Джузепе Джена
В името на Измаил (2)

Първа част
Началото

„Уотъргейт“ ме завари неподготвен. Ставаше дума за изключително абсурдна операция. Налудничава. Сметките изобщо не излизаха. От това трябваше да заключа, че нямахме насреща един-единствен план за действие, колкото и лошо замислен да беше, а три или четири различни плана, скроени от различни хора. И всички те бяха успели драматично да се сблъскат. Когато залогът е висок, съвпаденията изобилстват. Шекспир, разбира се, е бил убеден в това. Не би могло да има друго обяснение за „Макбет“ или „Крал Лир“.

Норман Мейлър, „Призракът на Харлот“

Милано

27 октомври 1962

02:40

Мъжът, облечен в черно, спря, отвори вратата на колата, вдигна високо капака на багажника, потършува в тъмното и извади някаква торба. Застина и се огледа. Алеята беше пуста. Сляпа алея, без лампи. Изчака зрението му да се нагоди. Постепенно очертанията на нещата започнаха да изплуват. Съзря голямата входна врата. Избута я, издута и натежала. Отвъд нея се натъкна на заграждение. Покатери се и прескочи. Тръгна към стената. Вече опипваше оградата. Тя не беше особено висока. Отново метна торбата и чу падането й отвъд стената. Опря подметките си в мазилката, разядена от смога, и потърси цепнатини с ръце, за да се захване. Сбърка, изкатери се с мъка. Достигна ръба на стената, замахна с крак и го яхна. Погледна от високото и остана с отворена уста.

Спортната площадка беше празна, но бяха оставили запалени прожекторите над терена за игра. Мачът по ръгби се бе състоял в късния следобед, преди няколко часа, но вече рано се стъмваше. Може би бяха забравили прожекторите. Те излъчваха мътна светлина. По площадката се стелеше мъгла, надигаща се от разбутаните и после наместени след срещата чимове. Гредите на вратите приличаха на високи, бели копия, насочени към снишеното черно небе. Едно призрачно място.

В основата на стената видя торбата — издута, със стърчащи краища, с неправилна форма. От нея се подаваше малка ръка, бяла като мляко, протегната към небето. Тогава скочи.

Приземи се. Спря и се ослуша. Вляво, недалеч от него, се чу неочаквано шумолене. Може би стъпки. Сигурно беше пазачът на стадиона. Обзе го тревога. Извади пистолета. Работата трябваше да се свърши каквото и да става. Насочи дулото към храстите. Шумът се движеше към него. Тъмнината фосфоресцираше, можеше да различи всеки лист поотделно. Приготви се. Храстът се разгърна. Почти натисна спусъка. После видя тлъстото набито тяло на огромен бездомен котарак. Котаракът продължи безразличен към него, приближи до торбата и започна да я души. Мъжът отдалечи котарака с крак, но животното изфуча. Той повторно го отбутна настрана.

Взе торбата. Потърси с поглед паметника с надписа и го откри, светещ зад гредите на вратата, близо до малката площадка. Всичко беше както в инструкцията. Продължи да стои като слят със стената. Разкаляният терен затрудняваше придвижването. Мъжът се задъхваше. Малката вкочанена ръка, която се подаваше от найлона, сочеше небето и се поклащаше при всяка крачка.

Стигна до паметника. Различи имената на партизаните, убити през 45-та. Приближи се до вкопания в пръстта постамент под надписа с имената. Големи кървавочервени букви изписваха думи на почит от града в памет на загиналите.

Трябваха му няколко минути, за да повдигне плочата. После започна да копае с голи ръце. Пръстта бе влажна и мека. Стори му се, че сякаш диша. Изкопа нещо като ниша. Пъхна там торбата, като се постара да притисне към дъното малката смъртнобледа ръка. Разстла останалата пръст. Доста се поизмъчи, докато постави плочата обратно. Ръката не се виждаше, но плочата беше килната от надигнатата пръст и част от торбата се подаваше навън. На сутринта щяха да го видят. Така беше добре.

