Джузепе Джена
В името на Измаил (10)

Инспектор Гуидо Лопес

Но когато от прекалена свобода изпаднахме в слабост и равнодушие и си завидяхме, започнахме да се обиждаме един друг, стигайки до бой помежду си с оръжия и копия, направени от думи. Водачите нападаха водачи. Тогава съдът на Бога със снизхождение — както обича да прави, — бавно и умерено пусна в ход наказанието.

Еузебий, „Църковна история“

Милано

23 март 2001

9:30

В управлението мароканецът, който бе намерил трупа на улица „Падуа“, бе като употребен парцал, отпуснат от бездействието и умората, загърнат в зеленикаво пухено яке с няколко мерки по-голямо от неговата. Едното му око беше полуотворено, прегънат надве на твърдата пейка от хлъзгаво излъскано дърво, със скръстени ръце и прекалено дълги връзки на обувките, застъпени под подметките. Лопес го видя как дреме. Щеше да го изслуша по-късно. Сега имаше друга работа.

Навсякъде в управлението вреше и кипеше. След две седмици щеше да има мобилизация за Чернобио. Всяка година там се събираха индустриалци, политици и учени — не само от Италия. Големи клечки. Европейци, азиатци. Американци също, разбира се. За Милано, полицията, карабинерите и службите, Чернобио беше събитието. Мобилизация двайсет и четири часа в денонощието, всичките три дни. Целият хубав свят беше там, във Вила д’Есте. Тази година щяха да пристигнат и Кисинджър, един носител на Нобелова награда за икономика, индийски и швейцарски учени, банкери, хора от света на компютрите. Елитът на Рим. Следственият отдел — този на Лопес — служеше за подкрепление на Дирекцията по сигурността на форума. Щеше да настане ужас — ужас от кръстосване между службите, чуждестранни служби, армейски подразделения, бодигардове на индустриалците. Шефът на Следствения — Джакомо Сантовито — беше на път да сдаде длъжността — изтегляха го нагоре. Къде щеше да отиде? В ДИА ли? В службите? През цялата си кариера бе работил за това повишение. Безскрупулно бе използвал Следствения за привличане на вниманието върху себе си. Не бе пропуснал нито една среща на върха в Чернобио. А сега, няколко месеца преди повишението му, решителното обръщане на кормилото идваше, както личеше по всичко, от протичането на тази среща. От години Чернобио беше пресечна точка на висшите власти: институционалните и тайните. Сантовито беше спец по такива операции. Винаги беше държал отдела на ръба на преценката между политическите афери и дребната престъпност, за да разполага максимално с информация. „Да знаеш, означава да страдаш, така е, Гуидо. И ние страдаме“. Той стоеше там, изнервен сух здравеняк със своя сив стил на администратор от седемдесетте години, с цигара между средния пръст и показалеца на ръката, стисната иначе в юмрук, така стегната, че изпращаше синкавия дим право в лицето и той се просмукваше в металносивите му мустаци. Беше ловък и сега прибираше печалбата. Ясно беше, че скокът му е осигурен. Оставаше да разбере какъв скок. Щеше да обезпечава Чернобио и тази година, особено тази година, защото тя беше важна, там бяха всички големи клечки. Лопес не разбираше, приличаше му на среща на полумъртъвци, всичките бивши президенти, бивши служители, бивши във всичко. „Бившите бутат света напред. Какво? Не го ли разбираш, Гуидо?“, казал му бе Сантовито няколко дни по-рано, издишвайки сиво-синкавия дим.

Сантовито бе дал инструкции брифингът да бъде преди голямото събитие. Те щяха да охраняват Вила д’Есте. Имаше ли рискове? Дали всичко (всичко) щеше да мине като предишните години? Кой знае чии интереси щеше да брани тази шантонерка Сантовито…

Течеше събранието заради Чернобио. Лопес трябваше да участва в срещата, преди да може да разпита мароканеца. Погледна го, съсипан от умора, превит над пейката, оставен там сам да чака. „Майната му на събранието. Майната им на Чернобио и на големите клечки“. За миг Лопес видя силуета на трупа на улица „Падуа“.

Мароканецът се прозина. Погледна Лопес вяло, докато инспекторът не се изпречи отпред му, докосна с крак обувката му и той, без да пита нищо, стана и го последва. Кабинетът го погълна тъкмо навреме, преди дефектният секрет на вратата да щракне и да я затвори.

Мароканецът не знаеше нищо и още по-малко пък имаше нещо общо с това. Казваше се Ахмед Джабари и беше получил разрешително за престой през 1991. На следващата година при него бяха дошли жена му и трите му деца. Той работеше, жена му работеше, а децата ходеха на училище. Слязъл в пет и половина по една съвършено банална причина — не можел да спи, свършил цигарите и тръгнал под дъжда към „Лорето“, за да си купи от автомата един пакет. Живеел на улица „Падуа“ 103. Сакото било на жена му, затова трябвало скоро да се върне. Обувките пък били на по-големия му син. Открил трупа пет минути след като бил излязъл. Било студено, но не валяло. Под очите му имаше подути кафяви торбички, обсипани с малки тъмни пъпки. Изплашил се, като видял мъртвеца, не го пипал. Беше повикал полицията оттам, от една кабинка на десет метра от трупа, с карта.

