Джузепе Джена
В името на Измаил (67)

Инспектор Гуидо Лопес

Мазохистите са хищници, малки кухи вампири. Невъзможно е да ги заситиш.

Терънс Селърс, „Съвършената садистка“

Милано

26 март 2001

21:40

Лопес бе слязъл от самолета като ходещ мъртвец. Неонът от надписа „Пристигания“ го издразни. Беше взел такси и бе се отпуснал на седалката — изпразнен чувал с месо.

Слезе на улица „Фриули“. Срещу къщата на Лаура видя паркираната кола на Пруна. Приближи се и позна по-големия брат, който пушеше. Каза му, че всичко е наред и парите щели да пристигнат след два дни. Пруна си отиде.

Лопес веднага откри домофона. Надяваше се Лаура да го покани. Не го покани — слезе тя.

Стори му се прекрасна. Все още съсипана, но много красива.

Сините й очи излъчваха светлина, светлите коси и луничките подсилваха блясъка.

Не беше се отказала от ролята си пред Лопес.

Вечеряха в една пицария на улица „Фриули“, зад дома на Лаура. Говореха непрекъснато, нямаше миг мълчание.

Тя му разказа всичко. Всичко!

Той пък й говори за Измаил. За Париж. За ПАВ партито извън Милано. За детето. За Хамбург, за Ребека, за Вунцам, за инцидента, за Хохенфелдер, за болницата, за застреляната Ребека, за Брюксел, за Карл М., за стареца, за побеснелия Сантовито. Лопес клатеше глава, тя изостряше поглед, засмиваше се, а той клатеше ли клатеше глава.

— Защо го правиш? — запита тя.

Той не знаеше какво да й отговори.

— Само работа, така ли, Лопес?

Наричаше го Лопес и на него му харесваше, защото така го наричаха информаторите, дребните риби като братя Пруна. Това го забавляваше.

— Ти как мислиш?

Лаура изгаси цигарата си и отпи от виното.

— Мисля, че става дума за старание. За някаква странна форма на старание. Като те гледам, не ми приличаш на много старателен. Излиза, че си такъв. По-старателен си, отколкото си мислиш.

И Лопес отпи от виното си.

— От доста време дори не знам какво си въобразявам.

Тя се усмихна.

— Имам впечатлението, че се престараваш. Изобщо изпитваш необходимост да отидеш докрай. Което има повече общо с теб самия, отколкото с работата ти.

— Да… Именно към края отивам в момента…

Пак се усмихна.

— Да го кажем така, Лопес. На теб пука ли ти за Измаил?

Замълча. Наистина, пукаше ли му за Измаил?

— Това ти казах и в болницата, Лопес. Работата е там, че си болезнено чувствителен.

— Болезнено чувствителен…

— Болезнено чувствителен. Има нещо мрачно, нещо тъмно в тая история. А, струва ми се, и в другите истории. Историите, в които попадаш с твоята работа.

От години беше отвратен от мрака, от тъмнината. И от години не можеше без това. Вървеше напред механично, опитвайки се да не чувства. Но вървеше. Знаеше, че Лаура има право.

— За да работи човек работа като твоята, това предполага да има нещо като призвание, не е ли така? Правосъдието, спокойствието на хората… Може би в началото е така. Но после се притъпява.

— Има един филм, не знам дали си го гледала, „Булит“. Със Стив Маккуин. Сещаш ли се?

— Обожавам Стив Маккуин. А кой е „Булит“?

— Онзи, дето е инспектор в Сан Франциско. Скоро даваха една реклама на кола с кадри от този филм. Сети ли се?

— Да. За рекламата, да. Филма сигурно съм го гледала, но не го помня.

— Ами, този Булит е Стив Маккуин. Той е инспектор в полицията. Въвлечен е в един заплетен случай — замесени са политици, негови началници. Той започва да разплита история и разследването срещу тях. Живее сам. От време на време при него идва любимата жена. Струва ми се, че беше Фей Дънауей. Така ми се струва…

— Давай нататък, Лопес…

— По едно време случаят идва до повратната си точка. Намират една удушена жена. Булит е без кола, защото при едно лудо преследване я разбива. Неговите шефове го бойкотират, не му дават друга кола. Тогава той отива на мястото, където е удушена жената заедно с Фей Дънауей с нейната кола. Тя го чака на паркинга. Но няма търпение да го изчака и влиза. Булит е с други полицаи, говори по телефона, на земята е удушената жена. Булит вижда Дънауей, оставя телефона и застава пред нея. Тя е потресена от вида на кръвта, изтичва навън и се връща в колата. Булит я настига и заедно си тръгват. Мястото беше извън Сан Франциско. По средата на пътя тя спира колата. Излиза, без да каже нищо. Да, не казва нищо, спира на поляната до пътя, май й прилошава. Булит отива при нея. От скалата се вижда морето. Тогава тя му казва, че той е заразен.

