Джузепе Джена
В името на Измаил (24)

Инспектор Давид Монторси

Ах, каква гибел! Да, моето царство свърши. Отнемат ми властта, унижават ме, гонят ме! В един ден, в един-единствен ден да загубиш всичко… — Засега това е тайна. Нито дума!

Виктор Юго, „Рюи Блас“

Милано

27 октомври 1962

15:00

Едва влязъл в службата, Монторси потърси следи от този, който беше влизал, докато той бе напускал управлението. Какво са търсили? В Следствения никой не влизаше в стаята на другия в негово отсъствие. Хвърли един поглед на документите, на херметично затворените чекмеджета — не ги отвори, за да не вдига шум, щеше да ги провери после. Погледна телефона и подозрението го връхлетя. Прокрадна се бавно и полека. Дръпна пердетата, приближавайки се до топлото метално издихание на парното до прозореца. Върна се по стъпките си, угаси осветлението, дръпна вратата и я затвори, като остана в стаята. Приближи се до телефона. Отвън никой нямаше да го види, а от двора щяха да помислят, че едва влязъл, веднага е напуснал кабинета. Хвана слушалката на телефона, черна и топла в странно златистия полумрак на стаята. От другата страна на прозореца се чуваха на равни интервали скърцания и бучене. Внимателно повдигна слушалката, като я наклони на една страна, за да останат пружинните натиснати и да не се отвори линията. Натисна с палец освободения прекъсвач, вдигна изцяло слушалката, постави я леко, много внимателно, върху поставката на бюрото от гладка тъмночервена кожа. Никакво потрепване. Огледа се. Преспапието, комбинирано с нож за рязане на писма. Острието беше леко, но дръжката беше достатъчно тежка, за да държи натиснати двата успоредни прекъсвача, които даваха линия. Пъхна хоризонтално и опита, на риск — тежестта издържаше, преспапието стоеше неподвижно върху двата малки пружиниращи клавиша. Линията мълчеше, все едно; че слушалката не беше вдигната. Сега можеше да я разгледа.

Пробва да отвие кръглата капачка от микрофона на слушалката. Беше блокирана. Опита се да избегне сътресения и вибрации. Облегна апарата на бедрата си. Взе носна кърпа. Усети как отпуска и усилието на човека, който го беше завинтил така здраво, отиде по дяволите. Отвинти го, като направи болезнен натиск върху мускула си, за да избегне всякакво скърцане. Успя да стигне до последния оборот. Отново рискува и повдигна кръглата капачка. Беше там.

Бръмбар. Подслушваха го от самото управление. Влезли са в кабинета му, докато той е излизал от Нравствения, за да започне инспектирането на Архива на Съпротивата. Беше видял да се пали неоновото осветление в стаята му. Дошли са да поставят бръмбар. Стоеше занемял в полумрака на кабинета. Изведнъж телефонът иззвъня.

Започна да завинтва капачката със същото внимание, как то преди. Никакво сътресение, никаква вибрация.

Второ звънене.

Спря. Продължи да завинтва. Потеше се.

Спря още за миг.

Трето звънене.

Завинти го.

Четвърто звънене.

Постави бавно слушалката върху бюрото.

Пето звънене.

Стана, отвори вратата, блъсна я и запали неона.

Шесто звънене.

Вдигна слушалката. Повдигна преспапието. Линията се освободи. Изчака част от секундата. После каза:

— Монторси.

— Здрасти, Давид. Болдрини е.

— Здрасти. Намери ли ми онези имена?

— Не… Работата е, че…

— Какво, Болдрини?

— Значи, още нищо не са ти казали… Работата е, че ми дадоха папките по случая „Джуриати“…

— Моля?

— Прехвърлиха разследването на Нравствения.

— Аха.

— Ти имаш ли нови улики? Направи ли онези проверки? Един миг, за да си помисли. Само миг.

— Да.

— Е, и?

Да размисли. Бързо! Да отговори.

— Ами, нищо… Виж, това всъщност си е за Нравствения.

— Е, значи тогава са ти спестили усилието…

— Не знам, но ще дойда да ти се обадя, Болд…

— Да, да… Ела… Ела, разбира се…

— Слушай…

— Да.

— Кой ти донесе там нещата?

Мълчание.

— Омбони. Донесе ми ги Омбони.

— А, да…

— Добре, хайде… Освен това в Следствения новобранецът си ти. Ти последен дойде, Давид, какво очакваш? Трябва да минеш по своя път…

Монторси замълча.

— Слушай, относно случая… Имаш ли нужда от нещо друго?

Миг мълчание. Улучи.

— Защо? — попита Болдрини. — Да не би да имаш записки, които ги няма в папката?

Нов миг на мълчание, преди да проговори.

— Не… Не, не… Нямам нищо, което да не е в папките… Болдрини замълча на свой ред. Беше се хванал.

— Добре, Болд, ако нямаш нужда от друго, отивам да видя какво става, може да имат нещо друго за мен…

— Браво. Предлагам ти да изпием по едно кафе в някой от близките дни.

— Готово. Обади се, ако имаш нужда.

Постави слушалката, долови тихото „крак“ на бръмбара във вътрешността на слушалката. Подслушваха го.

Трябваше да сложи в ред мислите си. Трябваше да подреди подозренията си. Замисли се. Не успяваше да мисли за нищо — бяло поле в тъмно пространство. Насили се. Лицето на Болдрини. Бръмбарът в телефона. Папките, прехвърлени на Нравствения. Мумията в Архива. На дъното, на дъното на водовъртежа — застинал и въртящ се в центъра на спиралата на паметта — восъчната ръка на детето на „Джуриати“.

И така. Докато той излиза от управлението, осветлението в стаята му се запалва. Вероятно му поставят бръмбар в слушалката на телефона. А може би не. Може би просто влизат за папките по случая „Джуриати“. Искат да ги вземат и да ги предадат на отдела на Болдрини. Няколко секунди по-късно в управлението влиза доктор Арле и неговите сътрудници — на практика, ръководството на лабораторията. Първа бележка: да се провери Арле. Какво прави, кой е? Защо го нямаше на „Джуриати“? Да внимава да не събуди подозрение. Защо отиваше при Болдрини? Да не би да е там заради друго следствие? После щеше да мисли за това. Междувременно трябваше да отиде да чуе Омбони, колегата от Следствения — един, който, между другото, го гледаше накриво. Беше на около четирийсетина години, на четвъртия етаж и му се правеше на „стар кокал“. Майната му! Омбони беше занесъл документите по следствието на Болдрини. Монторси беше дал да разбере на Болдрини, че има други документи, които не са в папките. Очакваше посещение — дори и в негово отсъствие. Затова трябваше да бъде нащрек. Това, само при положение че в случая има нещо мръсно. Какво, обаче? Може би зад убийството на детето се криеше онзи кръг от големци и силни на деня, един висш кръг от любители на деца, за които намекна сам Болдрини. Може би точно затова му отнеха разследването. Освен това и по-рано се бе случвало да му измъкнат случай от ръцете — хей така, неочаквано. Това не беше точно нещо обичайно, но със сигурност ставаше дума за редовна процедура. Ясно беше обаче, че в цялата работа има нещо странно. Безспорно. Липсващите картони в Архива за партизаните от „Джуриати“. Бръмбарът. Прехвърлянето на случая. Лекарите от лабораторията на улица „Фатебенефратели“ при Болдрини.

Черната вълна на заплахата заливаше с водите си настъпващите дъждовни часове.