Вратата се отвори. На мароканеца му се спеше. Беше Калимани. Имаше новини. Какво правеше Калимани в управлението? А мъртвецът? Той бил поводът да дойде да види лично Лопес. Мароканецът понечи да си тръгне и погледна въпросително Лопес. Той му направи знак с глава. Мароканецът се промуши покрай Калимани и излезе. И без това не знаеше нищо.

— Трябва да вървим, Гуидо — каза му Калимани. — Вика ни Сантовито…

— Какво? В моргата е онзи мъртвец. Това е по-важно. За какво пък толкова ни вика Сантовито?

— Има брифинг. Казва, че не му пука за някакъв си убит тъпак. Брифингът е за Чернобио.

— Чернобио значи… — Лопес смръкна с нос.

— Ти върви на брифинга. Аз няма да дойда. Да му го начукам и на Сантовито, и на Чернобио. Имаме мъртвец. Това е по-важно. Нали това ни е работата. Да му го начукам на Чернобио! Отивам в моргата да се оправям с тъпака…

Калимани се усмихна, поклати глава и си оправи палтото, докато Лопес ставаше.

— Гуидо…

— Да…

— Не е тъпак. Според мен не е тъпак…

— Тоест?

— Тая работа е много сложна. Не е тъпак. Върви, сам ще видиш, като отидеш… Сложна работа…

Лопес нямаше желание да го слуша. Не му се ходеше и на брифинга да слуша Сантовито. Не искаше да бъде там, не искаше да бъде никъде, нито да спи, а още по-малко да гледа мъртвец. Небето имаше цвят като бледня тен на човек, стоял дълго на затворено.

— Отивам да разбера това, Джорджо. Ти иди на брифинга…

— А ако Сантовито попита за теб?

— Кажи му, че работя по разследването за тъпака.

За едно нещо Калимани имаше право — не ставаше дума за тъпак. Лопес бе дошъл в моргата зад университета с една от техните коли, която трябваше да мине оттам. Бяха го стоварили на площад „Рикини“. Още валеше, но въпреки това небето беше странно осветено. Лопес го сравни със сбърчено чело с ореол. Той мина покрай университета, като пресече градинската алея, водеща към болницата. Градинката беше една отсечка, засадена с дървета със сочни широки листа. Там проникваше по-малко, но по-досаден дъжд, на големи капки, от които усещаш как ти се намокря ризата през горната дреха. Моргата беше отдясно.

При входа бяха оставени много празни носилки. Трудно се минаваше. Гишето за информация беше пусто. Лопес знаеше пътя. Моргата към лабораторията на Следствения отдел често бе пълна и стоварваха труповете в моргата на болницата. Лопес разтвори една увиснала пластмасова врата — оттам минаваха умрелите. Пластмасата беше излъскана от употреба и обезцветена в долната си част, боядисана в мръсножълто, и млечнобяла в горната си част, която някога е била прозрачна. Светлината се промени, стана електрическа и някак фалшива. Съгледа група от роднини, скупчени на едно място, с тъмни палта, бледи лица и празни погледи. Лекарите и персоналът, облечени в стряскащо яркозелени престилки, потрепваха, пресичайки тази нереална атмосфера, която миришеше на формалин и препарати. Той подмина групата роднини. Никой не му обърна внимание. Приготви се за стария навик — да наблюдава умрелите и отвътре. „Като стоиш само с умрели, ставаш като умрелите“, бе казал на Лопес преди години един стар патоанатом, който може би вече го нямаше, или беше умрял, или беше в пенсия.

Пресрещна помощник патоанатома. Той заведе Лопес до залата с трупа от улица „Падуа“. Бяха го вече затворили и зашили. В коридора светлините бяха мътни, а въздухът сладникав и тежък.

— Докладът ще е готов до довечера. Веднага ли ви трябва?

— Не. Може и довечера.

Вървяха в синкаво спиртна атмосфера. Докторът разтвори тежка метална врата.

Вътре беше студено, човек направо можеше да замръзне. Дъхът се кондензираше в лепкава пара. Неоновата светлина беше наситена и правеше ръбовете да изглеждат ясно очертани. Трупът от улица „Падуа“ бе изпънат, вдървен и блед, върху млечносив плот от алуминий.

— Умрял е от първия изстрел. — Лекарят подаде на Лопес чифт ръкавици. И той също си бе сложил. — Два изстрела, първият — фатален. Вторият — излишен, произведен около двайсет секунди след първия. Отблизо, за разлика от първия, може би за по-сигурно.

— Значи първият изстрел не е бил изстрелян от упор?

— Не. Стреляли са с милиметрична точност, като са се целели в лявото слепоочие. Той е паднал, удряйки си главата в тротоара. Загубил е резците си, останали са в устата му. Били са страшно точни. Който е стрелял, знае да стреля.

— А вторият изстрел?

