Димитър Пеев
Фотонният звездолет (14)

Пламтящата гора

Когато отидеш на Земята, ти ще разгледаш гигантските заводи. Те всички се намират дълбоко под повърхността, до източниците на суровините. И с „горния свят“ ги свързват само енергетичните кабели и каналите, по които изпращат готовата си продукция. В гигантските безлюдни зали стотици огромни станове работят денонощно, управлявани от кибернетични автомати.

Нашите заводи съвсем не приличаха на земните си събратя. Те бяха миниатюрни, с малки станове, които се нуждаеха от непрекъснатата помощ на хората. Те бяха изготвени специално за нас. И макар че по размери решително отстъпваха на земните гиганти, бяха много по-съвършени, защото можеха да произвеждат всеки желан детайл, който хората залагаха в програмата им.

След десетина дни бяха готови първият всъдеход и двете разузнавателни танкетки, които щяха да го придружават. С него заминаха Рубина, Телур (те никога не се деляха) и Атаир. Задачата им беше да изследват южния полярен район на планетата.

Изпращахме ги всички. За първи път наши другари се отделяха, заминаваха задълго в този непознат свят.

Бликна огън, след секунда втори. Двете ракето-танкетки се изгубиха в черното небе, като оставиха след себе си дълги шлейфове от червеникава мъгла.

— Готово! Бъдете щастливи — зачу се гласът на Рубина, която седеше на командното кресло.

— Успешно пътуване — отговориха ѝ нестройно гласовете на изпращачите.

Нов пламък обля ракетодрума. Плавно, сякаш носен от титанична ръка, полетя нагоре всъдеходът с хората. След няколко секунди и той изчезна в черното мъгливо небе.

Беше ден, червеникав мъжделив ден на Неогеа. Вишневото слънце осветяваше в тъмни, фантастични цветове леденото езеро. Летяхме ниско, на не повече от километър. Едната ракето-танкетка разузнаваше напред, а втората кръжеше около нас, ту ниско, за да оглеждаме някои подробности по повърхността, ту встрани.

По многобройните екрани обстановката изглеждаше съвсем различна. Най-мъглива във видимата светлина, по-контрастна в инфрачервения екран, неузнаваема в ултразвуковия, непонятна в радиолокаторния. Но ние добре разбирахме езика на тези инсталации и очите ни едва смогваха да наблюдават показанията на всички измервателни уреди.

Стрелките на магнитометрите и гравиметрите плавно се люлееха; апаратите за химически анализ в инфрачервения спектър постоянно меняха на таблото символите на елементите; приборите за измерване на лъченията и електрическите заряди ту заставаха неподвижни, ту скачаха застрашително. За несведущия наблюдател, който би съзерцавал картината на планетата през илюминаторите, ние летяхме над еднообразна, скована от вечен лед пустош. Но ние едва успявахме да проследяваме и оценяваме всички сведения, които ни даваха анализаторите и измервателните уреди на всъдехода и на двете танкетки. Вниманието ни бе така напрегнато, че едва успявахме да разменим по някоя кратка фраза:

— На три километра вляво се намира ядро със средни размери от саморазпадащи се вещества. Дълбочина — хиляда и петстотин метра.

— Метановата компонента в атмосферата достига три процента.

— Прелитаме езеро от течен етилен. Ще спусна втора танкетка да загребе проба.

Течаха часовете. В синусоидна линия ние обследвахме планомерно триста километра широката ивица от нашето поселение до Южния полюс на планетата.

— Вижте! Светлина! — гласът на Рубина прозвуча развълнувано.

Вляво, почти на хоризонта, трептеше прозрачно синкаво сияние.

— Какво може да бъде това? — запита Атаир.

— Сигурно атмосферно електричество — отговори му Телур.

— Насочвам всъдехода към светлината.

Рубина не бе позволила да я заменят и все още седеше на пилотското място. Никой не ѝ възрази. Само изпратихме и двете танкетки напред, да разузнаят.

След няколко минути бърз полет достигнахме светлината.

— Какво ще кажете? Да се спуснем ли? Да разгледаме отблизо това чудо.

Рубина погледна спътниците си. Те само ѝ кимнаха и тя поведе всъдехода надолу.

Пред очите ни се разкри грандиозно зрелище. На няколкостотин метра пред нас бушуваше море от пламъци: виолетови, синкави, резедави, розови. Те ту пламваха, извисяваха се към тъмното небе, ту гаснеха, играеха, преливаха се.

