Димитър Пеев
Фотонният звездолет (9)

Двубоят с времето

Започна втората, най-тежката част на пътуването ни.

Не, не мисли, че ние срещнахме нови опасности, че животът ни бе застрашаван от нови, непознати стихии. В това отношение всичко протече най-спокойно.

Няколко месеца след като излязохме от облака, след като „лъчевата метла“ бе угасена, магнитните полета премахнати и контейнерите преминаха на нормален режим, ние се наслаждавахме на спокойствието, радвахме се на пълната почивка, които ни бяха тъй нужни след редицата удари, получени през изтеклите години.

Сега звездолетът се носеше необезпокояван от нищо, всичките му апарати и автомати работеха безупречно. През осемте следващи години не се случи нито едно забележително събитие. И в това се криеше най-голямата опасност за нас, хората. Предстоеше ни да премерим силите си с най-страшния ни противник — Времето.

Редовно, като безпогрешен часовник, ден след ден, ние застъпвахме дежурствата си, изседявахме полагаемите се часове пред пултовете, наблюдавахме екраните, показанията на приборите. И нито веднъж не се наложи някой от нас да се намеси в работата на отлично действуващите автомати. След това настъпваше свободното ни време. Можехме да се забавляваме, да гледаме безброй филми, екранизирани литературни произведения, да слушаме цялата музика, създадена от човечеството през хилядолетията, да се любуваме на картини, на пейзажи от Земята, от Луната и от планетите. Имахме всичко, което можехме да пожелаем. Но това не ни радваше, а сякаш най-силно ни угнетяваше.

Дните ни течаха монотонни, еднакви. Все по-често поглеждахме към хронометрите, които отброяваха по земно време секундите, минутите, часовете, дните, месеците, годините. Ако не бяха те, ние отдавна щяхме да загубим броя им. Така еднообразно, скучно течеше Времето.

Като четеш разказа ни, у теб може да залегне убеждението, че сме живели бурно, интензивно. Но това не беше така. Погрешната представа се създава от обстоятелството, че ние ти описахме само „върховите“ моменти, събитията, изпълнени с драматизъм, с опасности и напрежение. А те всъщност бяха твърде малко. Ако ги съберем по време, те далеч не биха попълнили и една година. А полетът ни продължи цели шестнадесет години.

В първата му половина, „бурната“, ние вече се бяхме наседели бездейни, в очакване. Бяхме изтърпели вече повече от седем „празни“ години. А ни чакаха нови осем. Осем години, в които нищо забележително нямаше да се случи в нашия живот.

Пък и изживените опасности, борбата с космическите стихии, бе сериозно изтощила нервите ни. Човек не може да гледа безнаказано смъртта в очите. А ние бяхме принудени дълго, прекалено дълго да стоим вторачени в страшния ѝ лик. Тя ту се появяваше, близка и зловеща, ту сякаш се загубваше, готова всеки миг да връхлети изневиделица върху нас. И ние се озъртахме, очаквахме я — защо да крием, — бояхме се от нея. Но тя винаги, дори през най-спокойните дни, беше пред очите ни. Когато гледаш смъртта в очите, и времето е друго — тече по-бавно. Убийствено бавно. Ти все още живееш и същевременно чувствуваш, че нещо в теб всяка секунда умира.

Когато се запознавахме с устройството на звездолета, ние бяхме във възторг от съвършеното му устройство, от комфорта и удобствата, които той ни предлагаше. И едва сега оценихме какви неподозирани опасности крият те за нас. Какви страдания могат да ни причинят прекалените грижи и всеотдайната любов, с които конструкторите бяха планирали кораба ни. Всичко ни бе дадено наготово. От нас за нищо не се изискваха усилия. Ние само получавах ме. И така трябваше да изминат още цели осем години. През всичкото това време ние трябваше да чакаме. Сега бяхме излишни, напълно излишни. Корабът летеше по инерция, автоматите работеха по заложената им програма. Но ние не можехме да живеем по инерция. Нашата „програма“ не беше такава.

