Димитър Пеев
Фотонният звездолет (12)

Новата земя

Дойде ред и на хората.

В трюмовете на звездолета ние носехме два пасажерски и четири товарни междупланетни кораба. Те бяха малки по размери и мощност, но имаха най-усъвършенствувани конструкции, двигатели и управление. Да се премине с тях разстоянието от четиридесет хиляди километра, което ни делеше от планетата, бе най-проста задача. Толкова елементарна, че управлението им бе поверено изцяло на кибернетичния автопилот. И все пак хората, които трябваше да заминат с първата ракета, се вълнуваха. Не за съдбата си. Те не се бояха за живота си, нито опасностите на чуждата планета можеха да ги смутят. Вълнуваше ги мисълта, че им предстои да навлязат в един нов, съвсем непознат свят. Това бяха първите четирима: Рубина и Телур, Талия и Атаир.

Ракетата кацна на високото скалисто плато край брега на голямо езеро. Разузнавателните танкетки бяха много добре изпълнили задачата си. Това беше идеална площадка за кацане на космически кораби — равна гладка скала, се простираше почти без никакви възвишения на няколко десетки квадратни километри.

Беше началото на шестнадесетчасовия ден на Неогеа. Проксима светеше ниско над хоризонта и обливаше с кървавочервените си лъчи пейзажа. В сумрака едва се различаваше вишневото езеро. Скалите блестяха, лъскави и мазни. Над тях още се носеше червеникава пара на разтопените от огнената струя на ракетата вещества.

Последен от ракетата излезе Телур. Натоварен тежко с многобройна апаратура, той едва се спускаше по високата стълба. И без дори да се огледа, тръгна към най-близката танкетка.

— Къде си се разбързал? Ела да се полюбуваме на гледката — опита се да го спре Рубина.

— Ще освободя танкетките. Трябва веднага да монтираме радиофаровете.

— Чакай! Има време. Не бъди вечно такъв…

Но Телур не ѝ отвърна, а продължи.

Трите разузнавателни танкетки бяха очертали района на кацането и с радиосигналите си ориентираха ракетата. Сега те трябваше да бъдат заменени със специални радиофарове, които щяха да насочват следващите ракети. А самите танкетки трябваше да продължат работата си — да обикалят във все по-широки концентрични кръгове околността, да я проучват, да ни съобщават физическите условия, температурата и радиацията, химическия състав на атмосферата и почвата.

— Понякога не го разбирам — тихо каза Рубина. — Знам, че е нужно час по-скоро да се организира приемането на следващите кораби, да се освободят танкетките. И все пак… За първи път човек посещава друг звезден свят. Нима е възможно и това да не го вълнува! Има ли значение дали ще започнем работа десет минути по-късно?

Какво можеха да ѝ отвърнат Талия и Атаир? Само с шега:

— Телур знае, че ще има достатъчно време — цели тринадесет години, да се любува на този пейзаж. Той просто отлага съзерцанието си, разменя реда на изживяванията си: първо работата, а след това емоциите. Това е просто по-рационално.

— Остави го да постъпва, както намери за добре — обади се Талия. — А ние да се полюбуваме на гледката. Каква удивително гладка равнина. Не съм виждала друга така идеално полирана местност…

— И така червена — сякаш е море от кръв!

— Не море, а езеро, Рубина — каза Атаир. — Така поне го обозначиха на картата. И не от кръв, а от лед и въглероден двуокис. Това, че е червено, сега може да ни смущава. Но след тринадесет години, когато го напуснем, сигурно така ще сме свикнали с него, че като се върнем на Земята, ще възклицаваме: „Какво странно море! От разтопен лед. И мътносиньо, зеленикаво. Ах, къде е чистият прозрачно рубинен цвят на езерото от Неогеа!“ Впрочем… рубинен? Защо да не го наречем „Рубиненото езеро“? В твоя чест, Рубина, хем ще отговаря и на цвета му.

