Нещо не беше ясно. Грозеше го опасност. Арле при Болдрини, в Нравствения. И някой беше влизал в кабинета му. Монторси се показа от бара на улицата, потънала в светлина. От дърветата капеше ослепителна вода. Излезе от бара и се озова на светло.

На площад „Реале“, близо до катедралата, организацията на партизаните имаше архив, където може би щеше да открие някакво указание за плочата на „Джуриати“.

Туристите отново заприиждаха в центъра на Милано. От цепнатините на небето слънцето грееше, разрязвайки студа.

Защо Арле и двамата гробари от лабораторията бяха в кабинета на Болдрини, в отдела за сексуални престъпления?

Защо Арле не беше на „Джуриати“ онази сутрин?

Защо един от двамата гробари от лабораторията се бе представил като „заместник на доктор Арле“?

Защо в края на краищата Болдрини бе настоял следствието за детето от „Джуриати“ да мине към него, към Нравствения?

Защо Болдрини му бе доверил хипотезата за педофилския кръг и политическите връзки на хората в него, след като в крайна сметка се опитваше да вкара случая с детето в Нравствения, макар да знаеше, че ако има дори и най-малка сянка на съмнение за политическия му характер, случаят веднага би отишъл в Следствения?

Какво правеха всички онези хора в управлението — напълно непознати, задъхани, мрачни като гробарите от лабораторията?

Защо не му оказаха помощ — малко помощ поне — за да работи по случая с детето от „Джуриати“?

Защо неоновата светлина в кабинета му беше светнала, докато той беше навън?

Защо беше светнала точно когато той пресичаше двора?

Мислите — сдъвкани, преглътнати, наново предъвкани.

По пътя към катедралата започна да се поти под слънцето. На площад „Скала“ имаше групи туристи. Затворени чадъри. Дрехи, лица, будка на площада с накачени списания, крещящи на светлината. Фасадата на сиви ивици на Палацо Мартино — ослепителна, напечена от слънцето.

Давид Монторси бързо се насочи към Палацо Реале, отстрани на катедралата. Там мухлясваха парцалите и документите от историческия архив на Съпротивата.

Идеята беше такава, всъщност нямаше никаква идея. Единствено да се проверят имената и историята на партизаните, разстреляни на „Джуриати“. Да опита на сляпо, да види дали ще излезе нещо от плочата — сянка на съмнение, проблясък на логика, колкото и да е налудничава, уличаваща, може би изцяло въздушна. Една глуха, остра болка — началото на всяка болка, — когато не може нищо да се разгадае от замисъла…

Отново мисълта за детето. Защо бе преместена плочата? Защо напъхваш детето в торба и отиваш да го заровиш там долу, под плочата, след като си прескочил стената на едно игрище за ръгби в периферията на града?

Многоцветните мраморни плочки на галерията бяха все още мокри. Почти се подхлъзна.

Оттатък галерията се виждаше порталът от светлина на катедралата. Блъсна го топлина в гърдите, почти видя блестящото бяло лице на Маура да се появява на фасадата на катедралата. Помисли си за детето, което щяха да имат.

Под катедралата се бе събрала впечатляваща тълпа. Полудяла пъстрота. Движещи се тела. Гълъбите се вдигаха нагъсто в небето. Срещу катедралата светеха неонови реклами, бледи на слънцето.

Палацо Реале. Давид Монторси пресече входната арка. Преддверието бе в сянка. Отново светлина — първият двор. Палацо Реале се разпадаше. Второто преддверие. На колоната облягаше рамо изпит пазач, който потъваше в сивата си униформа, обточена с жълти кантове по краищата. Шапката му с козирка бе килната на тила.

— Къде отивате?

— В историческия архив на Съпротивата.

— Втория етаж. Стълбите насреща.

Монторси изкачи двете стъпала, търсейки с очи началото на стълбището.

— Обаче е затворено.