Вдъхна мириса на чима трева от изкопаната дупка — корените бяха като тънки бели влакна и приличаха на червеи.

Мъжът се върна по стъпките си, като наблюдаваше как при неговото движение вратите на игрището за ръгби сякаш се движат.

Прескочи стената, мина през входната врата и се пъхна в колата. Пое си дъх и избърса потта от челото си. Потегли бързо и увеличи скоростта. Алеята бе пуста. Нито една лампа не бе запалена. В огледалото видя да се стопява нажеженият ореол от изкуственото осветление на спортното игрище „Джуриати“. Отново здраво натисна газта и колата навлезе в мрачния лабиринт на Милано.

Измаил бе започнал своето дело. Това бе първият сигнал. Трупът на детето бе оставен.

Милано

23 март 2001

03:40

Стария пушеше своя житан и бе втренчил очи като омагьосан в мрежата на картата.

Американеца го шпионираше иззад прозореца, но Стария не можеше да го види.

Не завиваха вече цигарите с онази жълтеникава хартия „с цвят на царевица“, с която бе свикнал. А имаше и филтър. Димът се изкачваше синкав на фини спирали, ефирен и прозрачен. Колкото повече го гледаше Стария, толкова повече се очароваше. Понякога този накъсан и сложен поток приличаше на гипсов или на уравнение, придобиващо форма, или надух, чист дух. Сепна се. Студено беше. Сградата, която наблюдаваше, бе тъмна. Неонът над преддверието бе гръмнал, проблясваше на интервали, и на Стария му се струваше, че чува цъкането на мрежата, която палеше газта. Струваше му се, че е там, под повредения неон. Виждаше входната врата с помътнелия и размито сребрист от годините алуминий, тясното стъпало от груб камък, изтрито от годините. Виждаше дори мокета, който някога е бил червен, сега потъмнял и олисял, протрит в средата. По-нататък, може би към асансьора, имаше някакво обзавеждане. Кой знае дали беше истинско? Може бе беше някакъв пластмасов макет, оставен там непотребен и забравен да събира прах.

Преди да падне мракът, той забеляза много хора да влизат и излизат от огромната врата. Американеца обаче бе направил така, че да не бъде видян. Трябваше да разбере дали Американеца е бил вкъщи, когато бе пристигнал той, Стария. Достатъчно беше само да има търпение, да се сгуши малко в палтото си, да надвие влагата с житана и рано или късно онзи щеше да излезе. Другояче щеше да бъде, ако Американеца не си беше вкъщи. Никой не можеше да гарантира, че ще се върне в апартамента, въпреки че му подаваха информация от сигурни източници. Американеца обаче се местеше бързо. Винаги беше нащрек. Една седмица по-рано, когато пристигна в Италия, се опитаха да го спипат на летището. В тоалетните. Бяха влезли двама. Обикновено така се прави, добре бяха подготвени. Всичко беше правилно. Него, Стария, го нямаше. Беше се ограничил само да координира операцията. Когато влезли в тоалетните, двамата изчакали да няма никой друг, освен Американеца. Проверили под вратите на всеки клозет. Нищо. Изчакали, може би оня си е вдигнал краката. Там сбъркали. Това било огромна грешка. Трябвало е да направят така: единият да остане в мъжката тоалетна, другият да отиде да провери женската. Не са могли да установят, че в мига, когато са завили зад ъгъла към тоалетната, Американеца наистина е влязъл в женското отделение. Не са могли да проверят, не са искали да ги забележи онзи тип, трябвало е да избегнат всякакви подозрения. И добре са направили, но само наполовина. Останалата половина въобще не са свършили. Изчакали, после разбили вратите. Нищо. Тогава разбрали грешката си. През това време Американеца се изпарил, изсулил се от женската тоалетна.

