Джузепе Джена
В името на Измаил (62)

Инспектор Гуидо Лопес

В империята може да бъде преоткрит Сатаната. Върхът на имперската мечта е дете, поддържащо глобуса и скиптъра.

Зола, „Какво е традицията“

Брюксел

26 март 2001

13:20

Пътуването беше отвратително. Седалките, притиснати една до друга, принуждаваха Лопес да опира посинелите си колена в облегалката пред себе си, когато самолетът излиташе, болката беше нетърпима.

Опита се да поспи, но не можа. Слушаше със затворени очи как сърцето му бие от възбуда и разни лица се блъскат в съзнанието му. Чувстваше се неуверен. Глождеше го мисълта какво ще прави в Брюксел. Не знаеше какво да предприеме. Беше се отказал да търси помощ от Сантовито, който вместо да му осигури контакти, щеше да го извика в Милано да координират плана за безопасност в Чернобио.

На половината път вече се тресеше от нерви. Това си беше риск — една съмнителна операция. Мъжът от мерцедеса сигурно се бе отървал от детето и можеше вече да е далече от Брюксел. Не беше подходящо да уведомява белгийските власти за разследването. За предпочитане беше тоталната липса на прожектори. Всеки миг щеше да се намеси на политическо ниво, по-високо дори от етажите, от които беше тръгнал натискът върху Сантовито или онзи върху Серо в Париж. Беше готов да се спусне в бурния, привидно замрял на повърхността водовъртеж. А не знаеше какво да направи.

Хапна в един „Макдоналдс“ на летището. Месото беше отвратително, миришеше на урина. Оризът от студената салата в замъглената кръгла опаковка от пластмаса миришеше на сапун. Загуби четвърт час да чака на опашка. Писоарите в тоалетната бяха мръсни, трябваше да чака да се освободят затворените тоалетни. Миризмата на дезинфектант беше непоносима и го избиваше на неясна и болезнена еуфория. Въздухът на летището беше развален и през огромната стъклена преграда към пистите видя трудно да рулира един бял товарен самолет, който му се стори, че се подхлъзва. На другите, които гледаха към пистата, също им се стори, че самолетът поднася — внезапно се разнесе оглушителен грохот.

Наблюдаваше лицата нервно и внимателно, както гледа човек при халюцинация. Дали не се надяваше да види лицето на мъжа от мерцедеса? Дори не успя да се усмихне на себе си. Отиде на гишето за проверка. Мина и пое по един страничен изход, но не успя да вдиша с пълни дробове — около летището беше надвиснал въздух, наситен с изгорели самолетни газове. Циментът пареше, въпреки бледото меланхолично зимно слънце.

Взе такси. Посока — Европейският парламент.

Таксиметровият шофьор говореше френски и за щастие нямаше желание да задава въпроси. Лопес не харесваше Брюксел. Ниски къщи, мрачни готически църкви, неясни модерни скулптури, жълтеникави канали, претъпкани площади. По едно време шофьорът посочи инсталация от излъскани метални сфери — огромни, свързани помежду си и поддържани от пръчки от същата сплав и каза:

— Това е Атомиумът, мосю.

Атомиумът — сигурно ставаше дума за съвременен монумент на съдбата. Лопес прекара опакото на ръката си по изсъхналите си устни. Шофьорът замълча.

Слезе на улица „Белиард“. Между дърветата изникваха набитите остъклени силуети на павилионите. Това беше Европейският парламент.

Улицата беше пуста, както и входът на сградата. Лопес спря, внимателно огледа мястото, на което бяха паркирани много автобуси. Наоколо не се виждаха шофьори. Отстрани, по протежение на пътя, се точеха алеи, обрамчени с храсти. Провери един участък срещу два празни автобуса и се скри между храстите. Извади пистолета. Сгъна листата с доклада за Карл М. уви пистолета. Потърси до корените на един голям храст хлътнало място и постави там пакета. Откъсна няколко клона от околните храсти като остана притаен. Не се задаваше никой. Около оградата на Европарламента нямаше камери. Не виждаше другата страна на улицата. Автобусите затулваха мястото.

Скри пистолета, който детекторът на входа щеше да засече, и се изправи.

Тръгна към входа за посетители.

Вляво имаше яйцевиден павилион с надвиснала вертикално продълговата арка. Прочете указанието: „Батиман Спаак“. От дясната страна: по-голям и с повече помещения център, свързан с павилиона „Спаак“. „Батиман Спинели“.