Той се обърна към мъжа, приближи го, извади картата от Следствения, и докато я прибираше отново във вътрешния джоб на сакото си, отговори на тъпия безгрижен поглед на пазача:

— Придружете ме. Имате ключове, нали?

Пазачът изкачваше с мъка каменните стъпала с министерска, досадна апатия. Стигнаха до една широка затворена врата. Пазачът зачовърка с ключовете и отвори вратата.

— До колко стоите тук? — попита Монторси.

— До шест. Ама така ли ще влезете, без заповед? Без разрешение?

— Ако искате, обадете се в управлението — и Монторси му тръшна вратата под носа.

Тъмно, смрад на мухъл, задушлива миризма, която лъхаше от документи и мебели. Щорите бяха спуснати и отвън проникваше малко светлина, преминаваща през праха на огромната стая. Опипом Монторси приближи до прозореца, откри ремъка и през громоленето на дървото отвори една много широка щора — почти цяла стена. Млечна светлина плъзна навсякъде, направи стените матови, а бюрата и листата — фосфоресциращи. Навсякъде имаше листа. На стената до входа си виждаше врата. Затворена беше. Две бюра, поставени перпендикулярно едно на друго. Пробва чекмеджетата на онова срещу прозореца. Затворени. Опита с чекмеджетата на второто бюро. Затворени. Един шкаф от леко дърво — затворен. Огледа се. Листа, календар на стената. Страницата бе отворена на февруари 1961. Снимка от Капа на войник от Испания — едно тъмно квадратче в свободната стена до прозореца. Приближи се. Под прашното стъкло, посърнал стоеше Грамши. Потърси преспапие или кламери по бюрата. Нищо. Само хартия. И химикалки.

Върна се до вратата. Може би водеше към банята. Опита се да надникне през ключалката, но там сигурно имаше стая без прозорци — не се виждаше нищо. Монторси помисли да отиде отново да досажда на пазача. После направи крачка назад, обърна се рязко и тегли един ритник. Ключалката изхвърча.

Беше тъмно. Тръгна опипом, толкова беше гъста и наситена прахта. Мъртъв въздух. Постоя на прага. В бледия лъч светлина, идващ от първата стая, се виждаше подът — стар паркет, разсъхнали дъсчици. Направи крачка, две. Затвори издънената врата, придържайки я с ръка. Тъмнината беше пълна.

Опипвайки стената, потърси ключ. Стената я нямаше. Или по-точно усети метал, нещо като каса, пластмасова дръжка, цепнатини, пак метал, пак издатина. После изведнъж дойде светлината.

Дойде изведнъж. Очите бяха свикнали. Проникваше плах, мършав светлик. Светлина от вода, тишината на безсънни риби. Монторси видя и подскочи.

То не беше стая. Той си мислеше за кабинет, може би за баня, но не. Намираше се в началото на един страшно дълъг коридор, много тесен, чийто край не се виждаше. Стените бяха картотеки. Метални шкафове картотеки. Високи два метра, безкрайно дълга редица, чак докъдето тъмнината поглъщаше коридора. Картотеки с чекмеджета. На лявата стена — тази, която гледаше към двора на Палацо Реале — картотеките равномерно прекъсваха, за да оставят въздух на прозорците и една млечна слаба светлина, проникваща през цепнатините иззад груби и тежки, много прашни завеси. Мъртъв въздух. От инертния метал идваше застояла миризма на стара хартия, прегоряла от употреба. От дървения под, който скърцаше в тишината, като се разширяваше и свиваше, се надигаше влага, която миришеше на восък и мед.

„Какво ли има тук?“, запита се Монторси. Напредваше бавно в полумрака, натежал от прахоляк и все по-задушлив с отдалечаването от входа. Първи прозорец отляво — дръпването на тежката завеса от груб плат полепи по възглавничките на пръстите му сивкав слой в сивата светлина, идваща от двора. Небето отново се покриваше с облаци. Притвори завесата. Една крачка, две крачки. Между първия и втория прозорец на стената отдясно се спря. Там светлината беше по-наситена, почти като лампа по здрач. Върху всяко чекмедже от картотеката блестеше жълтеникав етикет: букви и цифри. Опита да отвори едно: картони. Картони от протрита втвърдена хартия. Имена и дати.