Всички ние бяхме учени. Кой по-талантлив, кой по-обикновен, но все висококвалифицирани учени с по няколко специалности. И това си качество не можехме да оползотворим. Научните проблеми, които възникваха по време на полета, бяха отдавна вече разрешени. А нови не се пораждаха. Та какви ли нови научни проблеми може да предложи свободното междузвездно пространство след осем години пътуване?

Сега ни липсваше най-важното, което ни караше да не усещаме Времето — радостта на действието, огънят на борбата, горчивината на поражението, възторгът на победата.

Ние бяхме предупредени, предварително знаехме за опасността, която ни очакваше. Но едно е да знаеш, а друго да изпитваш тягостното чувство, че трябва години наред да бездействуваш, да си безполезен, да чакаш кога отново ще дойде твоят ред. Нервното напрежение се натрупваше незабелязано, като в акумулатор. Ние чувствувахме как се зареждаме с него, но мълчахме. Никой не заговаряше, не искаше да признае пред останалите, пък и пред самия себе си, мъката си. Настроението ни се проявяваше само в откъслечни, странни и непонятни разговори.

Често се заседявахме в общия салон, мълчаливи, унили. Не се решавахме да се погледнем честно в очите, да изречем въпросите, които вълнуваха всички ни: Ще издържим ли? Има ли смисъл страданието, на което се бяхме обрекли? Не е ли напразна жертвата ни? Та пред нас стояха още толкова неизвестни: Ще намерим ли начин да погасим допълнителната скорост на звездолета? Ще открием ли подходяща за кацане планета край Проксима? Ще съумеем ли да построим там завод и да добием нужното ни гориво? Въпроси, въпроси, на които не можехме да отговорим.

— Имам чувството, че ние, представителите на съвременното човечество в Космоса, неговият челен отряд, вместо да отидем напред, сме се върнали назад, към забравеното минало.

Смяната ни бе свободна. Бяхме се събрали в общия салон. Но никой не откликна на думите на Атаир. Дали защото бяха непонятни или прекалено познати. И той продължи, без да се обръща към някого, сякаш имаше нужда сам да чуе мислите си.

— Някога е имало такава категория хора — безделници. Те са прекарвали целия си живот в леност. А ето, че и ние, изпратените да покоряваме Космоса, попаднахме в същото незавидно положение. Ние наистина дежурим най-редовно, но не е ли това една глупава, никому ненужна самоизмама? Кому наистина е нужно това наше дежурене? На автоматите? Та те се справят отлично, много по-добре от нас със задачите си…

— На тях въобще нищо не им е нужно — прекъсна го Талия. — На тях им е безразлично ще оцелее ли или ще загине звездолетът, ще намерим ли планетата или ще продължим да блуждаем до смъртта си в Космоса. Те са вечни, вечни като камъните. За тях няма смърт, няма неудачи и успехи, няма скръб и радост. Такива са те, нашите верни помощници.

— А знаете ли — Селена се изправи възбудено, — щом вече заговорихме, от известно време се чувствувам в Нирвана. За вас това чувство сигурно е чуждо. Но аз го нося в подсъзнанието си, наслоено от хилядолетията. Тук, в просторите на Космоса, ни се предлага вечното блаженство: да имаш всичко, което можеш да пожелаеш, и да не правиш нищо — да бездействуваш, да съзерцаваш безкрая на Времето и на Пространството. Това е то — Нирвана, прастарата мечта на моя народ. Те са я търсили напразно, а ние, техните потомци, се озовахме неподозирано в Нирвана. И вместо да сме щастливи, блажени — роптаем. Да, прави са били древните мъдреци — бунтовно е човешкото племе.

— Намирам разговорите ви за празни, безполезни. Не желая дори да ги слушам — Регул стана и без да се оглежда, излезе от салона. И никой не се опита да го спре.

Атаир поведе разговора умишлено. Той разбираше, че не бива повече да мълчим, да крием в себе си отровните мисли, защото те щяха да разяждат душите ни. Атаир не искаше подетият разговор, колкото и той да звучеше миньорно, да заглъхне.

