Димитър Пеев
Фотонният звездолет (2)

Как победихме времето и пространството

Ние, приятелите на твоите баща и майка, решихме да ти поднесем като подарък за твоя ден на Новото име описанието на нашата експедиция. Как и защо бе организирана тя, можеш да прочетеш в историята на звездоплаването. В корабния дневник ще намериш всички данни за протичането на полета. А ние искаме да ти разкажем за това, което не е отбелязано в служебните книжа, за това, което преживявахме ние, хората, за съдбата на твоите родители.

Ти познаваш всички ни и лесно ще разбереш кой от нас кога ти говори, кога описва своите изживявания. Но ние ще ти говорим и от името на нещо много по-голямо, което тепърва ще опознаеш. Ние ще ти говорим от името на Човечеството. Затова — слушай!

Последният спомен на всички ни, преди да потънем в безкрайната черна бездна, е един и същ.

Планетолетите с изпращачите са се отдалечили на милиони километри. Ние сме вече сами. Можем да започнем.

Телур, твоят баща, седи неподвижен, тържествен и невъзмутим пред таблото за управление на фотонния реактор. Всички лампички светят в зелено. Само една — показваща готовността на магнитните контейнери — още е жълта. Но ето — и тя премигва, превръща се в зелена.

— Включвам магнитното поле.

Гласът на Телур е спокоен. На тези, които не го познават, би се сторил равнодушен.

Никой не говори. Никой не диша. Само слушаме.

— Включвам струя плюс.

Сърцата бият учестено, мислите се надпреварват — недовършени, объркани.

— Включвам струя минус.

Гласът на Телур изпълва всички помещения на кораба. Грабнат от радиопредавателите, той се понася из космическото пространство. Първи, само след няколко секунди, ще го чуят изпращачите в планетолетите. След това ще долети до марсианските поселения. След десетина минути ще бъде уловен от главната Лунна станция. Чрез нея ще зазвучи в милиардите високоговорители на Земята. А след това постепенно ще достигне и до далечните бази, разпръснати на Венера и на Меркурий, по спътниците на Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Хората от цялата Слънчева система ще узнаят, че сме полетели.

Ще узнаят и ще видят. Защото в надпревара с гласа на Телур из Космоса ще се понесе и ослепителната светлина на работещия реактор. Страшният, всеунищожаващ огън е вече запален и ние литваме на могъщите му криле.

Всички светлини на напуснатия астероид отдавна са загасени. Сега той се откроява на черното звездно небе като още по-черно неправилно петно. Щом корабният двигател заработва, могъщият поток от лъчения се втурва върху каменната грамада.

Петното се превръща в синкав, прозрачен облак. Изминават няколко секунди. Унищожителните, невидими за окото струи енергия се леят върху каменната грамада, нажежават я. Астероидът започва да свети. Първоначално със слаба тъмновишнева светлина, след това с оранжева, с ослепително жълта, с непоносимо бяла…

Ние знаем, че не бива да гледаме към него, но очите ни не могат да се откъснат. Ти може би не ще ни разбереш. За нас това е последният реален, осезаем къс от родната Слънчева система. Ние го напускаме и го унищожаваме. Очите ни са впити в него до последния момент. Астероидът избухва, разсипва се на стотици искрящи огнени късове. Изчезва и ние оставаме сами в пустошта.

Разделяхме се за четиридесет и пет години с нашия свят. За четиридесет и пет години? Тогава никой от нас не знаеше колко всъщност ще продължи пътешествието, дали въобще ще се завърнем някога. И макар че не говорехме за това, въпросът на въпросите просмукваше всяка наша мисъл, владееше непрестанно умовете ни.

Нашият звездолет беше в истинския смисъл на думата творение на цялото човечество. Не само защото в изграждането му участвуваха заводите на седемте континента и на Луната, не само защото океанът енергия, скътан в магнитните му хранилища, бе събиран капка по капка с помощта на всички наши братя, населяващи Земята, изкуствените спътници, Луната и планетите; не само защото създаването му бе възможно като резултат на цялата многохилядна човешка история, но преди всичко, защото заедно с нас (ние знаехме това) мислено пътуваха сърцата на всички хора.

И той носеше много имена. За нас това беше „Малката Земя“; за конструкторите му — квантово-отражателен кораб за далечни рейсове тип А-I-1. Забележи! Клас А, модел I, кораб номер 1 — това беше първият! А хората? Хората го наричаха просто „Фотонният звездолет“.

На нас, създателите му, той ни се струваше огромен, могъщ, съвършен. Ние разбирахме, че той е реален и съвършен само за нас. Защото беше въплътил всичките ни възможности, защото съществуваше.

На хората от миналото той би изглеждал невероятен, фантастичен. Така както на вас, бъдещите астронавти, той ще се струва груб, бавен, немощен. Ние съзнавахме всичко това. Но той беше наш. Затова го обичахме. И бяхме доволни, защото с него можехме да достигнем звездите. Най-близката наистина, но и това ни стигаше.

Звездолетът беше дълъг пет километра. Стартовата му маса възлизаше на триста и двадесет хиляди тона. И трябваше да развие след три години и два месеца недостиганата дотогава скорост от сто хиляди километра в секунда. За теб, който си отрасъл при скорост значително по-голяма, тя е нещо обикновено. Но нас, старите, ни изпълваше с благоговение. Ние я очаквахме с трепет и… със свити сърца.

Първите четиридесет дни, докато още се движехме в пределите на Слънчевата система, пътуването ни не се отличаваше особено от обикновените междупланетни рейсове, в които ние всички многократно бяхме участвували. Бяхме още „у дома си“. Звездолетът бавно набираше скорост при ускорение един метър в секунда за секунда. После, много по-късно, ние си признахме, че всички ни е утешавала една неизказана мисъл — в случай на злополука още можехме да се върнем, да поискаме и да получим помощ от Земята. Защото скоростта на кораба възлизаше само на няколко хиляди километра в секунда. А това ни караше да се чувствуваме могъщи, смели, уверени.