Джузепе Джена
В името на Измаил (34)

Енрико Матеи

Нека останат по местата си небето, земята, морето, а вечните звезди да продължат своя ход; нека дълбок мир владее народите; всичкото желязо да бъде използвано за полски труд, а мечовете да останат скрити. Нека изчезнат отровите и нито една злокобна трева да не се пълни с вреден сок. Нека не управляват повече жестоки и диви тирани. Ако земята трябва да роди още някое зло, нека побърза, и ако подготвя някое чудовище, нека ми бъде изпратено.

Сенека, „Лудостта на Херкулес“

Небето над местността Баскапе (Павия)

27 октомври 1962

18:55

Господарят на Италия гледаше Луната. В онзи миг той беше най-близкият до Луната италианец, на две хиляди метра височина над отвратителния Милано с блатата и всичко останало наоколо, и обвитата в изпарения долина на река По. Луната беше бледа като Италия, облаците бяха големи като континенти от катран под самолета, който започваше спускането си към премълчаващия Милано. Големи маси въздух, объркани като велики идеи, плуваха под корема на джета на Енрико Матеи, въздушни форми, промушени от това летящо бяло копие, оставящо зад себе си грохота и миналото, готово да се забие в ребрата на нечистия Милано. А безизразната луна избледняваше от километър на километър, гледана както от края на махало се гледа към центъра. Една сферична машина, движена от тъмни сили, от механични конструкции, които предизвикваха приливите, определяха менструалния цикъл, разтърсваха вълнообразно планетата. Меридиани, подхвърляни от съзнанието като измерители на мрачни вълнения, те винаги го бяха привличали. Той проектираше в тях онова, което беше възможно да се проектира по тревожната земя. Той трябваше да бди за империите тук. За силите. За промяната в равнищата. Той трябваше да прекосява цялата земна повърхност, душейки. От хлътнатините трябваше да разбере дали петролът е скрит във врящи дълбини, във водовъртежи извън полезрението, в подземни недра. Трябваше да разбере, да изтръгне, да се бие. Природата му даваше всичко — и пречки, и освобождаване. Трябваше да опита тревата, да наблюдава белите нишки по всяко стъбло в сенчестата зона, където хълмът потъва в долината. Понякога земята беше тлъста, друг път песъчлива и извън подозрение. Той я опитваше. С джета си браздеше най-вече надеждите на един народ. Несъществуващият италиански народ чакаше да му даде лична задача да сондира като отчаяно куче, с наведена умилкваща се муцуна в минералните дълбини на континентите, къде е петролът. И той — Енрико Матеи — го откриваше. Ако не успееше да го намери, си го измисляше. Пробиваше с машини, отначало блестящи като черни корали под слънцето на тропиците, далеч от народа му. Беше правил договори в Африка, Азия, Австралия. Той беше се изправял лице в лице с могъщите, без да им се присмива, нито пък да се бои от тях — най-враждебното поведение, онова, което могъщите не понасят.

Усмихваше се, присвиваше лице в честно изражение, което му идваше от древното, обедняло и победно устройство на неговата земя.

Отлепи гръб от седалката. Беше изпотен. Потта му се стичаше към потайния Милано. Малко оставаше.

Ако го попиташе човек кой е Кенеди, той отговаряше: „Една марионетка, командвана от деца“. Ако го попиташе човек кой е Хрушчов, той отговаряше: „Един, който се тъпче с лук, когото Маркс не е предвидил“. Ако го попиташе човек кой е Кастро, той отговаряше: „Селянин като мен, като изключим пурата“.

Какво мислеше за комунизма? Че служи за това, хората да не мислят. Какво мислеше за Европа? Че това сега за нея са решителни часове, че в момента Европа не съществува. Какво мислеше за Куба? Че е пешка, готова да извади от строя царицата.

Ако го попиташе човек кой е Дьо Гол, той отговаряше: „Приятел“.

Какво мислеше за Америка? Америка е само идея. Американците не съществуват. Беше го казвал и повтарял безброй пъти на едно събиране, удряйки с юмрук — беше топло, тишината беше лепкава. В една тоалетна, преди да говори, си бе помирисал дразнещата пот от мишниците през ризата. Беше го казвал:

— Знам аз какви ги върши Америка. Америка не съществува. Правилно сте разбрали. Господа журналисти, напишете го, направо го напишете. Според Енрико Матеи Америка не съществува. Не съ-ще-ству-ва. Америка е експеримент. Експериментът на Америка е да замести човека. С какво? С американеца. Американеца не е човек, той е американец. Той е нещо повече и нещо по-малко от човек. Той е верен и в това е малко повече от човек. Той е верен, защото не е наясно с нищо. Кажете им го, кажете им го на господарите на вашите заглавия, господа журналисти, на господарите, които са американци. Американецът обаче е нещо по-малко от човека, защото той е прекалено верен. Бидейки в неведение, той ни то прави нещо, нито страда. Аз знам, чудесно знам до какво ще доведе този континентален експеримент с Америка. Той ще доведе до заместване на човека с американеца. Е, добре, това, господа, се нарича геноцид. Може да е безшумен, може да е дори мозъчен. Признавам го. Но е един позорен проект, на който господин Енрико Матеи, тоест Италия, ще се противопоставя сега и винаги.