— Може би бяха прави психолозите, като предлагаха корабът да бъде снабден с анабиозни инсталации. Пък и аз бях съгласен. Тогава нямаше да се чувствуваме излишни безделници, нямаше да изживяваме забравени състояния, заимствувани от древноиндийската митология. Щяхме да заспим изкуствен сън за периода на мъртвия полет и щяхме да се събудим наготово, малко преди да достигнем целта си, за да вземем участие само в героичната част на пътуването.

— Ти, Атаир, вече прекаляваш — Рубина го изгледа строго, дори враждебно. — Нима е нужно да ти повтарям аргументите, с които тогава се съгласи. Нашият полет не е само техническо постижение. Хората, които участвуват в него, трябва да са — позволи ми да употребя израза на Лития, — трябва да са съзвучни с техниката на фотонния звездолет: да носят мощта на антивеществото, да са бързи и прецизни като кибернетичните автомати, да са точни като астронавигационните прибори и да са пламенни като огнената струя на реактора. Липсва ли им дори само едно от тези качества — значи те не са на мястото си; значи те не са достойни за техниката, която човечеството, подчертавам — цялото човечество, — им е доверило.

Телур, както обикновено, мълчеше, вторачен в някоя точка на пространството. Той беше способен да мълчи с дни. Но това нас не ни дразнеше, не ни плашеше. Ние знаехме, че той е готов във всеки момент да изпълни и най-тежката задача. Бяхме уверени, че той сега мисли не по-малко напрегнато за проблемите, които вълнуваха и нас. Но ако го запитахме за мнението му, непременно щеше да ни отговори: „Нищо, достойно да бъде споделено с вас, не съм могъл да измисля“.

Винаги сме се удивявали как живеят заедно Рубина и Телур — два толкова различни характера. Питали сме ги. Телур се е задоволявал да каже: „Отлично“, а Рубина е отговаряла със смях: „Защо се учудвате? Дължимите от нас думи на обществото ги изговарям аз. Цялото полагаемо се количество. Дори в излишък!“

Най-близкият приятел на твоя баща беше Норге. Те бяха отрасли заедно, заедно бяха преминали всички степени на обучението. До заминаването ни бяха неразделна двойка. Норге щеше да дойде с нас, но се наложи да бъде изпратен в експедицията на Плутон. Там смяната продължаваше по десет години и търсеха хора, готови с месеци да прекарват сами сред ледените пустини на планетата. Той по всичко приличаше поразително на Телур. Когато се върнем на Земята, ще го видиш. Дано да е жив.

Те двамата, излегнали се в креслата на терасата, след работа престояваха с часове, без да разменят нито дума. „Мислим заедно, мечтаем заедно“ — обясняваха те. А ние ги подигравахме: „Телур и Норге спорят. Както са се разпалили, може и да се скарат.“

Но не всички бяха така гранитно твърди, така непоколебимо устойчиви като Телур.

Астрофизичката от първа смяна Гемма отдавна бе изпаднала в мрачно униние. И тя стана неразговорчива, но нейното мълчание беше болезнено. Странеше от другарите си, уединяваше се с часове, забила поглед в някоя точка на кабината си, като вцепенена. И на всичките ни опити да я заговорим, да я развлечем, тя или не отговаряше, или глухо проронваше: „Не мога! Не мога повече! Това не е за мен!“

Често я заварвахме да си приказва сама на себе си. И все за Земята. Описваше красотата на горите и планините, спомняше си как е плавала с километри по гладката морска шир, как е летяла, летяла с часове из синьото небе…

Меланхолията все по-силно я завладяваше.

„Не мога, разберете ме, че не мога повече! Някога са затваряли хората за тежки престъпления, за убийства. Но защо аз съм тук. Четиридесет и пет години затвор! Това е чудовищно! Аз искам да се върна. Дори и тях, убийците, са ги помилвали. А мен кой ще ме освободи? Ние няма да намерим планетата. Ние не ще се сдобием с гориво за връщане. Ние ще останем вечно в тези килии. Ние сме осъдени, ние сами се осъдихме на доживотен затвор.“

Състоянието ѝ измъчваше всички ни. Нима на нас не минаваха подобни мисли. Ние разбирахме, че болестта ѝ се влошава, че тя не ще издържи докрай. Използувахме всички средства на нервна и психическа терапия. Бяхме безкрайно нежни, внимателни към нея. Стараехме се постоянно да сме с нея, да я развличаме. Но нищо не ѝ помагаше. Беше дошло време да упражним над нея насилие. Тази изключителна мярка можеше да се вземе само по единодушното решение на целия екипаж. Но някои другари се възпротивиха. Толкова чуждо, противно им бе насилието по отношение на човека. И ние не я изолирахме. Оставихме я свободна.