— Както ви казах, вероятно е произведен за по-сигурно няколко секунди след това. Приближили са се, този път са стреляли от упор, в тила. Парченцата от костта са останали в черепа, куршумът е излязъл през лявото око.

Посинялото лице на трупа сякаш гледаше в празното пространство с едното си останало око — синкаво и воднисто. Устата бе зейнала, защото ръцете на лекаря бяха я отворили за аутопсията. Виждаха се счупените зъби и една черна струйка, коагулирала от вътрешната страна на долната устна, станала вече кафява и подпухнала. Ноздрите бяха разширени. Голяма тъмна дупка на мястото на окото и малко косми, излизащи от ушните отвори. Вратните жили — вдървени. Сивкавият чаршаф и голяма пластмасова плака, облегната на тялото. Главата изглеждаше крива в сравнение с вдървения и изправен торс — един килнат неестествено придатък. Лопес вдиша влажния леден въздух. Някъде нещо капеше.

— Обаче, не изстрелите са интересни… — Тънките ръкавици на патоанатома повдигнаха сивия дебел пластмасов чувал — огромен празен мехур, оставен до трупа.

Ръката на лекаря стискаше два лилави пръста, обърнати с възглавничките нагоре, за да може Лопес да ги разгледа на неоновата светлина. Изглеждаха като два огромни лилави къса. Лопес погледна въпросително лекаря.

— Пръстовите отпечатъци — изтрити са. С луга. Тя разяжда, като оставя невредим епидермиса. Не е възможно да се възстанови отпечатъкът.

— Обикновено го правят нелегалните.

Лекарят повдигна вежда.

— Да. Но този не е нелегален.

Лопес направи крачка назад и отново разгледа застиналото обло лице на мъжа. Имаше право патоанатомът. Този тук не беше нелегален емигрант — най-много да бе славянин. Може би от север. Кожата, вече набръчкана на доста места и подпухнала по врата и китката. Беше светла, почти сива. Косите — фини, руси и редки, объркани по темето. На Лопес му се струваше, че вижда познати черти — може би някой актьор, изобщо значителна прилика с някой, който вече бе виждал.

— Има и друго. — Лекарят пусна ръката на трупа, която увисна във въздуха неподвижна, изкривена, с китка, извита на деветдесет градуса — неестествена поза, която разстрои Лопес. Той продължи да гледа как китката много бавно се завърта и намества, като огънат маркуч, който приема предишната си форма. Лекарят вече повдигаше тежкия сивкав чаршаф…

Мъжът беше гол, с подут корем. Тягостна гледка. Редките руси косми се бяха надигнали. Той беше необикновено бял и на фона на тази белота биеха на очи дълги черни стрии, локализирани подутини и втвърдени хематоми. В един момент тялото се стори на Лопес като едно-единствено петно, все едно бе някоя от онези дънни риби, които бе виждал в някакъв документален филм.

— Това синини ли са?

— Синини. От удари с камшик. Най-голямата е на гърба.

Тялото тежко се завъртя, бутано методично и бавно от доктора. Гърбът беше лилав на разлети петна. Четири дълбоки рани се спускаха успоредно на мястото между лопатките — невероятно лилави — с цвят, сякаш кожата дълго е била смукана.

— Дълбоки белези. В една въображаема скала на болката подобни белези се равняват на загубата на зъб. Той е бил малтретиран. И не само повърхностно.

— Тоест?

— Разбрахме го в края на аутопсията. Проблемът е в изпразването на вътрешностите… Проверихме ректума… Има следи от малки ранички в ануса и от кръвоизлив в дъното, съвсем в дъното… С някакъв предмет може би с малък диаметър, но дълъг.

Лопес стисна челюсти и погледна тези на трупа, опрени в метала на преградата, притиснатия нос, по-широкият и с полепнала съсирена кръв входен отвор на темето.

— Сперма открихте ли?

— Не. Но следи от смазка… Между съставките има вазелин…

— Да не е от хомосексуалния кръг?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото хомосексуалистите не ползват подобни смазки. Те ползват анестетици само в случай на проникване с ръка или юмрук или големи предмети. Първо чукане. Крайно разширяване. Повтарям ви, тук става дума за предмет повече дълъг, отколкото широк.

— Колко време преди смъртта?

— Говорите за проникването ли?

Лопес кимна.

— Три, може би четири дни. Намерените следи са стари. А раните започнали да се затварят. Коагулиралата кръв не е прясна. Да, три или четири дни.

Те си стиснаха ръцете, още хлъзгави от талка в ръкавиците. Лопес каза, че ще прати същата вечер агент да вземе пълния доклад.

Механизмите на смъртта. Мистерията на напускането на живота. Последно отвращение. Шевовете след аутопсията. Лопес обаче не мислеше за това, той не мислеше за нищо, докато разблъскваше изпадналите сякаш в ступор неподвижни роднини на умрелите на излизане от моргата.

Мислеше за синините по тялото, бездиханно в момента. Каква нелепост. Мислеше за тази нова мистерия, излизайки на дъжда, под надвисналото небе на Милано.