Джузепе Джена
В името на Измаил (52)

Инспектор Гуидо Лопес

До нас дойде създание красиво цяло в бяло, а в лицето трепти кат утринно светило.

Данте Алигиери, „Чистилище“

Милано

25 март 2001

08:50

Прекара поразителна нощ, а настъпващият ден щеше да бъде още по-поразителен.

Когато всичко рухна, нещата се отпушиха и Лопес си пое дъх. Бяха намерили Ребека. Шведката, която в Хамбург се бе срещнала с Клемансо преди атентата срещу Кисинджър. А също и с Терцани — миланският контакт на Измаил. Тя беше „идеалната жена за главната роля“, за която Терцани пишеше на Боб в имейлите, намерени в Париж. Лопес беше наредил да упорстват в търсенето. Беше дал на колегите си от Хамбург някои данни от имейлите на Клемансо. Например факта, че Ребека е свързана със зоната Банхоф. Колегите му от Хамбург бяха проверили чрез свои хора в Банхоф, но без да достигнат до нещо. Тогава се съсредоточиха върху канала на педофилите, върху всички документи от разследването, което щеше да доведе до операцията по залавянето на другия ден на пристанището в Хамбург. Оказваше се, че размяната на деца е дело на представители на организираната престъпност. Нишката беше тръгнала от департамента Рур. Нравственият отдел на Хамбург не вдигаше мерника — никакво разследване срещу получателите на децата, обичайното протакане. Доброто общество потулваше нещата и в Германия, както навсякъде другаде. При търсенето на Ребека по указание на Лопес обаче бяха преровили имена, дати и адреси, за да проверят дали някаква шведка наистина служи за връзка между получателите и престъпната организация. И така я бяха открили. Ребека Ньорстром, трийсет и четири годишна, живуща в Лондон, финансов посредник. Бяха намерили доклада за пътуванията й в Германия. Не знаеха обаче, че живее в Хамбург. Информаторите бяха проговорили. Властите нарушаваха подразбиращия се договор за „въздържане“ — да не се пипа второто ниво, онова, на доброто общество. Колегите от Хамбург бяха гарантирали откриването на Ребека, но сега подозираха, че нещо в операцията на пристанището можеше и да не проработи. Беше засегнато едно ниво, което обикновено оставаше недосегаемо. Информаторите бяха задържани в участъците. Опасяваха се да не проговорят, за да не кажат в коя посока върви полицейското разследване. Колегата от Хамбург довери, че ако се появяла такава информация, щели да реагират на политическо ниво. Докато Лопес го слушаше, долови и гласа на Сантовито в коридора. Обзе го гняв. В Милано, каза той, било станало точно така — реагирали на политическо ниво. Операцията в Хамбург трябваше да започне на другия ден в десет вечерта. Щяха да засекат Ребека в същия момент. Лопес щял да дойде до Хамбург? Да. От летището щяла да го вземе кола. Така щял да проследи операцията. Веднага щели да му предадат Ребека за разпит. Лопес отново усети — няколко часа след провала си — ледения дъх на Измаил.

Беше три часът сутринта, когато Лопес излезе от „Фатебенефратели“. Адреналинът му беше спаднал, а изтощението не бе се увеличило. Направи един кръг по околовръстното, опасявайки се да го връхлети сънят. Спря при нощния продавач на цигари на улица „Крема“, зад дома си. Поиска и получи една кока-кола. Потопи се в усещането и високо в ноздрите му запари вкус на гипс и дезинфектант. В устата му стана приятно горчиво. Взе си две бири. Изпита негодувание — лицето на Инженера се усмихваше отвсякъде. Влезе един полицейски патрул, познаха го, поздравиха го и си излязоха смутени. Унижението го изгаряше на вълни — операцията в склада в Пиолтело беше пълна тъпотия. В пет часа се прибра вкъщи. Не можа да заспи. Мислеше си за Хамбург. За това какво щеше да попита Лаура Пенсанти в болницата. Защо една жена с диплома по психология се бе оказала в центъра на садо-мазо оргия? И какво свързваше нея, Хамбург и шведката с тъмното и заслепяващо име на Измаил.

Излезе от къщи в осем. Краката му бяха омекнали, чувстваше се много слаб. Не беше се подготвил за Хамбург. Искаше да се върне в Милано веднага след разпита на шведката. Насили се да закуси и млякото му загорча в гърлото. Поликлиниката беше на десет минути пеша. Отби се в едно кафе близо до болницата. В девет беше в отделението, където бяха настанили Пенсанти. Пред вратата на болничната стая видя забитият в земята поглед на дежурния полицай. Той трепна, като видя Лопес. Лопес му направи знак да остане седнал. Влезе, без да чука.

Лаура Пенсанти стоеше близо до шкафчето, облечена с лека бяла болнична дреха, бледа, с кръгове под очите, с оголени ръце. Засъхналите рани от камшика бяха белязали бялата й като пластмаса кожа. На глезена си имаше коричка засъхнала кръв. Погледна Лопес както дете гледа нова играчка. Сваляше дрехите си от металните закачалки. Лопес отново я видя за миг как се завърта — изоставена, окървавена, мрачна и някак сияйна.

Остави дрехите си на леглото и пак го погледна.

— Вие ли сте онзи от полицията, дето трябваше да дойде?

Лопес взе лекия алуминиев стол и го привлече близо до леглото.

— Инспектор Гуидо Лопес. Как сте?