Беше се огледал наоколо — всички бяха като гръмнати и мълчаха. Тишината е втечнен газ без мирис, чиято същност е начинът, по който е излязъл — като експлозия. Това беше неговият отговор на Америка. Неговият отговор на миналото.

— Вижте, аз се научих добре да познавам властта. Всички познават Кваме Нкрума — баща и господар на Гана. Никой не знае обаче името на президента на „Нипон Стийл“, която произвежда повече стомана, отколкото Италия и Франция, взети заедно. Тази история е съмнителна. Тук аз не искам да взимам позиция, а да направя констатация. Стойността на хумора не ми е близка. Така че съумейте да разберете по гримасата, която преминава по лицето ми. Да слушате един господин като мен, който говори тук, на тази среща, може неволно да ви бъде забавно, при условие че е също и притеснително. Искам да ви разкажа една история, една история, която чух като дете. Аз съм се родил беден, това добре го знаете.

Американците, присъстващи на срещата, хора от Седемте сестри на петрола, запелтечиха.

— Историята е такава. Един рицар полага клетва. Неговите сто приятели са му изменили, изоставили са го и сега животът му е лишен от смисъл. Той обаче дава клетва. Ще убие стоте приятели, които са го предали. Това му дава някакъв смисъл и той тръгва. Убива деветдесет и девет от стоте си приятели изменници. После попада в засада и умира. Но в неговия череп, изсушен от слънцето, ще се препъне един човек — добре ме чуйте — стотният приятел, който го е предал. Препъвайки се, и той умира. Вижте, добре си представете кой може да е бил рицарят и кой може да е бил стотният предател. Аз пред могъщите съм нещо много жалко, а заедно с мен жалко нещо е и Италия — искам да кажа Европа. Да, нещо жалко — тресчица, или ако щете череп. Но аз бих казал да внимаваме с този череп — който се препъне в него, умира.

— Аз съм сигурен в това, което казвам, защото нямам никакво желание да ви удивлявам, господа. Ако някой ме попита защо правя онова, което правя, бих отговорил с друга история. Аз не се обогатявам, скъпи господа журналисти. Въпреки историите, които вашите американски господари ви карат да пишете, знайте, че господин Енрико Матеи не си е сложил в джоба дори и една-единствена лира. Та, ето я историята. В едно село, десет местни мъдреци са насядали около маса в една кръчма. По-нататък седи един чужденец, човек, когото те никога не са виждали. Облечен е в мръсна риза, която някога е била бяла. Мъдреците обсъждат нещо. Темата е какво най-много обичат на света. Един казва: добър съпруг за дъщеря ми. Друг — луксозна къща. Трети — планина от злато и земя, много земя. Когато всеки от мъдреците казва своето желание, те се обръщат към чужденеца и го запитват какво най-много иска на света. А той отговаря, че би искал да бъде могъщ и обичан цар и враговете да се тълпят по границите на царството му и да го нападат и всяка съпротива да бъде напразна. А той би искал като цар да бъде събуден посред нощ ненадейно и принуден да бяга, като едва успява да грабне една бяла риза и да се метне на коня си. След това би искал да го пришпори, да се спаси като напусне царството си, станал чужденец в непозната земя, и конят — изтощен — да умре, а той да се скрие в една кръчма като тази, в която те спорят. Изумени, мъдреците го питат що за желание е това и какво би спечелил той от подобно желание. Отговорът му е една риза.