Точно след тази грешка, след като бяха изгубили Американеца, Стария реши лично да участва в операцията. Бяха му дали снимката, направена предпазливо, докато Американеца свърнал в коридора към клозетите на Малпенса. Кучи син. С типичното лице на онези, дето дъвчат дъвка. Все същият поглед открай време, погледът на всички американци — празен, волски, с две задоволени очи, които не изразяват нищо, като изключим смътното чувство, че демонстрират превъзходство над всеки. Косата му — червеникава, биеща на русо — покриваше взелото му да оплешивява теме. Американското лайно носеше зелено непромокаемо яке и ръчна черна чанта от синтетика. Кой знае дали не беше усетил, че са го снимали? Не бяха го убили, но поне го бяха снимали. Което си беше все едно наполовина да го убият.

Доста усилия обаче хвърли, за да разбере къде е. Трябваше да е в Милано, това беше очевидно. Имаше да довърши поне две неща. Информациите по този повод бяха объркани. Но не беше проблем да се установи какво би трябвало да прави Американеца. Достатъчно бе да разбере каква работа има той с Измаил. Беше на неговите заповеди, това бе сигурно. Трябваше да го намери и да го премахне. Американците щяха да изпратят друг, но от онова, което можеше да се разбере сега, главното събитие, заради което Американеца бе дошъл в Милано, наближаваше. Измаил искаше да удари в Милано, и то веднага. В края на краищата не беше толкова сериозен фактът, че Американеца бе избегнал клопката. Реалният проблем беше все пак да го намерят. Източниците не успяха да открият някаква информация за това какво прави, тъй като не можеше да се разбере къде е. Първо трябваше да го локализират, а после оставаха два варианта: или веднага да го убият и да чакат да дойде друг, като убият и него, докато не е минала датата, определена от Измаил, или да го следят, да видят какво ще направи, за да разберат смисъла на операцията, заради която е дошъл, и едва тогава да го ликвидират.

Накрая го бяха намерили. Стария бе работил на практика без прекъсване, за да открие следа, някакъв знак за присъствието на Американеца. Беше мобилизирал и своите лични източници, алтернативни и не така ефикасни като на Службата, но пръснати навсякъде — цяла мрежа от широки брънки, макар и случайни, така че и оттам би могъл да дойде някакъв резултат. За шест дни той си бе отпуснал само двайсет и два часа сън. „Скоро ще свикнеш. Мислиш, че камъкът няма съвест ли? Мислиш, че е безжизнен и скован, но не е вярно. Дори и камъкът чувства. И чувства повече и по-добре от нас. Той е нащрек, защото се е спотаил неподвижно. Това е съдба — когато най-малко очакваш, се спъваш в него“ — бе казал Стария на момчето, изпратено от Службата да стои неотлъчно до него. Беше му направо като воденичен камък. Знаеше много, защото трябваше да информира, да контролира едновременно и Американеца, и самия Старец. Винаги беше така, когато ставаше дума за Измаил. Защо най-после Службата не им се довереше? Ех, ако ставаше дума за наемник… Стария се усмихна — наемник на неговата възраст… Той работеше за тях от години, защо да не им се довери? Зелено беше момчето, прекалено младо. Но сега това нямаше значение. Беше мъртво. Именно момчето откри Американеца. То прие телефонното обаждане, докато Стария бе полегнал за два часа. Чиновникът от американската библиотека се бе обадил и бе казал просто: „Тук е“. Беше там. Стария добре знаеше, че агентите на Щатите често използват американската библиотека, за да изпращат съобщения. Трябва обаче да се бе случило нещо внезапно и непредвидено, защото обикновено агентите нямат нужда да комуникират помежду си. Идват, свършват си работата и си отиват. Дори когато работата е продължителна, сложна, многопластова, като онази, която трябваше да свърши Американеца. Момчето не му бе мислило много. Беше оставило съобщението, без да буди Стария, и бе отишло лично да види какво става. Смахнато тъпанарче, какво ли толкова е искало да направи това момче? Да излезе на светло, може би. Типично. На трийсет години е така… Когато Стария се бе събудил, бе прочел съобщението и се бе втурнал към библиотеката. Американеца в онзи момент тъкмо излизаше от тоалетната и се оглеждаше. Добре, че той, Стария, беше практически невидим — един обикновен, невзрачен човек. Преди всичко стар. Какво да се плашиш от един старец? С блед цвят на лицето, уморен вид, очила с олекотена рамка, рядка брада, черно палто — баналност, въплътена в човек. Беше се завъртял предпазливо между масите с компютри за справки. Американеца се отдалечаваше. Стария изчака да излезе от зрителния му обсег, да не може да контролира входа на тоалетната. Момчето беше с раздробен череп, още с влизането се бе свлякло на тоалетната чиния на втората кабина. Нямаше време. Стария бе излязъл от вратата на тоалетната спокойно и с умерена крачка се бе отправил към вътрешната стъклена врата, надзъртайки през прага към улица „Данте“. Беше погледнал наляво, после, обръщайки леко глава, за да види дали вдясно няма следа от Американеца. Той се оказа точно там, вдясно. И го гледаше. Стария веднага бе хванал наляво, без да спира, освен за малко, по стълбичките. Усещаше тръпката от погледа на Американеца с палтото на гърба си. Беше извадил телефона си и бе повикал двамата агенти, които поиска да му изпратят — те стояха облегнати на парапета на станция „Кордузио“ на метрото. Американеца трябваше да излезе оттам. Не трябваше да събуждат подозрения у него. Разбира се, трябваше да го проследят, но за малко. По една-две минути всеки. Да изчакат да се срещне с някого. Ако наистина се срещнеше с някого, трябваше да проследят и него. И да го изстискат. Да им каже къде е Американеца. Но все пак за предпочитане беше да го изгубят от поглед, да го оставят да се махне. Така или иначе сакатлъкът беше станал. Трябваше да се надяват да не смени мястото си на живеене. Да го пречукат на улицата, не можеше и дума да става. Трябваше да го улучат в главата, а той не би позволил на никого да се доближи толкова, че да стреля в главата му.

