Димитър Пеев
Фотонният звездолет (8)

Отмъщението на космическия облак

Корабът ни продължаваше стремителния си полет през междузвездната бездна, все така обвит от призрачните синкави пламъци. Сега вниманието ни беше съсредоточено главно върху магнитното поле — следяхме структурата му, мъчехме се да предвидим измененията му, за да можем своевременно да подготвим кибернетичните автомати. И винаги пред пулта им дежуряхме по двама. Не смеехме да рискуваме още веднъж, бояхме се случката да не се повтори.

Тя не се повтори. Ние бяхме горди, че сме победили космическия облак: справихме се с разрушителните му частици, научихме се да предвиждаме измененията на магнитната му структура, успявахме да пригодим към нея работата на нашите автомати.

Тогава не знаехме, още не можехме да установим, че облакът ни е готвил трета, не по-малко страшна изненада. А когато я открихме, беше вече много късно.

Първият сигнал дойде пак от частиците. Уредите показаха, че те налитат по-бързо върху магнитното поле, започват да проникват през него. Това наложи да увеличим напрежението му. Обяснихме си странното увеличение на скоростта им с някакви местни вихри и очаквахме то да спадне на предишното си значение. Но само след няколко дни констатирахме ново увеличение на проникващата радиация. Тя беше все още много слаба, безопасна, но смущаваше с неизвестността си, с тайната си причина.

Така започна новата борба между звездолета и космическия облак. Периодически увеличавахме напрежението на защитното магнитно поле около кораба. За известно време нарасналата радиация спадаше на нормата. И след това пак започваше да расте неудържимо.

Не, тук се криеше нещо друго. Невъзможно бе скоростта на огромния космически облак да нараства пропорционално на увеличаването на защитното ни магнитно поле.

Отдавна не бяхме измервали скоростта на звездолета. Та нали той се движеше по инерция, далеч от гравитационните полета на Слънцето и на Проксима, в свободното междузвездно пространство. Двигателят отдавна бе изключен, корабът нямаше отгде да набере допълнителна скорост. Пък и изчисленията бяха много бавни и трудни.

Затова когато Регул изказа предположението, че звездолетът увеличава скоростта си, ние не го приехме. И въпреки това, за да му докажем, че не е прав, проведохме нужните измервания и изчисления.

На Земята, в границите на Слънчевата система, това може да се направи много лесно. Достатъчно е да се сравнят разположенията на няколко познати тела през определен интервал от време, за да се изчисли скоростта на движещото се тяло. Но в междузвездното пространство няма с какво да се сравнява. Звездолетът въпреки скоростта си от сто хиляди километра в секундата през цялото време висеше сякаш неподвижен в бездната. Наистина ние се движехме в средата на космическия облак. Можехме да сравним скоростта си с неговите частици. Но нали тъкмо тяхната скорост не ни бе известна. Затова единственият начин бе да измерим извънредно точно спектрите на двете светила: на Слънцето, от което се отдалечавахме, и на Проксима, към която се приближавахме. Ние знаехме точните им спектри и от сравнението им, съгласно доплеровия ефект, можехме да изчислим скоростта си.

Характерните линии в спектъра на Проксима бяха изместени към виолетовата част, а тези на Слънцето — към червената. От степента на това преместване ние определихме, след като взехме предвид влиянието на газовата среда, през която наблюдавахме двете светила, скоростта на звездолета. И тя се оказа с хиляда и петстотин километра по-голяма от предвидената.

Това беше невероятно. Движейки се в прахо-газообразната среда на облака, корабът трябваше по-скоро, в резултат на изпитваното съпротивление, да намали скоростта си. А той я бе значително увеличил.

Проведохме повторно всички наблюдения, измервания и изчисления. Не, грешка нямаше. Корабът летеше сега със скорост от сто и една хиляди и петстотин километра в секундата.

Това ни смути повече, отколкото всички предишни опасности.

Ние наистина се стремяхме да развием максимална скорост. Колкото по-бързо летеше корабът ни, толкова по-скоро щяхме да достигнем системата на Проксима — целта на нашето пътешествие. Но ние не биваше да развием скорост по-голяма от сто хиляди километра в секунда. Защото носехме гориво, за да намалим набраната скорост само до сто хиляди километра. А тя нарастваше. С какво щяхме да намалим допълнителната скорост от хиляда и петстотин километра? Ние не знаехме и докога ще се увеличава. Така щяхме да пристигнем в системата на Проксима наистина по-скоро, но с излишна скорост от няколко хиляди километра в секунда. А това означаваше, че не ще можем да кацнем, че ще прелетим край нея, без да можем да спрем звездолета. Това означаваше гибелта на експедицията. Гибел бавна, гибел, която ще настъпи след десетки години, но още по-страшна с неотвратимостта си.

Причината за ускорението беше проста. И ние скоро я разбрахме. Магнитното поле на космическия облак беше подействувало върху намагнитения звездолет като някакъв гигантски ускорител. Както лабораторните синхрофазотрони ускоряваха заредените ядрени частици, така и космическият облак бе предал допълнителна, ненужна и гибелна за нашия полет скорост на звездолета,

Тревогите за разчистването на микрометеоритите, за запазването на равновесието в контейнерите отстъпиха пред новата опасност. Всеки изминат час и ден, макар и по малко, корабът увеличаваше скоростта си. А ние все не намирахме начин да я спрем.

Какво ли не опитахме. Да отслабим магнитното поле на кораба не бе възможно, тъй като то ни защищаваше от непосредствената опасност — газовите и микрометеоритни частици. Без него те щяха да унищожат кораба. А с него магнитното поле на облака продължаваше да ускорява звездолета. Срещу тази фатална зависимост ние така и не можахме да намерим, средство за борба.

В края на осмата година от пътуването ни облакът бързо започна да оредява и ние отново се озовахме в свободното междузвездно пространство. Страшното изпитание бе зад нас. Успешно бяхме преминали гигантския, почти една светлинна година дебел космически облак. Корабът се бе запазил цял, екипажът беше жив и здрав, магнитните контейнери с антивеществото издържаха на всички промени. Ако не бяхме набрали допълнителната скорост от три хиляди километра в секунда, можехме да бъдем доволни и горди с успеха си. Но тази скорост, макар и в момента с нищо да не застрашаваше звездолета, щеше да се окаже гибелна при навлизането му в системата на Проксима.

Колко просто щяха да се разрешат всички тези проблеми, ако предварително знаехме какво ще срещнем по пътя си, ако познавахме плътността на облака, неговата магнитна структура. Щяхме да навлезем с няколко хиляди километра по-малка скорост, щяхме дори да спестим гориво и сега нищо нямаше да застрашава полета ни. Но нали ние бяхме първите, нали ние проправяхме за човечеството пътя към звездите! Единственото, за което съжалявахме, бе, че опитът ни нямаше да послужи на хората. Връзката със Земята отдавна бе загубена. И ако ние загинехме, човечеството така и нямаше да узнае за опасността, с която се бяхме срещнали по маршрута ни към Проксима.