Избра италианското име. Отправи се към рецепцията.

Попита за Карл М. и му отговориха да почака, ако има среща, а той обясни, че идва да си определи среща. Огромни концентрични стълби спираловидно се изкачваха, вкопчвайки се в стройна ос — една усукана конструкция, която спускаше пипала в центъра на павилиона като някакъв чужд придатък. Отвътре стъклените стени изглеждаха като един-единствен гигантски прозорец. Отвън обаче му се бяха сторили като един милион прозореца, от които е възможно да се покажеш и да хвърлиш един милион различни погледа към града. Отвътре беше по-скоро като един хомогенен, леко тираничен поглед. Дърветата изглеждаха като вкаменели стълбове прах, прецедени през опушените стъкла. Това беше едно универсално изложение от анонимни тела в движение. Изкачващи се и спускащи се асансьори стоварваха сами, мълчаливи и небрежни мъже и елегантни жени. А от време на време мястото се прекосяваше от групи посетители, които рееха погледи из пространството по посока на огромната спирала на стълбите.

Рецепционистката го информира, че Карл М. е в кабинета си.

Поискаха му допълнителен документ. Той бе оставил паспорта си на входа и започна да търси европейската си книжка, тъй като не искаше да оставя личната си карта, където пишеше каква е професията му. Кабинетът на Карл М. се намираше на втория етаж. Лопес се смеси с група испански туристи и изкачи бавно стълбите. Трябваше да се отмества при минаването на чиновниците и служителите, които като че ли познаваха наизуст маршрутите в това огромно въздушно пространство.

Не срещна трудности. Дълъг коридор следваше полукръглата форма на сградата. Прочете имената на табелките. Карл М. беше на петдесетина метра от стълбите. Почука.

Отговориха му да влезе.

Карл М. беше по-нисък, отколкото Лопес очакваше. Енергичен. Нервен. Чевръст. Попита по каква причина Лопес иска да го види. Карл М. разбираше италиански, но отговаряше на английски. Лопес каза, че би желал да научи повече за законопроекта за премахване на данъците за религиозните организации. Представи се като представител на СИКАП за Италия — председателството за контрол най-вече върху сектите. В страната Карл М. слушаше, кимаше и не разбираше дали зад появата на Лопес се крие атака или положителен интерес. Лопес каза, че от СИКАП биха искали да се предложат като гарант на религиозните организации, ако им се наложи да освобождават стоки на митниците в Италия, предвид евентуалното премахване на данъците. Карл М. убедено кимаше с глава. Подобна намеса от страна на контролните органи би била съвсем уместна. Каза, че проектозаконът все още се обсъжда, стана, отвори един шкаф, като говореше прекалено бързо английски, което дразнеше Лопес. Извади от шкафа папка с документи и попита Лопес дали желае да се копира проектът, предложен от двама немски депутати, който беше част от проектозакона. Лопес изпусна едно „Фантастично!“ и Карл М. повика секретарката и поиска на френски да му направи фотокопия. След две минути секретарката почука, взе папката и остави двамата мъже сами. Карл М. отвори миниатюрен лаптоп, запита Лопес за данните му: телефони, имейл, адреси. Лопес импровизира. Продължаваше да е втренчен в компютъра. Секретарката се върна с фотокопията. Карл М. разгледа папката, махна няколко страници и го даде на Лопес. Поздравиха се с ръкуване и Лопес обеща да се обади на Карл М. в близките дни.

Когато немецът затвори вратата, Лопес огледа коридора — беше празен. Разгледа кабинетите — много табелки бяха без име. Лопес заключи, че става дума за празни стаи или части от съседните кабинети. Продължи, за да разбере дали местата на секретарките гледаха към коридора. Попадна на вратата на тоалетната. И влезе.

Затвори се в един от кабинките и провери дали ако се качи на чинията, ще може да наблюдава зоната с мивките и писоарите. Успя да се увери, че ще може да наблюдава отвисоко клетките до неговата. Извън обсега му оставаше само най-далечната. Излезе и изкърти вратата й така, че да не може да се затваря. Приготви се за чакане, надявайки се на щастливия случай.