— От какво?

— От смъртта. От гадостите, които е видял. Които от години суче като майчино мляко. Булит не казва нищо. Тя го пита как може да живее така. Той отговаря, че половината свят живее така. Тя казва, че не познава любимия си, дава си сметка, че всъщност не знае кой е Булит. После го пита какво ще правят? Какво ги очаква в бъдеще? А той отговаря с една историческа, луда реплика: „Бъдещето е днес и ние вече го изживяваме“.

Лаура замълча.

— Но аз те познавам.

— Та ние се познаваме само от два дни! — възкликна Лопес.

— Да, но аз те познавам.

Тя му говори за себе си. Обичайното гадно детство. Университетът в Падуа. Записва психология — за да разбере себе си и другите, за да се научи да обича. Класически женски невротизъм, но верен. Провален брак. Неудовлетворение, мълчание. После рога и гняв. Кожата на другия, която те отвращава. За щастие нямат деца. След развода — откритието. Тя се чука наляво и надясно, опитвайки се да се очисти, да забрави. Отказва се от идеята да продължи да учи, спечелва с конкурс това място в здравеопазването. Продължава да се чука и да се чука. Докато казваше това, Лопес чувстваше как отвътре се срива. Чука се тя и в чукането открива, че болката й харесва, въодушевява я. Казва, че в началото я анализирала. Мислела, че това е от чувството за вина, от омразата й към мъжете, започващо от омразата към баща й, потискания гняв, ниското самочувствие, нарцисизма. Пълни глупости! Болката й харесваше. Бяха нахлули спомени от детството, от пубертета. Играеше садо-мазо игрички, без дори да се усети. Беше като да влезеш в някакъв сън. Причиняваше и получаваше болка. Това искаше от мъжете, които чукаше. После бе започнала да чатва в мрежата. Там имаше садо-мазо общности, претъпкани с хора като нея. Само ден по-рано те се чувствали болни, психопати. А в играта откривали, че могат да говорят с другите, които чувствали същите неща, които изпитвали същите пориви, същите желания. От чата, до вечерите с онези от чата. От години съществувал един кръг, свързан с Инженера и непрекъснато се разширявал. Този тип организирал събитията — вечери, срещи в локали. Той изследвал хората. Ако му харесаш и му гарантираш надеждност, вкарва те в най-дискретните кръгове. Просто „играеш“. Бил я обзел кошмарът на болката. Мислела за него от сутрин до вечер. Виждала света по-обективно, успявала да провежда терапиите, но тази нейна черна дупка я впримчвала. В болницата бе излъгала Лопес — беше участвала в две ПАВ партита. Наистина, за Измаил никога не бе чувала да се говори. Никога не бе имало и следа от деца. Лаура казваше, че това било деликатен въпрос, че любителите на садо-мазото били в окото на циклона. Дори за най-малкото нещо можели да ги сметнат за маниаци, а те настоявали за това, че заниманията им са нещо „здраво и сигурно и желано от всички тях“. Играели само онези, които искали, а ако минели границите, имало специална парола, трябвало само тя да бъде произнесена и играта спирала на мига. Никой никога не бил произнасял тази парола. Не било задължително да се чукаш. То не било чукане — било повече от чукане.

— А когато беше на колелото… — каза Лопес.

— Беше игра! — възкликна Лаура. — Само игра. Колелото беше игра.

— Какво чувстваше там? Удоволствие? Болка? Накрая припадна…

— То е нещо повече. Нито болка, нито удоволствие. Нищо не чувствах.

— Нищо?

— Аз това търся, Лопес. Да не чувствам нищо.

Попита я дали вижда в него същия порив. Дали казваше, че го познава, защото съзираше в него същата черна дупка.

— Не в теб. Във всички. Според мен всички я имат тази черна дупка.

— И какво ги спира?

— Страхът. Страхът, че са нищо. Междувременно се залъгват, че са нещо, а всъщност са нищо.

Допиха последната глътка от виното и поискаха сметката.

Изпрати я до вкъщи. Искаше да я целуне. Тя не го пусна да се качи. Той се приближи към нея, но тя се отдръпна. Погледнаха се.

Тя се съвзе и каза:

— Не сега, Лопес.

Обърна се, после още веднъж и затвори вратата.

Лопес стигна пеша до булевард „Саботино“, където живееше. Прибра се, направи си цигара и рухна на леглото.

В седем сутринта спеше дълбоко, когато звънна телефонът. Лопес с мъка отговори. Кимна в знак на съгласие, изпсува тихичко и стана.

Дете. Бяха открили мъртво дете на „Джуриати“.