Самолетът се носеше — един малък бял континент, изгубен в нощното небе. Бдителността е всичко. С времето тезите се провалят, нито една дума не приема корозията, с която се сблъсква универсалният поглед. Всичко изсъхва, губи соковете си. Дали пък на Луната няма петрол? Ако имаше, той би отишъл и там да го добива. Той е господарят на Италия. Такъв е, защото е единственият италианец, който съществува, италианецът, който пори небесата. Човекът няма да живее дълго тук, на земята. Той ще емигрира, но не на Луната. Американците са създали съвършения двойник на човека — един коректен човек, човек, който коригира природата, който лекува болестите си, който се оттегля във времето. Но времето не съществува. Пространството и времето са нишки, които завършват една в друга и се преплитат, те са вкаменелости, огромни магнитни полета, подготвени от съзнанието. Но дори и съзнанието не съществува. Съществува нещо отвъд съзнанието. Италия е това нещо отвъд съзнанието. Тя има нежен аромат, тя е спокойна и светла тъмнина, една светла сянка. То е както когато спиш, без да сънуваш. Знаем, че ни има, но ни няма, при всички обстоятелства. Италия е това нещо отвъд тялото и съзнанието, и войната, която той води, е изграждането на едно спасение. Спасяването на тази бледа и нежна светлина в едно царство на тела, които вярват, че са тела. Това безчувствено царство, с надвиснали над него сили и тъмни ангели, тронове и робства, е във всички случаи Америка. Едно стъклоподобно, изсъхнало, разбито царство, което вярва във времето и в пространството и не гласува на себе си ни най-малко доверие и затова не може да оцелее. То е обгоряло, лишено от сокове, пресъхнало, то ще бъде прах, защото вече е прах, и неговата власт ще приключи с едно гротескно и огромно рухване. Трябва да спасим човека, защото човекът е готов да стане американец, а Американеца е готов да се унищожи. Щом бъде унищожена Америка, ще бъде унищожен и светът. Затова Италия е идеята за спасението, която присъства тук и винаги — сега между човек и човек, после между човека и Америка.

Очите му блестяха. В зениците му се отразяваше сребристо сивото на луната, всеки отделен кратер, всяко сухо потвърждение, всеки въпрос и всяка жена, всяка сребристо сива женска усмивка.

На летището в Катания му бяха пратили фонограма.

Намерен труп на дете в Милано. Тази сутрин. Игрище „Джуриати“. Близо до паметника на Съпротивата.

Той бе оставил инструкции. Бе предвидил всичко. Информациите бяха точни. На другия ден щеше да извика началника на полицията. Знаеше, че Измаил щеше да започне да действа и в Италия. Очакваше го всеки ден. Знаеше, че Измаил е готов да заговорничи срещу него. Той беше готов да публикува папките с документите.

Пилотът повика летище „Линате“. Беше 18:57’10’’. Шефският джет имаше обозначение I-SNAP. Той беше двумоторен френски самолет „Моран-Солние“ MS 760-B, деветдесетият от серията „Paris II“, собственост на SNAM. Беше регистриран след изпитанията на 10 ноември 1961 със съкращение, в което I е Италия, SNA е от SNAM, а P е Президент. До този момент имаше 260 летателни часа и 300 приземявания. Бяха му направили последен основен преглед след първите 150 часа, на 17 юни 1962, и още един преглед на 29 септември след 229 летателни часа. Бюлетинът за времето на „Линате“ в 18:25 предвиждаше лек вятър, видимост до 1000 метра, дъжд 8/8, слоеста облачност на 150 метра, температура 10 градуса, атмосферно налягане 1015. Освен Енрико Матеи на борда бяха американският журналист от „Тайм“ и „Лайф“ Уилям Френсис Макхейл и пилотът Ирнерио Бертуци. Ирнерио Бертуци имаше практика като пилот в Кралските въздушни сили, във въздушните сили на Италианската Република и в частни въздушни линии. Имаше зад гърба си 11260 летателни часа, от които 600 — на самолети от модела на I-SNAP. Уилям Френсис Макхейл имаше три дъщери.

Луната се отразяваше в зениците на президента. Ако бяха го попитали кой е Енрико Матеи, той би отговорил: „Италия“.

Луната помръдна в зениците, когато зениците помръднаха. После изчезна. В зениците се отразиха пламъци и ги изпепелиха. Експлозията бе станала.

Сгромолясването бе много дълга поредица от кратки, много бавни действия. Той се усмихна като при нежно сбогуване. Навлизаше в нещо тъмно и светло и много нежно, за което си бе мислил, че е Италия. Черепът се отвори и за миг видя да разцъфват цветя и избликна аромат. Топлината се изчерпа, един порив на вятъра, а после дойде мразът от разбунените облаци, през който премина, докато едната му ръка се отдалечаваше от него, дланта от ръката, а разпраният труп цвърчеше в пламъци. Половината му глава се понесе, засмукана от вихър, внезапно там се появи угризение — последното чувство, сякаш, стотният предател не е могъл да намери цял черепа, в който да се спъне. После — отново спокойствие, спокойната увереност, че все пак ще се спъне и ще умре, а другата половина на главата продължаваше да пада вертикално надолу. Видя мрачните полета на Павия, подгизнали от тежкия дъжд. Долови шумоленето на дърветата и си помисли „Италия, Италия, Италия, Италия“, докато се видя извън себе си и небето изведнъж започна да се усмихва като него — една искрена гримаса, която пронизваше времето, идваща от забравени ери.