„Негрини Амос, 21 юли 1923 г.; Негроти Атилио, 12 март 1915 г.; Негроли Фабио, 15 март 1920 г.; Негус, Бандата на: виж Е38-Г55-Г66“.

Затвори. Скърцането на ужасния метал сякаш разби медно восъчния дъх на паркета. Значи, това беше архив. Историческият архив на Съпротивата.

Направи десетина крачки до един ъгъл, който му се стори сляп, без изход. Можеше обаче да се завие наляво. Коридорът и картотеките по стените продължаваха. Нов коридор, дълъг горе-долу колкото първия. Още наляво, докато му се стори, че угасва в тъмното, към една стена със заключена прашна врата, кофа, пълна с мазилка, сложена на стария под, огромен първобитен катинар, заключен с по-малък.

Давид Монторси прокара дясната си ръка по косите, сега изпотени, повдигайки шапката си с лявата ръка и изпухтя.

Питаше се откъде да започне проучването си и дали въобще това проучване имаше смисъл. Защо не му дадоха подкрепа, някой, който да му помага, защото тук трябваше да си загубиш цял ден, преди да отриеш нещо. И наистина ли щеше да изскочи някакво име или обстоятелство, което да се сметне за основателна причина, за да не премине разследването за детето от „Джуриати“ към Нравствения?

Изпухтя още веднъж. От стъкловидното смъдене в ноздрите усети, че вдишва прах, много прах. И започна.

Трябваше му само половин час, за да разбере системата, по която бяха архивирани картоните с информация за партизаните, фактите около тях и страниците от вестника за Съпротивата. От водовъртежа заизлизаха писма на пишеща машина, избледнели мастила по пожълтели и сгърчени от времето страници, страници от вестници, оръфани по краищата, обвити от здрачния прашец, който се просмуква от огромните завеси. Сухият и спарен въздух дразнеше гърлото и очите. Дървеният под, странно навлажнен на петна откъм стените, пропукваше в тишината — проскърцвания, вълни съмнителна топлина, изкачващи се нагоре от мъртвото дърво към почернелия таван, на три метра от неравната повърхност на паркета. Безцветни лица, заресани коси в едно меко отминаващо лято, широки проветриви дрехи и изтощената кожа на някои от хората на снимките. Партизаните — имена, писма, мъртви и живи, изровени от картотеката.

Подредбата на картотеките бе следната: в първия коридор бяха личните картони на партизаните. (Но възможно ли е всички да са били партизани? Хиляди и хиляди загинали и хиляди оцелели.); във втория коридор, като се завие зад ъгъла на входния коридор имаше историческа възстановка с картони, архивирана според цифровите знаци, които Монторси още не бе разшифровал; накрая, като се завие още наляво, беше последният коридор със страници от вестници по дати, натъпкани в картотеки с по-широки чекмеджета.

Стълбата на колела скърцаше, влачеше краищата си, без да се въртят колелцата и оставяше черти по пода. Монторси се качваше, сякаш беше на някаква гробница гълъбарник, гробище, скрито в дървото, в потайното цвърчене на хищни дългогодишни молци, в затворения прах, по-лек от костна пепел. Натрошени кости, изсъхнали хрущяли на разпаднали се вестници — „Л’Унита“, „Ил Пополо“, „Ил Кориере“, различни местни вестници, „Ла Провинча“, „Ла Воче“. И подчертани картончета, имена, изписани на ръка с неуверен бавен почерк, други картони, написани на машина.

От ъгъла между първия и втория коридор — палтото му миришеше на топла влага — Монторси гледаше обезсърчен стотиците чекмеджета на архивите, стените, затрупани с хранилища с папки, засекретени от откачените им номера. И този медено восъчен мирис от пода…

Може би трябваше да се върне, когато са тук началниците.