Най-малко десет минути тоалетната остана пуста. После вратата се отвори, Лопес чу шуртенето на вода в умивалника. Повдигна се на пръсти — не беше неговият човек. Трябваше да почака още няколко минути. Чу суетене около вратата, която беше изкъртил. След това се отвори и веднага се затвори вратата отляво на него. Заслуша се в скърцанията. Видя побелялото теме на непознат човек.

Внезапно се появи Карл М. Лопес набързо се спотаи, след като го засече. Чу пускането на кранчето. Не знаеше какво да направи. Ако бяха сами, можеше да излезе и да зашемети този тип. Изчака. Карл М. се пъхна в клетката отдясно на неговата. Лопес пусна водата, отвори и излезе. Двама служители си говореха тихо вдясно, дори не го забелязаха. Той се върна към офиса на Карл М.

Почука, без да се ослушва. Ако секретарката с фотокопията или някой друг беше вътре, щеше да каже, че е забравил бележките си. Офисът беше празен. Влезе.

Беше много бърз. Отвори чекмеджето, от което германецът бе извадил лаптопа. Веднага го намери. Сложи го под сакото си, затвори чекмеджето и излезе. В коридора пак нямаше никой. Не взе асансьор. Смеси се с една група посетители. Погледна през рамо. Търсеше лицето на Карл М., който обаче не би могъл веднага да се усети за грабежа. Изпоти се от напрежение.

Мина покрай рецепцията. Не го познаха. На изхода не го спряха. Беше вече навън, но това не бе краят.

В автобусите срещу храстите, където бе скрил пистолета си, се качваха туристи. Лопес направи широк обход и успя да стигне до мястото. Никой не погледна в неговата посока. Пистолетът беше още там, където го бе оставил.

Усили крачка. Вляво бе улица „Ван Маерланд“. Продължи направо. Вляво, надясно, пак надясно. Потърси площад. Един автобус тъкмо отваряше врати на спирката и хората се качваха. Нареди се на опашката, но после се отказа.

Влезе в някакво тъмно заведение в сутерен. Поръча си бира „Гинес“. Започна да пие. Запита на лош английски къде би могъл да наеме кола. Казаха му да върви направо.

Четвърт час по-късно беше зад волана на едно беемве 520. Трудно му беше да разпознава имената на улици и булеварди. Беше рискувал. Когато Карл М. разкрие липсата, вероятно името му щеше да попадне в архивите на полицията, щяха да го кръстосат с имената от базата данни на фирмата за коли под наем, просто рутинно. Щяха да открият беемвето, щяха да открият и че Лопес е италиански инспектор. Опита се да пресметне. Разполагаше с поне още цели пет часа пълна анонимност.

Паркира на гара „Леополд“, на ъгъла с улица „Белиард“. Можеше да контролира входа само за служители на Европарламента. Щеше да чака излизането на Карл М., а междувременно — да порови из лаптопа.

Отвори лаптопа на Карл М. и започна да натиска клавишите.

Погледът му се местеше от лаптопа към парламента и пак към лаптопа.

Никаква следа от Карл М. Непрекъснато движение на хора — служители, чиновници. На срещуположните пейки един старец исполин хвърляше трохи на гълъбите, а няколко деца стояха до майките си, които си говореха и ги наглеждаха.

Прехвърляше нервно информацията. Телефонен указател. Срещи. Имейли. Телефонни номера.

Група служители излязоха от парламента, като продължаваха да си бъбрят бързо. Една жена се бе излегнала на тротоара — явно протестираше за нещо. Старецът продължаваше да рони хляб на гълъбите. Майките се сбогуваха и се отдалечиха с децата си.

В лаптопа имаше бележки, някакъв график, пак бележки. Отвори при записките.

Попадение!

Записка за Ребека на немски. Два телефонни номера. Мобилният на Ребека и вътрешният на „Форбах“. Нищо друго. Потърси Боб. Нищо. Опита с Измаил. Нищо. Номерата на мобилните телефони на депутатите и техните помощници — те не му трябваха.

Адресът на Карл М. — провери на малката географска карта: беше на около километър от парламента. Може би колата не му беше нужна.

Помисли си да се обади на Вунцам и да го помоли да му преведе записката за Ребека. Бяха три непълни реда. Не, не беше разумно. По-добре да продължи дебненето.

Изпита известен дискомфорт.

Като свърши хляба, старецът смачка хартията, хвърли я в едно кошче и отново седна. Групата служители си беше още пред входа.

Лопес се прозина.

Концентрира се върху наблюдението.

В този момент Карл М. се появи на изхода.