И само след няколко дни Гемма изчезна.

Ние може би не биваше да ти разказваме този случай. Но ние ти обещахме истината, цялата истина. А често тя е горчива, тежка за преживяване.

После разбрахме, че Гемма бе облякла космическия си скафандър, бе взела много храна и гориво за газово-реактивния си двигател и бе напуснала звездолета. Локаторите успяха да я открият далеч назад, по посока към Слънцето. Но вече не отговаряше.

Можеш ли да си представиш състоянието ѝ, за да се реши да се отправи назад, към Земята, от която ни деляха вече тридесет билиона километра — сама, в скафандъра, с кислороден запас за шест часа!

Не издържа и електроникът на третата смяна Ксенон.

Дори в обикновените си разговори започна да проявява странности.

Първоначално те ни звучаха само като оригинални мисли.

— Ние не сме създадени за далечни космически пътувания. Не бива да насилваме природата си. Ние сме деца на Слънцето и трябва да останем в границите на неговата система. Кибернетичните автомати — да, това са същества, способни да победят Времето и Пространството. Ще изключи централното си реле и ще проседи така не хиляда, а милион години. И нека през това време звездолетът да се носи по инерция, ако ще би и към друга Галактика. А като пристигне — готово! Достатъчно е само да се включи релето и ето го — готов за нови подвизи: ще проучва, ще изследва, ще събира знания и мъдрост.

— Не, ние сме твърде земни, твърде слънчеви, не ни бива за звездите. Ние сме несъвършени. Психическата ни схема трябва основно да се преустроява, за да станем „звездни“. И ще издържи ли? А на кибернетичните автомати колко им трябва? — Малко! И това може да стане лесно и бързо. Да, лесно и бързо!

След това Ксенон започна да страни от нас. Всичкото си свободно време прекарваше във физическата лаборатория. Постоянно сновеше из складовете. С часове работеше над математическите електронни машини. И никому не казваше какво възнамерява да прави.

Израснали в напълно свободен свят, насилието ни бе чуждо. Не по-малко противно ни бе и тайното следене. Но стреснати от случилото се с Гемма, ние решихме този път да бъдем по-груби. Започнахме да наблюдаваме Ксенон.

Той беше талантлив математик, вещ електроник. Заел се бе да преустройва запасните блокове от кибернетичните инсталации в някаква нова самопрограмираща се система. С болезнена настървеност вземаше от складовете части, агрегати, в унес работеше.

Веднъж го повикахме, целият колектив, на разговор. Поискахме да ни обясни с какво се занимава.

— Мъча се да поправя грешката на всички ви, да запълня пропуска, допуснат от вас. И вместо да ми губите времето, по-добре елате да ми помогнете да завършим заедно по-скоро нужното дело.

Думите му за никого не бяха ясни. Но без да изчака въпросите ни, той се доуточни:

— Създавам космонавт. Истински, съвършен, вечен космонавт. Хомо астрис. Той ще довърши делото на Хомо сапиенс. Ние всички ще умрем. Но той ще остане. За него не са страшни нито Времето, нито Пространството. Оставете ме на спокойствие да се занимавам с нещо полезно.

И ние го оставихме.

Засега не съзирахме нищо опасно в поведението на Ксенон. Използуваше агрегати и части, които стояха в резерва. Не проявяваше никакви други странности. Как можехме да му забраним да се занимава с дело, което го увлича.

Тъй като работеше сам, въпреки умението си, въпреки че се трудеше денонощно, успя да построи своя „космонавт“ едва след шест месеца. Още толкова време му беше нужно, за да вложи програмата му, за да го снабди с достатъчно информация.