— Изумително красива гледка! — възкликна Рубина. — Не съм виждала по-пищна картина. И каква тишина!

— Да, наистина красиво — каза Атаир. — Но не и тихо. Послушайте какво става в диапазона на дългите вълни.

И той за миг превключи приемника си. Буря от пращене изпълни шлемовете ни. Радиовръзките ни бяха на ултракъси вълни и електрическите изпразвания не ги смущаваха.

— Подобно нещо не сме виждали — продължаваше да се възхищава Рубина. — Пламнала гора! Гора от разноцветни кристали, които сияят във всички цветове на дъгата. Искам да се поразходя из тази приказна гора. Какво говоря! В никакви приказки няма подобна красота, такова богатство на багри, толкова причудливи форми. Никой човек досега не се е любувал на такова изумително зрелище.

И тя тръгна, сякаш омаяна от видението, напред, без дори да се извърне.

— Рубина, спри! Не отивай! — гласът на Телур беше строг и повелителен.

— Какво?… Нищо няма да се случи.

— Обектът не заслужава. От научно гледище тук няма нищо интересно. Кристали от амоняк, вода и въглероден двуокис. Движещите се газове на атмосферата с триенето си са ги наелектризирали и те сега излъчват разноцветни електрически заряди, светят. Не това търсим ние.

— Ела, ела! — Рубина продължаваше да крачи напред. — Ела и ти, суха, книжна душа. Да поблуждаем сред ледените кристали, да се окъпем в светлините им.

Телур се затича подир Рубина, последван от Атаир. Но не за да я придружи се втурна той. Настигна я, застана пред нея и каза твърдо:

— Не бива!

— Защо? Боиш ли се? Или нямаш време за излишни емоции?

Лицето ѝ, през кристалния шлем, в полумрака на вишневия ден, едва се открояваше. Но очите ѝ блестяха, гледаха строго.

— Ти поне, Атаир, няма ли да ме придружиш? Впрочем аз мога и сама.

Атаир не успя да ѝ отговори. Изпревари го Телур.

— Нито ти, нито Атаир няма да навлизате в тази област на електрически изпразвания. Не сме я проучили, не знаем дали някой разряд няма да пробие изолацията на скафандрите ни.

— Ти ни забраняваш! — в гласа на Рубина прозвучаха язвителни нотки. Тя беше готова да избухне.

— Опасно е — отговори ѝ примирително Телур. Той познаваше характера ѝ, знаеше колко неподходящо би било точно в такъв момент да спори с нея, да я дразни. — Затова те моля да се върнеш, да не отиваш там.

— Опасно… Сякаш това е първата опасност, откакто сме напуснали Земята!

— Това е първата ненужна опасност, която ние трябва да отбегнем. Вие и двамата знаете какво струва на човечеството нашата експедиция. Колко напрежение, какви усилия, надежди… Ние сме му твърде скъпи. Откакто се съгласихме да участвуваме в полета, ние не принадлежим вече на себе си. Ние сме само елементи — живи, разумни, ръководни елементи на звездолета. И само като такива имаме право да се проявяваме. Никакви чувства, никакви случайни хрумвания не бива да ни пречат да доведем докрай делото, за което са ни изпратили.

— Чуваш ли го, Атаир. Живеем заедно от седемнадесет години и никога досега не съм го чувала да изговори наведнъж толкова много думи. Той можел да бъде красноречив!

— Да се върнем, Рубина — Атаир беше навел глава. Неприятно му беше, че присъствува на този разговор. — Той е прав.

— Знам, че е прав. Както Регул е винаги прав. И все пак — да литнат към звездите възмечтаха поетите, а не такива като тях.

— Но те построиха космическите кораби и не само тях. Не бъди несправедлива. Нима може да се построи звездолет като нашия от хора, които не умеят да мечтаят.

— Стига! Нали се връщам — Рубина бе тръгнала пак първа назад, към всъдехода. — Сега и да ме карате, не бих отишла в гората. Погубихте цялото очарование.

Когато се върнаха, майка ти разказа на всички за спора ѝ с Телур. И никой не се усъмни в смелостта му. Той беше твърде сериозен, всецяло обзет от чувството за тежък дълг, за да си позволи понякога да рискува.

По-късно открихме и други такива „пламтящи гори“. Установихме, че електрическите им заряди не могат да пробият изолацията на скафандрите ни. И ние се разхождахме често сред гигантските разноцветни „кристални дървета.“ Водили сме дори и теб. Селена настоя и ние изработихме специален малък скафандър, за да можеш и ти, преди да напуснеш родната си планета, да се полюбуваш на дивната ѝ, мрачна красота.