— Тогава ще трябва цялата планета да назовете на мое име. И не само нея. Всичките планети, самата звезда. Нали те все са червени. Макар че, да си призная, името ми харесва — Рубинено езеро! Да, красиво име.

Докато разговаряхме, Телур се върна.

— Налюбувахте ли се?

— Дори намерихме име на езерото — Рубиненото езеро — побърза да се похвали Атаир.

— Рубинено?! — Телур погледна Рубина.

— Не на моето име, а заради цвета му.

— Защо? И на твое име да е. Това е своего рода скромност. Стига да пожелаем, не езера, а цели планети можем да назовем на своите имена. Та нали те са сто и седем. Ще стигнат за всички ни и ще останат.

Иронизираше ли Телур? — Едва ли. Той просто намираше за безсмислени приказките ни. Важно беше по-скоро да започнем работа. Защото от нея зависеше успехът ни, животът ни.

— А сега, след като сте свършили най-важното, бихте ли се заели с другите две танкетки? Аз трябва да подготвя разчистването на строителната площадка.

— Ти ставаш язвителен, Телур — усмихна се Рубина. — Но си прав. Започваме.

Да, Телур беше прав. Колко романтика ни предлагаше обстановката. Шепа хора, преодолели междузвездните разстояния, стъпват за първи път на планета от чужд свят! И още повече — делова, ежедневна проза. Ние само бяхме „стъпили“, а трябваше тук да заживеем. Не ден и не два, не месеци, а години. И не просто да заживеем, а да построим енергоцентрали и заводи, да организираме ракетодруми, да произведем много десетки хиляди тонове антивещество! И преди всичко — да си построим работни и жилищни помещения.

Човечеството отдавна е забравило какво значи тежък физически труд. Всички производствени операции, свързани с разход на мускулна енергия, отдавна се изпълняват само от автоматичните самоуправляващи се станове. За нас да работиш значеше да мислиш. Но сега, за да проправим пътя на кибернетичната ни техника, отново ни се наложи да опознаем изморителния физически труд, измъчвал векове и хилядолетия наред прадедите ни.

Тежките инсталации на радиофаровете и захранващите ги акумулатори трябваше да бъдат пренесени на местата им и монтирани за действие. Върху твърдата основа имаше наслоена ледена кора, достигаща на места метър, метър и половина замръзнали въглероден двуокис и амоняк. Ние разчиствахме, както това са правели в древността, леда с ръчни инструменти, вкопавахме носещите триноги, докато стъпят здраво на металната основа. Скалите, на които бяхме кацнали, се състояха главно от железно-никелови сплави.

Беше ден, намирахме се близо до екватора, а температурата не се качи над минус 110 градуса. През нощта тя щеше да падне до 180—190 градуса под нулата. Ние бяхме облечени в огромните космически скафандри с висша защита (специално за тази планета облекло създадохме по-късно), но те не ни пречеха. Силата на тежестта на Неогеа беше три пъти по-малка, отколкото на Земята.

Всяка планета има свои особености и човек, колкото и да е внимателен, не може да предвиди всичките опасности, които ще срещне в новия свят. Ние знаехме състава на газовете, на ледената кора и металната скала, знаехме температурата им, лъченията, движенията на атмосферните слоеве. Разполагахме с всички химически и физически данни, които ни бяха необходими, за да се движим без риск по чуждата планета. И все пак не успяхме да съобразим всичко.

Първа Талия изпита изненадите на новата планета.

Както сглобяваше антените на радиофара, изведнъж бе обвита от гъста мъгла. Почувствува, че потъва в мека, лепкава материя. Овладя се да не извика от уплаха. Опита се да се измъкне. Но краката ѝ започнаха да потъват още по-надълбоко в леда. Сякаш бе попаднала в тресавище. И нищо вече не виждаше.

— Атаир! — тя извика тихо, като се стараеше да не издаде страха си.

— Какво има? — прозвуча в шлема ѝ гласът на Атаир.

Добре поне, че радиовръзката се бе запазила. Сега вече не е така страшно.