Стария бе имал право за всичко. Вече повече от трийсет години работеше с разузнаването, което пък разследваше Измаил. Човекът, когото Американеца беше срещнал точно на стъпалата на подлеза между катедралата и улица „Торино“, беше пакистанец или индиец, а може би англичанин. Огромен, но някак отпуснат. Беше предал една малка чанта на Американеца и му бе говорил няколко секунди. После Американеца се бе отправил към метрото. Пакистанецът пък се бе изкачил към улица „Торино“. Двамата от Службата не искаха да дадат право на Стария, и настояха да продължат да следят Американеца, като изоставят другия контакт. Стария бе им изкрещял по телефона. Беше побеснял. Успя да ги убеди. Беше им казал да оставят всичко, когато стане ясно, че пакистанецът се отправя към „Мисори“. Онези не искаха да напуснат. Стария бе казал, че ще им счупи главите и на двамата. Тогава те си тръгнаха. Той се бе показал над „Мисори“ от балкона на църковната книжарница. Веднага видя идиота пакистанец — той се въртеше, явно се опитваше да разбере дали някой го следи, след като се бе срещнал с Американеца. Стария беше започнал да го следи. А пакистанецът — по-непохватен, отколкото човек може да си представи за някоя американска връзка — бе тръгнал по улица „Дзебедия“ — една на практика пуста улица. Голяма грешка. Стария бе поел подире му, плътно след него, говорейки силно по мобилния си телефон на италиански, пресмятайки, че ще доближи човека точно срещу една отворена врата. После внезапно го бе блъснал вътре в тъмното. По онази уличка няма портиерни. Само тъмнина в усойните сутерени. Беше извадил пистолета. Пакистанецът още се мъчеше да проумее какво става, като се опитваше да стане, лазейки. Огромен и тромав. Стария веднага го бе прострелял, хладнокръвно, беше му раздробил коляното. После му бе напъхал дулото в устата. Беше му казал на английски: „До три да си ми казал адреса на Американеца! Едно. Две…“ Онзи запелтечи. Беше извадил дулото. Пакистанецът бе казал: „Улица «Падуа».“ „Номерът!“, бе креснал Стария. Другият печелеше време. Стария бе започнал отново да брои. На „три“ се канеше да стреля, въпреки че улица „Падуа“ беше достатъчно. Но пакистанецът мълчеше. Наистина, откъде го бяха намерили този? Невероятно! Невероятно бе, че Измаил бе наел подобен имбецил. И освен това пакистанец. Накрая той бе казал „53“ и Стария бе стрелял.

