на бара, зави наляво към площад „Кавур“ и внезапно спря. Нахлупи си шапката, докато се мъчеше да разбере още веднъж дали не го следи някой, дали не проверяват къде отива. Видя как от управлението излиза запъхтян поредният разсилен със синя униформа (те идваха просто на вълни от Централната поща). После — трима наведени мъже в заслепяващата светлина, изчистена от дъжда. Вървяха към входната врата на управлението. Той познаваше двете еднакви палта на хората отстрани, филцовите им шапки. Бяха двамата от лабораторията, онези, които беше срещнал на „Джуриати“. Опита се да разпознае чертите на мъжа в средата — по-възрастен от двамата, — загърнат в тъмна, съвършено мокра шуба, който леко накуцваше. Беше доктор Арле, шефът на лабораторията. Беше работил два пъти с него, а един от двамата мъже на „Джуриати“ бе казал, че е негов заместник.

Мина вдясно задъхано по улица „Джардини“. Слънце, сянката на дърветата, светлина, която се отразяваше по мокрия асфалт. Улица „Боргоново“. Полудели слънчеви лъчи пробиваха редицата дървета, които продължаваха успоредно по улицата. Един ослепителен изумруден отблясък — зелената будка за вестници вдясно. От обществените чешмички — и те зелени — извираше нова светлина. Влезе в бара на ъгъла. Едри спирали дим, филтриран от уморени дробове, извивки на дихание, надвито от алкохола. Поиска кафе, докато машината изпусна уморено пара, безформена и влажна. Към тоалетните имаше телефон с жетони. Повдигна тежката черна слушалка, облягайки лявата си ръка на поставката на телефона на стената. Размишляваше. Тъмните дрехи на групата от стари хора, изкачващи се по стълбите към четвъртия етаж на управлението. Арле и неговите помощници. Болдрини. Трафикът, свързан с любителите на деца.

Риск. Струваше си да опита.

После набра номера.

Едно звънване.

Две звънвания.

Бръмчене.

Три звънвания.

— Болдрини, Нравствена полиция. — Прекъсване и смущения, странни шумове.

Монторси се опита да преправи гласа си.

— От лабораторията се обаждам. Едно съобщение за доктор Арле.

В отговор — смътният поток от несигурност в стаята на първия етаж, просмукана от пот.

— Момент, сега ще ви го дам — отзова се Болдрини.

Давид Монторси постави тежката слушалка. Направи крачка назад, обърна се. Кафето беше готово, много горещо. Един нисък човек с капиляри, изхвръкнали на повърхността на сбръчканата му кожа, се смееше с широко отворена уста, като мачкаше гъстите си стоманеносиви мустаци. Смееше се прекалено шумно.

Арле беше при Болдрини заедно с двамата от лабораторията, които се бяха захванали с малкия труп на „Джуриати“ и му бяха направили аутопсия. Опита се да разсъждава. Какво ли искаха от Болдрини? Откъде би могъл Болдрини да знае за откриването на малкото трупче? Остана като вцепенен, без отговор, усещайки как топлият дим на кафето се втечнява на капки по бузите.

Кой бе влизал в кабинета му, докато той излизаше от управлението?

Нещо не беше ясно. Грозеше го опасност.