Джузепе Джена
В името на Измаил (51)

Итало Фольезе

Ужасяваща двойка — животът трепери, смъртта тържествува.

Едмон Жабе, „Книга за метежа извън подозрение“

Милано

28 октомври 1962

00:40

Когато беше сам в хола или кухнята, но особено в банята пред огледалото, Итало Фольезе гримасничеше. Кривеше уста, зинваше и се плезеше, докато болката във вратните сухожилия не го принудеше да престане. Тогава се отдръпваше и отново протягаше врат като костенурка. Правеше го винаги, всяка сутрин, всяка нощ преди да си легне, за да не даде на кепенците на угризенията да се отворят и да пуснат навън срамни истини.

Давид Монторси току-що беше се обадил. Вече беше нощ, но той се бе обадил. Веднага щом се бе върнал от Баскапе бе му се обадил. Беше му казал всичко за Матеи. Беше му казал, че всъщност е бил убит. Фольезе спокойно бе затворил слушалката.

Беше се усмихнал. Измаил е велик.

Беше запалил мъждивото котлонче и си бе сложил вода да кипне. Може би щеше да си направи чай от лайка. Жена му си бе отишла преди година и половина. Фольезе имаше вина за това, като всички. Да, като всички. Не само дребните неразбирателства, безобразията и потушените конфликти. Не само неумолимия и също толкова банален ход на еднообразните дни, прекарани, без да си даваш сметка за съществуването на другия. Най-голямото безобразие. Да мисли за жена си, му причиняваше болка.

Измаил е велик.

Водата тихо вреше. Нямаше желание да се обръща, да се изправи срещу белезникавата плоча на котлончето и сиво-зелената повърхност на масата от дърво с пластмасово покритие.

Замисли се отново за Монторси. Той гледаше и не виждаше. Измаил беше пред очите му в цялата си кристално ясна пълнота, без Монторси дори да заподозре какво знаеше Фольезе, доколко рафинираното и сложно увъртяно действие се бе развивало още от самото начало тук, в Италия. Тук, в Италия, в Милано… Фольезе се усмихна при мисълта за загрижеността на Монторси за неговата лична безопасност — да вземе досието от „Джорно“, за да избегне рискове сега, когато Матеи беше мъртъв. Усмихна се. Нещастен глупак бе този Монторси… Ала скоро щеше да разбере. По един или друг начин Измаил щеше да му го покаже.

Измаил е велик.

Когато Монторси отиде в „Кориере“ с разследванията си за „Джуриати“, Фольезе остана невъзмутим. Същият ден Измаил беше оставил символично трупа на детето на „Джуриати“. Ритуалите на Измаил се отличаваха с бароково съвършенство. Символът предвещаваше началото на ерата на Измаил, чийто дебют беше смъртта на Енрико Матеи — Господаря на Италия. Няколко часа след намирането на детето, Монторси пристига в „Кориере“, за да прави проучване за плочата на „Джуриати“. Пустият му Монторси! Твърде бързо бе направил връзката между плочата и Матеи! За миг Фольезе бе обзет от паника. Беше оставил Монторси да чака резултатите от проучванията, беше се извинил, бе слязъл до телефонните кабини на входа на вестника и бе се обадил. Беше се обадил на своите хора за връзка с Измаил. Бяха му казали да бъде спокоен. Нямало проблеми. Да насочи младия полицай по верния път. Да го остави да се досети, без да му разкрива нищо. Фольезе не бе съвсем наясно, но се подчини. Беше говорил на Монторси за досието, което Измаил бе поискал от него да състави и да го изпрати на Матеи. Несвързани елементи, които можеха да дадат някаква представа за плана.

Измаил е велик.

Фольезе си мислеше за начина на вербуване на Измаил. Когато бе влязъл в редиците на верните на Измаил, това му бе дало смисъл, цел. Измаил беше велик. Скоро Измаил щеше да доминира във всяко едно нещо и навсякъде. Времето работеше в негова полза.