И едва след като счете, че неговият Хомо астрис е готов, започна лошото, ненормалното.

Престана въобще да се среща с нас. Прекарваше с дни и нощи при своята „рожба“, разговаряше безспирно с нея. На протестите ни отговаряше студено, без желание:

— Вие сте като мен. Вие сте ми скучни. Не можете нищо ново да ми кажете.

Ксенон явно проявяваше признаци на психически смущения. И ние се събрахме без него и решихме да инсталираме в лабораторията, където той „беседваше“ с „космонавта“, визофон, чрез който да наблюдаваме поведението му.

Не оценявай постъпката ни като некрасива и подла. Ние бяхме длъжни да знаем в каква насока се развива психическото състояние на другаря ни.

Ксенон непрестанно поставяше въпроси на своя кибернетичен събеседник и с упование слушаше отговорите му. Обикновено той сякаш изпитваше неговите възможности: караше го да решава задачи, свързани с астронавтиката, с проблемите на нашата експедиция, с трудностите, които предстоеше да преодоляваме. Но понякога, все по-често, навлизаше в странни области и тогава отговорите звучаха диво, страшно:

— Как оценяваш ти своите създатели, хората? — Ксенон беше достатъчно честен и скромен. В разговорите си с кибернетичния електронен механизъм той никога не се обявяваше за негов творец. Той разговаряше с него само като представител на цялото човечество.

— Човечеството е нерационално построена съвкупност от излишно много почти еднакви, безполезно повтарящи се кибернетични системи — редеше бавно думите, с безстрастен металически глас електронният „мозък“. — Всеки един от тях набира много мъчно информация, трудно я задържа, несигурно и безкрайно бавно си служи с нея. Схемата му е обременена с твърде много излишни елементи, наречени емоции, характер, идеали. Те всички понижават експлоатационните качества на индивидуалните конструкции. Те са вредни.

— В енергетично отношение не мога да конструирам по-нерационален агрегат от човека. Полезният му коефициент е изключително нисък. Човекът консумира гигантски количества енергия, а извършва нищожно малко полезна работа. Човекът е един икономически абсурд. Човекът е обременен с редица недостатъци — инстинктите, — които го правят ненадежден изпълнител на отговорни задачи в Космоса.

— Какво имаш предвид? — питаше Ксенон.

— Примери: Нуждае се от сън, а това е загубено време, безполезен престой. Инстинктът за самозапазване. Той прави невъзможно възлагането на човека на задачи, свързани с унищожаването на конструкцията му. А това би било единственото преимущество на безбройно пъти повтарящите се, заменими, еднакви агрегати-хора. Човечеството е едно безсмислено множество от еднакви, безполезно повтарящи се агрегати от една и съща серия. Нецелесъобразно е цялата информация да се влага във всеки един от хората за краткото време на неговото съществуване. Половината от времето на съществуването си човекът набира информация, за да я използува нищожно кратко време. И този безсмислен процес се повтаря милиарди пъти. Затова и успехите на човечеството са така мизерни, като се вземе предвид времето на неговото съществуване.

Понякога Ксенон се опитваше да спори с електронния автомат. Но аргументите му бяха бледи, слаби. След това започна да се дразни от отговорите му. Веднъж дори го заплаши, че ще го унищожи. И когато роботът му отвърна: „Това ще бъде нерационално вложен труд“ — Ксенон избяга от лабораторията. Тогава за първи път дойде при нас, слаб, безпомощен, объркан, да търси подкрепата на другарите си.

Ти сигурно ще искаш да знаеш как завърши тази странна история.

Ксенон се отврати от своята рожба и престана да разговаря с нея. Излекува го продуктът на болестта му. И наскоро след това се включи в общата работа на екипажа по преустрояването на звездолета. Ти пак ще чуеш за него, макар и да не можеш да си го спомниш. Защото той остана, доброволно, там край Проксима.

А роботът? С него се зае Регул. Без да разговаря, без да се интересува от „становищата“ му, той бързо го преустрои в „централен информатор“. Така бяха рационално използувани познанията, които Ксенон с толкова труд, старание и надежди бе вложил в него.