Джузепе Джена
В името на Измаил (65)

Американеца

Само който умее да разположи светлината командва сенките, а с тях и съдбата. Онзи, който се опитва да манипулира фактите, сам става сянка, която се бори със сенки.

Густав Мейринк, „Зеленото лице“

Брюксел

26 март 2001

19:40

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му…

Мамка му на Стария. Мамка му на немското чиновниче, на детето, на шведката, на Инженера, на пакистанеца, на италианското жребче. Измаил е велик. Велик е!

Американеца се бе излегнал на леглото в сервизното помещение на вилата. Беше успял. Страшно много бе рискувал, но бе успял. Беше пристигнал във вилата навреме. Надяваше се да поспи, но не можеше. Трепереше от адреналина в тялото си. Измаил е велик. Измаил е велик. Измаил е велик…

Беше повикал с връзката си от Брюксел: номера и адреси по инструкциите, точно по параграфа „Ребека“. Беше го повикал сутринта, направо по мобилния. Доставката още не беше провалена, макар че този Карл М. беше разбрал за Хамбург. Беше му се сторил нервен. Беше му препоръчал да е внимателен. Той беше момче, още едно момче като другите. Бяха се разбрали. Щяха да се чуят следобеда, за да определят срещата. На обществено място. Карл М. щеше да се качи на аудито и щеше да кара до вилата. Американеца нямаше да го следи както беше направил с шведката. Брюксел имаше абсурдно движение, много забранени улици и беше по-добре всичко да се организира на момента.

Беше се обадил на Карл М. четвърт час преди срещата. Той беше бесен, защото му откраднали лаптопа. Подозрителен и вдъхващ доверие едновременно. Това, че бяха му измъкнали лаптопа не значеше, че го следяха. Поиска да му опише типа, когото подозираше — един италианец, идвал в офиса му. Това беше италианският жребец, бе му казал да внимава с него. Беше определил срещата пред хотел „Де Колони“. Всичко на всичко двайсет секунди — аудито и Карл М., който трябваше само да се качи. А после — към вилата.

Обаче се бе появил Стария. Очакваше неприятности от италианеца, а се появи Стария. Да си гледа работата Стария! Той беше гадняр, беше професионалист. Беше изникнал изневиделица, Американеца се канеше да отвори вратата на Карл М., а той изведнъж се свлече. Зад него стаеше Стария с насочен пистолет. Със заглушител — чиста работа. Беше дал газ, четирите странични стъкла гръмнаха, предното остана здраво, Стария не го беше улучил, а той даваше газ и усети на три пъти как купето на аудито се огъва под куршумите на Стария. За миг бе загубил контрол. Но накрая се бе справил.

Едва успя да излезе от Брюксел, преди да блокират града. Скри се на паркинга на една финансова къща. Провери инструкциите. Вилата беше извън Брюксел, но в обратната посока. Трябваше да завърти по околовръстния и през мрежата от провинциални пътища. Беше изчакал светлината да помръкне. Бе изчакал някой да паркира до него. Едно паджеро. Бе изчакал двамата типа от паджерото да излязат. Нямаше никой и в двете посоки. Бе слязъл и бе много бърз. Смрадта в багажника на аудито бе непоносима — урина и наакано на затворено място. Детето беше още в безсъзнание. Беше го покрил с одеялото от задната седалка на колата. Бе запалил паджерото.

В седем вечерта бе позвънил във вилата.

Кучетата яростно се бяха разлаяли. Беше студено. Бе отговорил на домофона според инструкциите и бяха му отворили. Бе влязъл с паджерото. Най-малко пет минути му бяха нужни, за да прекоси парка. Тъмнина. Черна растителност. После бяла площадка, чакъл. Приглушени светлини откъм вътрешността на вилата. Чакаха го двама мъже. Говореха английски. Бяха англичани. Знаеха какво се е случило. Знаеха, че могат да разчитат на Американеца. Измаил е велик. Бяха взели детето от багажника — то още спеше и нищо не усещаше. Американеца беше развълнуван. Не биваше да остава във вилата. Те трябваше да извършат ритуала. Той още не беше на нивото на онези, които извършваха ритуала. Опита се да надзърне през един висок прозорец, там, където биеше сърцето на Измаил. Измаил е велик.