Отиде към сляпата стена в края на третия коридор, свали си влажното палто, сгъна го върху кофата и започна да търси.

Бързо стигна до картона „Джуриати“. „Мъченици от“ го препращаше на две имена (вж. Джардино, Роберто, и Кампеджи, Луиджи) и до историческия картон „Мъчениците от «Джуриати».“ Опита с втория. Нямаше го. Опита да търси на рубриката „Спортна площадка «Джуриати».“ Имаше един картон. Но остана разочарован — информацията беше оскъдна и в края на малкото данни картонът беше скъсан. Можеха да се видят само две дати (14 януари 1945, 2 февруари 1945) и списък с имена. Нищо друго. Ни дума за станалото. Записа си имената. Четиринайсет имена. Две съвпадаха с имената, към които препращаше първия картон — Роберто Джардино и Луиджи Кампеджи бяха част от мрачната група. Разстреляни ли бяха? На две различни дати? Какво беше се случило преди трагедията на „Джуриати“? И какво се бе случило на „Джуриати“? Помисли си за плочата. Кога ли са я поставили?

Трябваше да търси поотделно в поименните картони на убитите партизани.

„Фоли, Атилио“: в архивите на първия коридор картонът го нямаше.

„Джордано, Роберто“: също.

„Роси, Лучано“: липсва.

„Бота, Енцо“: също.

„Серани, Джанкарло“: липсва.

„Бадзони, Серджо“: липсва.

Не съществуваше нито един картон на партизаните, убити на „Джуриати“. Дишаше тежко в застоялия прах. Тръскаше глава на всеки липсващ картон. „Капеки, Артуро, Росати, Джузепе“. Може би сбърка, като дешифрира системата на архивиране поименно. Може би не бяха в първия коридор. Възможно ли е? Потърси сред картоните преди и след името „Кампеджи и Луиджи“. Бяха поименни картони на други мъченици от Съпротивата.

„Кампи, Марио — Рим, 23 февруари 1920; Милано, 20 януари 1945 — Партизанско име: Пате — Бригада: Лъвове (Бреша) — Разстрелян в местността Лонато (Бреша) след разкриване на акцията под името «Сърце» (нападение на два влака с доставки на оръжие, пътуващи за Бреша център). Шпионинът беше идентифициран като Марела, Роберто (вж.)“.

Монторси опита да потърси под рубриката „Марела, Роберто“: имаше. Кодът на архивиране беше този, който Монторси бе дешифрирал, обаче поименните картони на партизаните, убити на „Джуриати“, не бяха на мястото си. Не можеше да ги намери. Опита с последните четири имена, които му липсваха.

„Волпонес, Оливиеро“: липсващ картон.

„Мантовани, Венерино“: също.

„Рести, Виторио“: липсващ.

„Мандели, Франко“: липсващ.

Разполагаше с две дати. Опита в третия коридор, онзи, където бяха архивирани страниците от вестници с материали за Съпротивата. Редът за справка бе прост — достатъчно беше да потърсиш деня.

Първата дата (14 януари 1945) имаше по някакъв начин нещо общо с масовото убийство. Монторси потърси между страниците на 15 януари. Нямаше страници от вестник от 15 януари 1945. Опита и с втората дата: 2 февруари 1945. Не знаеше дали това е точният ден на разстрела на „Джуриати“. На 3 февруари някои вестници бяха ли излезли с новина за разстрела на четиринайсетте партизани на спортната площадка? Не, нито един архивиран ежедневник за 3 февруари 1945.

Или са откраднали картоните, или данните от историческия архив са непълни: непълни по отношение на „Джуриати“. Не разбираше. Не разбираше… Щом като са оставили трупа на детето под плочата, направили са го, за да обозначат нещо, така ли? Какво е то? Някакъв символ? Обида? Фашисти ли са били? Защо, ако са искали да обозначат нещо, са направили след това невъзможно разчитането на знака? Или пък картоните на партизаните не са били измъкнати и просто не съществуваха? Какъв смисъл имаха тогава останалите картони — онези, които обозначаваха присъствието на картони, които не можеха да бъдат намерени.