Върна се в хола и за миг се вторачи в пожълтелия чугун на парното до прозореца. После се доближи до стъклото. Студено беше. Още валеше. От няколко часа Измаил вече действаше. Току-що беше заличил от планетата Енрико Матеи — Господаря на Италия.

Обърна се. Пишещата машина стоеше в центъра на елипсата от светлината на настолната лампа върху зеленото сукно. Седна и започна да пише. Хората на Измаил искаха доклад за приема на случая „Матеи“ в редакциите. Щеше да посвети финалната част на доклада на Монторси. Бяха му казали да насочи Монторси към Измаил. Да му разкрива по малко, да остави нещата да се подразбират, да го насочи по верния път, а после да се информира за него.

След по-малко от час докладът беше готов.

Итало Фольезе се изми и си легна. Беше късно. Докато заспиваше, в съзнанието му изникна образът на жена му, белязан със спокойствие без болка, като бледия труп на удавница, появяваща се на повърхността на тъмна вода.

Телефонът вече беше звъннал, когато внезапно се събуди. Пет часът сутринта. Измуча в слушалката. Беше студено, навън още валеше, ясно усещаше това, въпреки че всички прозорци бяха плътно затворени. Обхвана го униние, когато му казаха, че искат веднага да го видят и му казаха къде. Беше Измаил. Бяха хората на Измаил. Това, че Измаил отново имаше нужда от него, му вдъхна странна, френетична сила. Отново, след искането да съобщи на „Джорно“ и на Матеи новината, че Измаил е в Италия. Облече се набързо, как да е. Няколко минути след обаждането вече беше на улицата.

Щеше да отиде с колата. Дъждът беше спрял преди малко. Като отваряше вратата, усети под ноктите си смога, просмукан с вода, тъмен повърхностен кашав слой. Стъклото веднага се замъгли.

Зави по площад „Мачакини“. Пое по новото шосе за Падерно Дуняно. Беше пет и половина. Градът изглеждаше призрачен, пронизан от сиянието на неона, светещ в полусферите на висящите лампи. Видя как припуква електричеството при допира с влагата между кабелите на обиколния трамвай. Излезе от Милано и потъна в мрака.

Наближаваше Падерно Дуняно.

Видя централния площад, зави наляво, следвайки указанията. Не му бяха нужни много обяснения, за да се ориентира. Стори му се, че усеща в колата сладкият полъх на аромата на трева и мента. Едва ли не чуваше как му расте брадата по изпитите набръчкани бузи. Кожата му избиваше в четинеста решителност — ето в какво превръщаше човека времето.

Подмина първият от двата площада, за които му бяха казали по телефона.

На втория спря. Видя малката уличка вляво и подкара по нея. В дъното беше порталът на фабриката за тръби, както беше по инструкцията. Двамата последователи на Измаил стояха под една лампа, стройни тъмни силуети с кожа, побеляла от неона, като гипсови статуи или мъдреци стоици. Нещо невероятно древно и леко заплашително се излъчваше от тях. Фольезе слезе от колата и забеляза петна от ръжда по вратата под прозореца. Под мишница стискаше навит на руло доклада за Измаил.

Приближи се усмихнат до двамата.

Протегна ръка, ръкува се с мъжете и им предаде доклада със съзаклятническа усмивка. Долови странно напрежение на улицата, като че ли някакво си място би могло да реагира на случващото се.

Каза нещо за часа и реши да попита дали ще има нова задача. Попитаха го за Монторси. Каза им всичко, което знаеше, и искрено се учуди, когато мъжът отдясно изстреля първия куршум. Полетя назад, чул приглушеното свистене зад гърба си, докато падаше с изражението на любопитство и чисто изумление. После дойде вторият изстрел, далечно ехо от един свят, който вече не му принадлежеше, а след това и третият изстрел, продължителният тропот на крака и мокрият мирис на асфалта, както и свежият, последен полъх на мента и безразличие.