— Ще трябва някой да дойде да ме извади… — каза тя по-спокойно. — Затънах… и нищо не виждам…

— Не се движи! — обади се Телур. — Костюмът ти е разтопил ледената кора. Там тя не е дълбока.

— Сега ще дойдем. Запази спокойствие! — Рубина вече тичаше към нея.

Но Телур я изпревари.

— Не се плаши. Ще действувам с огнепръскачката. Така най-лесно и бързо ще те освободя.

Талия зачака. Не мина и минута и тя чу предупредителния възглас на Телур:

— Спокойно! Спусни черния филтър. Включвам!

Сякаш ураган зарева край нея. Вихърът едва не я повали и докато се опомни, ослепителна огнена струя удари в лицето ѝ. Талия почувствува, че краката ѝ стъпиха на твърда почва, мъглата изчезна, но очите ѝ, още заслепени от силната светлина, в първия момент не можеха да различат нищо освен огнения стълб, който бавно се местеше край нея.

В този миг дойдоха Рубина и Атаир.

— Нищо страшно, но не бива да се повтаря — Телур загаси огнепръскачката.

— Нали разбра — Рубина прегърна Талия, — застояла си се на едно място по-дълго. Ледът е почнал да се топи, краката ти са потънали и са предизвикали бурно изпарение. Костюмите ни не са достатъчно добре топлоизолирани, външните им слоеве, над ходилата, имат твърде висока за този студен свят температура.

— Разбрах, но късно. В първия момент се изплаших.

— Това доказва, че нервите ни са изострени — забеляза Атаир. — Теб всъщност нищо не те е заплашвало. В тези скафандри няма от какво да се боим. Достатъчно е било да включиш газовия двигател на гърба си и щеше не само да се освободиш, но и да изчистиш всички полепнали по костюма ти вещества.

— Да, започнах зле, с приключение. Но нищо, ще ми е за поука. Готова съм да продължим.

Това беше единственото ни премеждие. След него заработихме така, както ние, хората, сме свикнали да работим, когато усвояваме ново небесно тяло — смело и предпазливо, с помощта на цялата ни мощна и съвършена техника.

Първата нощ преспахме в тясното помещение на ракетата, която ни беше докарала на планетата. Щом залезе Проксима, и температурата започна рязко да се понижава. Някои от газовете на атмосферата се втечниха, забулиха с тежка мъгла околността. Настъпи черна нощ. Звезди по небето не се виждаха, а лъчите на прожекторите ни не можеха да проникнат през гъстата мъгла.

Но в помещението на ракетата беше светло, топло, земно. И ние, без повече да се интересуваме от мрачната действителност навън, заспахме първия си сън на Неогеа.

Усилената работа започна от втория ден, след като пристигнаха двете товарни ракети със сглобяемите конструкции на жилището ни и още четири души от екипажа. Това бяха напрегнати часове на уморителна работа. И все пак приятни часове. Чувствувахме се като примитивните хора от зората на човечеството, които са зидали от кал и клони домовете си — убежище срещу студовете и природните стихии. Изпитвахме неповторимата радост да изграждаме своя дом в този тъмен и студен, чужд и непознат свят.

На едно пространство от около хиляда квадратни метра „изметохме“ с огнехвъргачките до дъно ледената кора, докато не остана нито следа от напластените замръзнали газове. Под напора на пламтящите струи газовете се изпаряваха, превръщаха се в гъста мъгла, която полепваше по костюмите ни. И от време на време, когато налепите започваха да ни пречат, да сковават прешлените на скафандрите или да правят непрозрачни шлемовете, ние с особено удоволствие се обливахме един друг с огнепръскачките. В миг всички замръзнали газове се изпаряваха и скафандрите светваха отново с чистия си метален блясък. Макар че пламтящата струя развиваше температура над хиляда градуса, огънят ѝ съвсем не беше страшен за скафандрите ни. Предназначени да устояват на страхотните космически лъчения, метеорити и високи температури, те не се бояха от пламъците на огнепръскачките.