Давид Монторси отново въздъхна. Боляха го раменете, болезнена изнемощялост, като дълго мачкано тесто: прахта, лъчът сивкава светлина, който пронизваше тъмния коридор наполовина, гърлото, изгарящо сред купищата хартии, съдържащи памет, за която на никой вече не му дремеше… Сам, с превити рамене, с увиснали ръце в здрача на дългия коридор, Давид Монторси пресмяташе степените на онова отчаяние, което произлиза от изгасяването на вътрешните пламъци, когато това, което е било отгатнато, е било почувствано, но угасва в пустотата. Не можеше да е вярно, не беше честно…

„Мамка му! Мамка му на това дете…“, помисли си той.

Детето. Дори не беше предусетил трепващите пориви на нежност. Това бе първият път, в който си имаше работа с дете… Беше виждал умрели, лепкавият им престой върху металните маси, обезобразени от удари — видения, чести гости на повечето хора… Патологът, който решава кога всякаква патология е излишна… Огромното око като на умряло животно на мъртвия… Обезкуражен, Монторси отиде да си вземе палтото. Дупка в морето. Един образ: синкавата ръка на малкото трупче, подаваща се от мръсния найлонов плик на „Джуриати“. „Връщам се на «Фатебенефратели», и го давам на Нравствения. Мамка му! Мамка им и на партизаните. Изобщо какво търся тук, в края на краищата…“

Палтото на кофата беше съвсем като омекналия плик върху телцето на детето. Остатъците от суха боя напомняха парчета хартия. Нямаше въздух. Повдигна палтото, вече изсъхнало. Беше попило лунната миризма на стара прах. Наведен над него, Монторси забеляза пролуката на затворената врата зад кофата. Блед светлик пълзеше под прага. Коленичи и докосна неволно устни до отвора. Усети парене в дъха си — отново прахта… Не проникваше въздух. Вратата не водеше, както си беше помислил, към рампата на Палацо Реале.

Архивът продължаваше и отвъд вратата.

Разгледа катинара — масивен, без да е студен. Значи нямаше големи разлики в температурата между коридора и пространството зад вратата. Прилепи длани към дървото — пукнатини, дебелина и тежест: изглеждаше наистина като входна врата… Пъхна върховете на пръстите си в браздата между двете крила — не помръдваха. Върна се назад. Спря при първия прозорец вдясно. Отмести завесата. Дръжката лепнеше. Стъклата се разтресоха като при счупване. Свежият въздух нахлу в коридора, мехур, плаващ в мъртва гробница. Светлината на двора приличаше на квадрат, като пресечено мляко, вертикален, надвиснал над плочите. Отвори широко уста и се прозина. Подаде глава и се огледа. Пространството отвъд затворената врата нямаше прозорци, поне към двора. Не можеше да проникне в затворената стая, минавайки по перваза.

Върна се обратно, затвори големия прозорец, придърпа завесата, натежала от прах, затича се, вдигна крак към залостената врата и я изрита рязко… Силен и точен удар… Крилата поддадоха, якият катинар увисна във въздуха и издрънча на земята разбит, а онова, което Монторси видя, накара дъха му да секне.