Докато един от двамата англичани носеше на ръце детето във вилата, другият го придружи до къщата за прислугата.

За един час всичко щеше да свърши. Нямаше дори време да поспи. Мислеше за връщането. Трупът на детето. Погребването. Чернобио. Измаил изискваше вяра, себеотрицание, форма на любов отвъд любовта. Беше го страх от Стария. Ако беше успял да го елиминира в Милано… Сега се притесняваше за погребването. Боеше се за Чернобио. Трябваше да държи очите си отворени. За италианското петле въобще не му дремеше. Стана, потърси чантата и отиде в банята да се гримира.

Боята за коса миришеше на загнили билки, от което му се повдигна. Потърси в хладилника нещо за ядене. Малко сирене бри, и червено вино. Напрежението спадаше. Отново отвори доклада за Чернобио. Беше старателно подготвен почти до маниакалност. Познаваше наизуст постовете, маршрутите, графиците. Препрочете списъка с имената на участниците. Фиксира името на онзи, който трябваше да премахне. Провери отново документите. Всичко беше наред. Отвори картата на Милано. Видя червения кръст на улица „Падуа“ — изгорелия апартамент на Стария. Входовете за Милано. Околовръстният път, изходът Ламбрате, премина по памет завоите.

Чак до спортното игрище „Джуриати“, където трябваше да зарови детето.

Още веднъж инструкциите за погребването: североизточният ъгъл на игрище „Джуриати“; паметната плоча за загиналите партизани; да повдигне плочата; отдолу има празнина; да постави детето; да намести плочата, като я остави така, че да личи, че е била разбивана. Това бяха точните инструкции на Измаил. Измаил е велик. Хората му се бяха провалили в Париж, Милано, Хамбург и дори в Брюксел. Но Измаил не беше се провалил, инструкциите му бяха съвършени, волята му бе изпълнена.

Беше почти осем часът. Почукаха на вратата.

Двамата англичани казаха, че всичко е свършило, че Американеца можеше да потегля. Последва ги до входа на вилата, където бе паркирал паджерото. Каза, че паджерото е крадена кола, от която трябваше да се отърве. Имаше нужда от друга кола — редовна и чиста. Бърза при това. Англичаните се съгласиха. Оставиха го за малко. Единият се върна във вилата, а другият се отправи към нисък широк павилион. Американеца видя как той се позамисли, отвори врата и изкара на заден ход едно БМВ. Идеално.

Другият англичанин дойде малко след това с огромен метален куфар. Американеца отвори багажника на БМВ-то, помогна на англичанина да вдигне куфара и усети търкалянето на мъртвата тежест вътре. Затвори. Попита на английски дали куфарът е наред. Вътре трябваше да има специален отблъскващ слой, освен хастара, за да не могат кучетата да надушат нищо подозрително. Англичанинът се усмихна. Идеално.

Беше 20:20, когато излезе от портала на вилата.

На половината път се замисли дали няма да е добре да спре. Не. Не можеше да рискува да пристигне в Милано след пет. Ускори.

Нямаше проблеми. Не мислеше за мъртвото дете в багажника. Мислеше за Стария. Мислеше за момента, когато щеше да го види отново. Тревогата го завладя като масирана болка.

Трябваше да внимава на игрище „Джуриати“. Не биваше да прави грешки. Щеше да провери добре зоната. Щеше да вземе всички мерки.

220 километра в час.

Видя на таблото блистера с бензодиазепин, който преди няколко часа бе извадил от джоба си. Забави, отвори прозореца и го изхвърли.