Под ледената кора се разкри лъскава, удивително гладка метална повърхност. С електронна заварка споихме за нея основите на сглобяемите ни жилища и те се свързаха така яко за металната твърд на планетата, че никакви бури, ако ще би те да надминеха по сила и ураганите на Юпитер, не биха могли да я изкъртят.

Стените, подовете, таваните, съдържащи в междините си сложна плетеница от тръбопроводи, кабели, контролни инсталации, се спояваха бързо, идеално херметически. Преди да настъпи втората нощ, жилищната част на постройката ни бе напълно обзаведена. Ние бързахме да се приютим в новия си дом, не искахме втори път да нощуваме на креслата, в тясната кабина на ракетата.

От два часа Проксима беше вече залязла и ние довършвахме обзавеждането, пренасяхме последните, най-необходими за първо време вещи и инсталации. И когато свързахме дома ни чрез няколко независими кабела с електроцентралите на двете ракети, побързахме да се приберем в новопостроената сграда.

Атаир затвори външната херметическа врата на пропускателната вакуум-камера и обяви тържествено:

— Добре дошли, другари, в новия ни дом! Нека, когато му дойде времето, със съжаление да го напуснем, за да се върнем на Земята!

След това Регул се приближи към командното табло на микроклиматичната инсталация в общия салон, пусна резервоара с въздух да изпълни помещенията, включи отоплението и осветлението, кислородната регенерационна система. Ние бяхме още в скафандрите си, но вече предчувствувахме удоволствието как след броени минути ще ги свалим, как ще се разположим в удобните меки кресла. Очите на всички ни бяха устремени към таблото с измервателните уреди. И едва стрелката на манометъра достигна зелената черта, обозначаваща, че налягането е вече нормално, неколцина посегнаха към шлемовете си. Спря ги строгият и малко суховат, както винаги, глас на Регул.

— Не избързвайте! По правилник трябва да изчакаме десетте контролни минути.

И ние ги изчакахме. Затова пък колко радост ни доставяше общата трапеза, когато всички, насядали около просторната маса, пиехме горещите ободряващи напитки и поглъщахме с отдавна забравен апетит вкусно приготвените лакомства. В този миг ние се чувствувахме така щастливи, сякаш се намирахме на Земята. Може би дори по-щастливи, защото радостта ни беше обогатена с нескривана гордост. Ние не мислехме, не искахме да си спомняме, че се намираме тъй далеч от човечеството, че навсякъде около нас студът и мракът са сковали в ледена кора и гъста, отровна мъгла мъртвата планета. При нас беше топло и светло, въздухът беше кристално чист и свеж, в душите ни грееше нашето, земното Слънце.

Само от време на време някой споменаваше другарите ни, които още се носеха на десетки хиляди километри от нас, в звездолета в Космоса. И ние скърбяхме, че те не могат да споделят радостта ни, незабравимата радост на хора, сдобили се със свой уютен дом, построен на непоклатимата твърдина.

За първи път от шестнадесет години ние бяхме спокойни, така спокойни, като че ли се намирахме сред своите, на Земята. Не ни заплашваха страшните опасности на междузвездната пустош — нито метеоритни облаци, нито магнитни и гравитационни полета, нито внезапни експлозии в контейнерите или повреди във фотонния реактор, нито най-страшното — Неизвестното. Намирахме се наистина на чужда, все още почти непроучена планета, която съвсем не приличаше на Земята. Но въпреки това ние бяхме спокойни. Около дома ни кръжаха, вечно бдителни, неуморни, като умни, верни кучета, трите танкетки. По стените и покрива на дома ни множество разнообразни уреди следяха, отбелязваха всяко изменение в обкръжаващата ни действителност. И при най-малка опасност те щяха да ни предупредят, да алармират създателите си, господарите си. И въпреки че край нас нямаше хора, ние чувствувахме присъствието на цялото човечество. Нашите събратя присъствуваха тук чрез създадените от тях автоматични апаратури, бдяха над нас чрез електронните кибернетични роботи.