Жената потриваше пръсти в края на бялата си дреха, кацнала на неоправеното легло. Изгледа Лопес отнесено, като че ли не съществуваше.

— Добре. Нищо ми няма, наистина. Мога да си тръгвам. Лекарите ми казаха, че мога да си отида у дома.

От прозореца струеше млечна светлина.

— Трябва да ви задам няколко въпроса. Важно е.

Тя се съгласи. Изведнъж му проблесна струйката пяна, която предната нощ се стичаше полегато от устата й, докато колелото забавяше ритъм, а тя вече нищо не усещаше.

— Бих искал да ви попитам за Измаил.

Тя облещи очи и сбърчи чело. Кожата й беше нежна, блестеше. Сините й вени едва доловимо пулсираха.

— За кого говорите?

— За Измаил.

На челото й се появи отвесна бръчка. Мълчание. Поклати глава и промълви:

— В групата няма хора от държави извън европейската общност.

Проблясък — свалят Лаура Пенсанти от колелото, мек мрамор, малки пурпурни ручейчета по ръката й сълзят. Тялото й плаче.

— За коя група говорите?

— Групата от снощи.

Учудване. Нежност и алчност, изписани на лицето й.

— Извинете, но какво целите, инспекторе?

— Измаил. Търся Измаил.

Жената остави ризата и си пое дълбоко въздух. На Лопес това се стори като сън, извикан от небитието. Стори му се, че тя говори от колелото, отдалече.

— Ще ви кажа, инспекторе. Групата е сериозно нещо. Инженера е строг. Държи на безопасността. Познаваме се. Имаме някои желания. А също и терзания. Удовлетворяваме ги. Всички сме го приели. И се познаваме. В групата няма никой с името Измаил.

Впечатлението бе, че казва истината. Лопес опита отново.

— Накрая имаше едно дете. Преди да нахлуем ние, вашият инженер, който толкова държи на безопасността, допусна вътре някакво дете.

— Не е възможно.

На слепоочието й пулсираше вена, слабо. На неговото също.

— Имаше едно дете.

— Никога не е имало деца. И никога няма да има деца.

Това е игра за възрастни. Както ви казах, всички сме го приели.

— Вие бяхте загубила съзнание.

Нов проблясък — наведените, добре очертани изискани сведени мигли, развързаните й крайници, докато я сваляха от колелото.

— Тогава влезе детето.

— Кое е то?

— Не знаем. Един мъж го отнесе.

— Какъв беше мъжът?

— Носеше маска. Кожена.

— Всички носят маски, когато играем.

Тя говореше като индиферентен бездушен предмет — мида, вкаменелост, нещо древно, което не подлежеше на обяснение.

— Вие обикновено носите ли маска, госпожице Пенсанти?

— Обикновено не.

Проблясък — въртеше се неспирно, започваше да кърви, обладана от болката, вече нищо не чувстваше. Лопес изпита притеснение.

— В колко… „събирания“ сте участвали?

Не се усмихна. За миг беше като без душа. Лопес видя как замечтано на лицето й потрепна нежност.

— От две години посещавам групата. Това ми беше първото ПАВ парти.

Повдигна глава и го погледна втренчено. Едно мълчаливо, директно предизвикателство.

Лопес погледна ръцете си. В ноздрите си почувства паренето на кокаина. Основата на езика му беше като пила, горчеше.

— Значи, за две години никога не сте виждали деца да участват в сбирките.

— Никога. Аз участвам обикновено в по-неофициални срещи, както ви казах. Ние не сме педофили. Не правим нищо незаконно.

Отново мириса на кокаин като прах за пране. Някаква интуиция.

— Госпожице Пенсанти, ако ви попитам за „главната роля“, това има ли някакво значение за вас, говори ли ви нещо?

Сети се за Ребека, според Боб „идеалната за главната роля“.

Лаура Пенсанти поклати глава.

— Това не е част от садо-мазо терминологията.

От нея нямаше нищо да научи. Тя не знаеше нищо. Инженера държеше всички на тъмно. Никой не знаеше нищо за Измаил. Лопес замислено се загледа в светлите гънки на ризата, в леката вдлъбнатина на възглавницата и отново я погледна.

— Добре. Извинете за безпокойството.

Стана и внезапно усети напрежение в тила. Тя още се въртеше ли въртеше, със замъглено съзнание.

Лаура го изгледа от леглото, докато Лопес уморено влачеше алуминиевия стол до стената. Когато той се обърна, тя му каза:

— Попитайте ме, за каквото искате.

Лопес пребледня, като че ли тайно знаеше нещо, което не долавяше.

— Какво трябва да попитам?

Изви врат, погледът й се плъзна по чаршафа и се върна към Лопес.

— Защо го правя. Попитайте ме защо го правя.

Лопес остана прав, като бездушен дънер. Даде си сметка, че не чувства нищо. Попита я защо го правеше.

И тя се разкри. Направо се разчекна.

Лопес забрави името на Измаил. Говориха цял час.

Споделиха тъмнината.

Когато на обяд на летището той се опита да се унесе в тясното и твърдо кресло малко преди да обявят полета за Хамбург, думите на Лаура Пенсанти се завъртяха като бляскав кошер в него. Докато минаваше по висящата наклонена стълба към самолета, усети отвътре да го полазва нежност, която разхлаби сетивата му. Разбираше, че тайно нещо го бе обзело и го носеше надалеч.