Ние търсехме второ метално плато, богато с необходимите изотопи на желязо „56“, като платото, на което се намираше поселението ни. Рисковано беше да построим заводите за получаване на антивещество край дома ни, да живеем в непосредствена близост със смъртно опасното производство. Ние намерихме много железни находища, но нито едно не беше подходящо: бяха или твърде близо до поселението, или много дълбоко разположени, или край тях нямаше достатъчно източници на тежък водород.

Инсталацията за производство на антивещество ние носехме от Земята. Не цялата, а само онези най-сложни детайли, които ние тук не бяхме в състояние сами да построим. Всички останали конструктивни елементи, тежки, груби, по-обикновени детайли ние щяхме да изготвим в универсалния завод. Но дори и тези незаменими части и апаратури тежаха почти десет хиляди тона. Това беше огромно бреме за звездолета: усложняваше конструкцията му, трябваше да изразходваме гигантски количества гориво, за да го ускоряваме в началото на пътешествието, след което да погасяваме скоростта му при кацането. И все пак друг изход за нас нямаше. Ако би трябвало вместо десет хиляди тона инсталации да пренесем още двеста и двадесет хиляди тона гориво със съответните му сложни магнитни контейнери, което щяхме да изразходваме на връщане, началната маса на звездолета щеше многократно да се увеличи, да нарасне на милиони тонове. А построяването на такъв кораб не бе по силите на човечеството.

Подходящо място за изграждането на завода за антивещество намери едва третата експедиция. Това беше малък остров, целият почти само от чисто желязо, разположен сред Големия западен океан на планетата. Дълго проучвахме местността, физическите условия, източниците на химическите суровини, докато решим окончателно там да построим гигантските инсталации. И когато всичко беше изяснено, започна усилена работа. Три месеца почти без почивка ние работихме над създаването на това техническо чудо, което трябваше отново да даде мощ на звездолета ни.

Към четирите товарни ракети, които бяхме донесли със себе си, построихме още две, по-големи, специализирани за пренасянето на най-тежките детайли. Заводът ни работеше непрекъснато и произвеждаше всички онези части, които не бяхме донесли. Те не бяха сложни, но тежаха много и повече ни затрудняваше пренасянето им, на десетина хиляди километра разстояние от поселението, по покритата с ледове планета.

Цялото производство на антивещество трябваше да бъде напълно автоматизирано, управлявано и контролирано от кибернетичните роботи. Нашите умни електронни помощници и тук щяха да ни заместват. Но програмирането им беше извънредно трудно.

Ти познаваш Регул като беловлас старец. Той не е млад. Сега е на седемдесет години. Но преди да започне влагането на програмата в кибернетичните командни и контролни автоматични комплекси, в косата му нямаше нито един бял косъм.

Час след час, ден след ден, знанията и логиката на неговия мозък се изцеждаха в металните схеми и полупроводникови агрегати на кибернетичните автомати, изпълваха ги с човешки мисли, даряваха ги с човешка воля. Защото какво са без човека дори най-съвършените електронни инсталации? — Плетеници от кабели, купища съпротивления и кондензатори, безброй транзистори и мъртви лампи — бездушен метал и пластмаса — и нищо повече!

За проучването на чуждия свят, за настаняването и строежа на завода бяха предвидени шест месеца. А ние изпълнихме задачата си петдесет дни предсрочно. Петдесет дни бяхме вече спечелили.

Сега трябваше да чакаме дванадесет и половина години, за да се напълнят резервоарите на звездолета с необходимото за връщане гориво. Заводът произвеждаше всяко денонощие по двадесет и четири тона антивещество с масово тегло 56. И всеки единадесети ден от космодрума излиташе автоматично управлявана товарна ракета, която отнасяше към звездолета по един контейнер, пълен с двеста и петдесет тона антижелязо. Другата компонента на фотонното гориво — обикновеният изотоп на желязото с масово число 56, пречиствахме и отделяхме в металургичния завод край поселението.

Целият процес — от извличането на суровините от океана и скалите до изпращането на ракетата с готовата продукция — бе напълно автоматизиран. Кибернетичните роботи работеха така сигурно и прецизно, че никъде не бе нужно участието на човека. И все пак един от нас винаги се намираше пред централното командно табло на завода. Дежуреше там — за всяка евентуалност.