Джузепе Джена
В името на Измаил (53)

Маура Монторси

Няма нищо по-красиво от това да чукаш тъжна жена.

Рей Лорига, „Токио вече не ни обича“

Милано

28 октомври 1962

12:15

Когато Давид й се бе обадил и я бе попитал иска ли да мине през къщи и да хапнат заедно, Маура едва бе сдържала омразата си. Беше си съвсем чиста злоба — бе я обзела откакто се бе събудила слаба и разкопчана заради нощната криза. Късно беше.

Кризата бе излязла от контрол.

Вече нищо не знаеше. Нищо не разбираше. От успокоителните бе оглупяла. Детето, Давид, Лука… всичко бавно се въртеше. Тя наистина вече нищо не разбираше. Беше се оставила на течението, макар да бе се опитала да сложи някакъв ред. Омразата разяждаше сърцето й. Главата й тежеше от мощни пристъпи на безпокойство.

Щеше да говори с Лука.

Нямаше да говори с Давид.

В един часа пристигна Давид. Почти не можаха да ядат. Мълчаливо се наблюдаваха. Гледаха се. Не говореха. Той се опита да започне разговор, тя поклати глава, той я погали. Прикриваше омразата, като показваше болка.

Слънцето падаше полегато по прозореца, скачайки по металните пръчки на перилата на терасата и отразявайки се в каменните плочи, допреди малко влажни. Широки петна изсъхваха, избелели като скелет на сепия, цвят на туфа, който не мирише на нищо, като стерилен памук. Светлината влизаше през прозореца, през решетките, блестейки през чашите и водата, чак до чиниите, падайки по изумруденозелените листа на салатата и малките капки на повърхността, по стъклото на бюфета, по прашната дамаска на дивана, на който Давид и Маура бяха спали през нощта. Стояха мълчаливи един срещу друг, оглупели — Маура потръпваща със сътресение в мозъка, свит стомах и засъхналата сол от сълзите; той — потънал в забрава, а слънцето бавно напредваше по стената чак до другата стая.

Бяха се целунали. Маура още беше цялата в слюнка, като човек, опустошен отвътре — соковете на плача, който прави лепкава и приятна слюнката на една жена. Тя бе избухнала в плач — тихо, без да бърза и без мъка, едно моментно отпускане. И двамата стояха вплетени, като един-единствен въпрос, който притиска и който се оставя да го притиснат.

Той я постави на коленете си. Целуна я. Тя като че ли се забравяше. Затвори очи, шепнеше нещо несвързано. Влагата отново потече. Целуваха се дълго. Тя сякаш не мислеше за нищо. Той сякаш искаше да я закриля. Любиха се на дивана. Една кратка, заключителна, наситена любов. Беше сладостна и жалка. Тя овлажня моментално, нямаше и три поклащания на ханша на Давид и Маура се възбуди — едно разтърсващо потвърждаващо движение, което му приличаше на благодарност, а на нея — на напускане. Той си мислеше, че това е усещането, че е закриляна, разбрана, че чувства самата себе си до някаква сигурност и все пак недостижима опора, която идентифицираше с него. Ала затова тя чувстваше наближаващия край, виждаше в светлината лицето на Лука и затова мълчеше. Той облиза солените следи от сълзи по страните й, вдъхвайки нежната кожа и усещайки дори луничките й. Останаха прегърнати, слепени от собствените си сокове, допълнително осолени, сякаш прегръдката се състоеше в онази неразбираема вътрешна борба между нежността и солта, между киселото и неподвижността. Останаха така под слънцето, без да мърдат, люлени от замрялата бляскава прах в лъча, прекосяващ решетката. Тя мислеше за друго, не знаеше коя е. Давид не подозираше, не разбираше и стоеше сам в светлината над нея.

Тогава седнаха да се хранят, наблюдавайки се като животни, които си играят и все пак не се доверяват едно на друго. Нейният поглед издаваше състояния, които той не можеше да проумее. Стана от масата, за да я целуне. Погали корема й, където спеше малкото, вероятно незасегнато от чуждите вълнения, от онези вътрешни синини, съсиреци от кръв и мисли, които може би наистина не биха го успокоили. Детето. Пиха кафе и поговориха малко. Като намекваше за възможността след раждането тя да изпадне в депресия, Давид настоя Маура да се прегледа при психолог. Тя си помисли, че Давид нищо не разбира, да, нищо не разбира, и тихо се съгласи, за да го накара да млъкне. Не му каза нищо. Просто се съгласи мълчаливо.

Озовал се отново на площадката, Давид усети топлината по сивкавата му кожа да пробужда далечни вълнения. Нещо в него откликна. Не чувстваше опасността. За миг всичко замлъкна. После един облак се спусна към слънцето, затули света и той дойде на себе си с едно трепване. Негата се изпари и той механично извърна назад глава. Видя унесения и тъжен поглед на жена си зад стъклото. Обърна се и заслиза по тъмните стълби.

Тогава Маура се приближи до телефона, постоя неуверено, набра номера на Лука и пожела да се видят. Връзката беше лоша. Едва се чуваха. Лука я попита добре ли е. Отговори, че не. Каза, че й е било лошо. Каза, че иска да говорят. Лука й предложи едно кръгче с колата. Тя прие. Линията съвсем се разпадна. Уговориха си среща в шестнайсет часа на булевард „Умбрия“, на кръстовището с „Нуово Верциере“ — зеленчуковия пазар, след което се сбогуваха.

Тя щеше да говори с него. Щеше да му каже всичко.

В три и половина се приготви.

Излезе.

Озова се на булевард „Умбрия“.

Почувства се следена. Давид?

Беше неспокойна.

16:10 часа. Булевард „Умбрия“, ъгъла с „Нуово Верциере“.

Лука не идваше.

Почувства се сама, готова да се стопи завинаги в болката си.

Спря някаква кола. Вратата се отвори. Не беше Лука. Беше негов колега. Каза, че Лука се извинява. Чакал я вкъщи. Служебни ангажименти. Изпращал го да я вземе. Помоли я да се качи.

И Маура се качи.