Тялото на момчето в американската библиотека бе прибрано от следващата смяна. Стария се бе втурнал към улица „Падуа“ 53, макар че не можеше да знае дали Американеца се е върнал или е напуснал поста си. Той, Стария, какво би направил на мястото на американския лайнар? Щеше да се върне. Ако не се върне, означаваше да се движи, да прибегне до друг контакт или да пренощува в хотел. Хотелите на курвите бяха регистрирани — за миг стигаха до всеки, който прекарваше нощта в хотел с курви. Всички легални хотели бяха регистрирани, и то в мрежата. За един час кръстосано търсене можеха да намерят всеки, който трябваше да бъде намерен. Хотелите с повече от четири звезди се регистрираха по същата система. Американеца не ще да е идиот. Пакистанецът да, той беше идиот, Американеца — не. По-добре да се върнеше там, където си беше. Да изчака. Но при условие че провери, че никой не го е проследил. Да, Стария щеше да отиде лично на номер 53 на улица „Падуа“. На седемдесет години инстинктът вече се е превърнал в разум и човек трябва да му се доверява.

Зад едно стъкло, скрит в тъмното, Американеца наблюдаваше Стария и от време на време се обръщаше да погледне вързания до него човек, седнал на леглото. Беше „идентичен“ с него — двойникът на Американеца, който трепереше в тъмнината.

Стария чакаше вече осем часа. Беше четири сутринта. Небето светеше със странна светлина, която имаше равномерен цвят, разсейващ дори слабата оранжева светлина на лампите, висящи над улицата, на три метра над асфалта. Четири и десет.

Четири и двайсет.

Една прозявка. Студено беше, дъхът ставаше на пара.

Пет без четвърт.

Без десет.

Без пет.

Американеца излезе от входната врата.

Стария помръдна в сянката. Беше на двайсет метра, от другата страна на улицата. Прицели се в главата. Американеца носеше през рамо същата черна чанта от снимката, същото зелено яке. Оглеждаше се, приличаше на ходещ мъртвец. Явно беше уплашен, пренапрегнат, защото следобеда в библиотеката не бе така блед.

Стария стреля.

Американеца се свлече като торба с лайна. Стария ускори крачка. Американеца беше мъртъв, паднал по очи на тротоара. Стария изстреля още един куршум отблизо, в тила. После се огледа. Никой. С върха на крака, усещайки през обувката костта на скулата, той отвърна лицето на Американеца. Имаше ужасено изражение. Странно. Лицето изглеждаше потресено. Почти не можа да го познае — заприлича му на някой друг. Но беше разбираемо в края на краищата. Това беше маската, с която човек оставяше всичко, последната мимика, финалът. Стария се усмихна вътрешно и си тръгна пеша — най-спокойно.

Седем минути след изстрела от голямата входна врата излезе истинският американец. Първо се огледа бързо, после се сниши. Нищо. Стария си бе отишъл. Приближи се до двойника, който му бе осигурил Измаил. Беше мъртъв, лицето му бе застинало в гримаса на ужас. Още веднъж Измаил се бе показал като перфектен. Гримът на двойника беше успял. Американеца се привдигна, отдалечи се с бързи крачки от трупа, в посока, обратна на онази, в която бе видял да се отдалечава Стария.