Там лежеше мършава и изсъхнала, кафява и покрита с възли и отоци, мумията на партизанин, затворена в кристален сандък. Монторси приближи, засмукал уста навътре като на мумията. По главата, набраздена като шагренова кожа от изпъкнали потъмнели вени, още имаше малко коса с пепелявосив цвят. Клепачите бяха плътно затворени, устата, стисната в суха гримаса, носът почти го нямаше, хлътнал в две сенчести вдлъбнатини. На врата — грижливо нагласена яркочервена кърпа без гънки, сякаш току-що изгладена. Широката платнена риза, която някога е била бяла, а сега жълтееше, позволяваше да се видят жалките вдървени останки отдолу — гърдите, издадени като на старец с емфизем, костите на ръцете, подаващи се от маншетите като два отсечени придатъка без пръсти. Панталони, разкриващи синкави празнини. Бели чорапи, доста по-широки от глезените, краката разтворени. Този изсушен вдървен човек, държан под стъклото, стоеше на един метър от земята под емулсията на една почти нереална светлина, идваща от тавана през малка пирамидка от млечно стъкло, с мъка просмукваща се към продълговатия саркофаг.

Монторси се приближи, пухтейки. Надвеси глава към стъклото и разгледа свитите, мраморизирани вени на мумията… Зад стъклото се усещаше воня… Клепките бяха блестящи като кожа на лъснати обувки, отпуснати, а не присвити, от устата се подаваше зъб, все още лъскав, гладък. Чуканчетата на ръцете, положени на грубото платно, върху което лежеше тялото… Внезапното чувство, че миризмата на лайна обвива спаруженото тяло…

Прочете картончето, протрито по краищата, облегнато отвътре на ковчега.

НЕИЗВЕСТЕН ПАРТИЗАНИН

Тялото на боеца, числял се към една от бригадите, разквартирувани във Валтелина, е било намерено от Виторио Месери и Марчело Даванци на 15 август 1954 при крайния трион на ледника Форни, над местността Санта Катерина Валфурва. Институтът по патоанатомия към Университета в Сондрио дарява тленните останки на неизвестния партизанин на Архива на 22 септември 1954 година в присъствието на директора на Архива Маурицио Меннела, председателя на Националната асоциация на партизаните Марио Аноне, кмета на Милано Вирджилио Ферари и президента на фирма „АДЖИП“ Енрико Матеи, които тук отдадоха почит на партизанина, съхранен като спомен и символ на Съпротивата срещу хитлерофашисткия нашественик.

По-долу, с малки букви:

Изследването на трупа показва три входни отвора от куршуми в коремната област, вероятно вследствие на разстрел. Тялото е намерено непокътнато, покрито с дебели дрехи и приспособления за катерене на подметките, идеално запазено поради температурата вътре в ледника. Не са известни обстоятелствата, при които партизанинът е загубил живота си, нито пък са известни сблъсъци, станали на толкова голяма височина в зоната на намирането му.

Изглеждаше, като че ли диша… Стъклото леко се замъгляваше… Може би наистина се изпаряваше някакъв минерален дъх… Бялата прах се сблъскваше с прозрачната обвивка на още по-задушливия въздух в стаята и почти плуваше във въздуха.

Монторси за миг затвори очи. Въздъхна, почти като присъда. Обърна се и понечи да излезе. Идваше му да повърне. Погледна пак мумията, с лице към светлия, неподвижен таван. Преглътна едно възкисело усилие. Направи крачка, сякаш и той плуваше. Сякаш се бе оказал на луна без гравитация. Да, люлееше се.

Когато отново отвори очи, близо до вратата, която беше разбил, видя изрисувана върху бялата мазилка на стената картина, закачена срещу мумията в тънка рамка, почти като от графит. В центъра й имаше огромна черно-бяла, избледняла и пожълтяла снимка на дете, което не се усмихваше. Трябва да беше на около десет месеца.

От детето към мумията. Мумията. Детето на плаката. Детето на „Джуриати“. Отново мумията. Отново ръката на детето на „Джуриати“.

Едва успя да излезе от стаята и да се наведе над кофата до вратата.

Един спазъм. Два. Повърна, стори му се, че го разкъсват отвътре.

Към следващата част или към съдържанието

Джузепе Джена В името на Измаил (17)

Метаданни

Данни

В името на Измаил

Информация

История

Сваляне / Връзки

Инспектор Давид Монторси

НЕИЗВЕСТЕН ПАРТИЗАНИН

Джузепе Джена
В името на Измаил (17)