Димитър Пеев
Фотонният звездолет (19)

Бялата светлина

Тревогата дойде късно вечерта, когато всички се бяхме събрали около масата. Сигналът за извънредно повикване още не означаваше опасност. Но, кой знае защо, ние го почувствувахме като вик за помощ на самотния другар.

Рубина скочи първа и се втурна към телекабината. Разговорите около масата като по даден знак се прекратиха. Само Регул по едно време каза:

— Той днес вече веднъж вика извънредно, но нищо определено не можа да ми съобщи.

Тези му думи сгъстиха още повече напрежението.

Появи се и Рубина — бледа, смутена, развълнувана.

— Трябва незабавно да заменим Фотон!…

Щом Рубина натисна клавиша за отговор на повикването, на екрана изплава в най-едър план лицето на Фотон. Изглежда той се бе прилепил до обектива. Но не гледаше към нея, а някъде встрани. Погледът му беше странен — такъв поглед Рубина не бе виждала. Така сигурно са гледали хората някога, когато са ги преследвали като зверове, когато ги е заплашвала непосредствена смъртна опасност.

Фотон видя светналия екран, погледна за миг и каза думи, от които сърцето на Рубина замря:

— Ти ли си, Гемма?

— Какво говориш, Фотон, опомни се! Това съм аз, Рубина.

Чертите, тънките благородни черти по бялото лице на Фотон се отпуснаха. Лицето му се успокои и сякаш се състари. Само в очите му още се таяха следи от преживяния ужас.

— Моля те, Рубина, нека някой от вас дойде да ме смени или, ако това е невъзможно, поне за известно време да постои с мен.

— Защо да е невъзможно? Разбира се, че ще те сменим. Да не се чувствуваш недобре?

— Изглежда, че съм болен. Всички там ли сте?

— Да, всички. Само Ксенон и Сигма са дежурни на звездолета.

— И всички други сте там, събрани заедно?

— Защо така настойчиво питаш, Фотон?

— Преди малко ми се стори, че някой беше дошъл тук, край мен. Чух стъпки, сякаш вратата на пропускателната шлюза се отвори.

— Никой не е имало. Ние всички сме тук.

— От това се и боях!

Няколко секунди двамата се гледаха безмълвни. И едва тогава, не вече от думите му, а от погледа му, Рубина разбра състоянието на Фотон.

— А апаратурата как е? Има ли някакви отклонения в режима?

— Имам впечатлението, че някой… — Фотон бързо се поправи — че нещо влияе на процесите. Преди малко главният канал забуча така страшно… Дори креслото ми започна да вибрира. За втори път, откакто съм дежурен, се случва. Не зная на какво се дължи…

— Наблюдавай спокойно уредите. След пет минути тръгваме. Ако не е абсолютно наложително, не се намесвай в процеса. Да не сбъркаш нещо.

Рубина бързаше да изключи връзката, но ръката ѝ застина. Фотон я гледаше, отново овладян от неизвестния ужас. Едва чуто той промълви:

— А тя?

— Овладей се, Фотон. Това са нерви. Ние идваме!

Следващите страници на нашия разказ са страшни.

Страшни са за всички ни и най-страшни за теб. Ние искахме да ги прескочим, да не ги описваме. Но ние ти обещахме истината. И истината няма да бъде пълна без тях. Ти трябва да ги знаеш. Ти си звезден човек!

Заминаха Рубина и Телур. Ние всички пожелахме да се притечем на помощ, но отидоха те двамата. Телур — защото най-добре познаваше процеса по добиването на антижелязото. А Рубина — защото беше отличен електроник (Фотон бе загатнал за неизправност в магнитния канал) и… защото особено настоя да изпратим именно нея.

Скоростната ракета ги пренесе до завода за половин час. Те знаеха с какво напрежение очакваме вести от тях и щом пристигнаха, Рубина ни се обади. Беше съвсем лаконична:

— Телур се зае с инсталациите. А аз — с Фотон. Преживял е дълбоко нервно сътресение. Изглежда, че и процесът протича ненормално. Да, в канала нещо става. Но сега Телур е зает. Не може да ми обясни. Ще ви се обадим по-късно. Щом Фотон се съвземе, аз ще го доведа, а Телур ще продължи дежурството му. Целунете вместо мен Астер.

Това бяха последните думи, които чухме от нея. Твоето име, Астер!

Време беше за лягане. Но възбудата от преживяното ни задържа. Минутите течаха бавно, напрегнато. Почти не разговаряхме. Сякаш чакахме да се случи още нещо.

— Защо се бавят? Да ги повикаме! — предложи Талия.

— Не. Само ще им попречим — възпря я Регул. — Щом свършат, те сами ще ни се обадят.

Тревожният сигнал за извънредно повикване прозвуча за трети път през този нещастен ден. Всички се втурнахме към телекабината. Но на екрана този път се появи Сигма, която дежуреше на звездолета заедно с Ксенон.

— Наблюдавам ослепително бяло сияние! — гласът ѝ бе пресипнал от вълнение. — Вторият спътник засвети от лъчите му. Източникът му е някъде в западното полукълбо. Може би… може би… Проверете връзката със завода!…

Атаир включи релейната линия, но екранът остана тъмен. Връзката бе прекъсната. В този миг почувствувахме силен трус да разлюлява поселението ни. Първото и последно земетресение на Неогеа.

Ние стояхме с наведени глави, убити.

— Защо мълчите? — Сигма продължаваше да ни гледа уплашено, умолително, искаше от нас да чуе опровержение на страшната си догадка. В екрана се появи и Ксенон.

— Нима… заводът… Но само преди десет минути Рубина ни съобщи, че отправят с извънреден рейс на транспортната ракета един недонапълнен контейнер. Чувам сигналите ѝ. Ще отида да я приема.

Измина една страшна минута.

Ние разбирахме, че Ужасното, Непоправимото бе нахлуло в живота ни. Не искахме да повярваме и знаехме, че смъртта е отнела живота на тримата ни другари, че е отнела всичките ни надежди. Стискахме сърцата си да не се пръснат от мъка.

— Аз отивам… трябва да отидем… там, при тях — провикна се през сълзи Талия.

Никой не намери сили да я спре. Никой не помръдна.

И Талия се втурна. Но не към завода. Заводът вече не съществуваше. А към твоето легло, Астер. Падна на колене и започна да плаче неудържимо.

Така, без да мигнем, без да пророним нито дума повече, прекарахме цялата нощ. Не посмяха да ни се обадят и двамата дежурни от звездолета.

На редовната сутрешна връзка се появи само Сигма. Очите ѝ бяха червени от плач и безсъние.

— Преди половин час преминахме над мястото на завода. Целият район, на стотици километри, е обвит в непроницаема мъгла от изпаренията на океана. Там бушува ураган — тя едва говореше. Чувствувахме, че всеки момент ще се разплаче. — В центъра. .. островът… Разтопеният до бяло метал на острова свети ослепително. И излъчва огромни дози радиация. Не отивайте нататък!

Ние знаехме, че за дълго не ще можем да посетим мястото, където беше избухнал заводът. Ние мълчахме.

— Ксенон и аз искаме да слезем при вас — заяви Сигма след кратка пауза.

— Защо? — Регул поне външно се бе пръв овладял. Това негово „Защо?“ прозвуча мъчително чуждо. То беше първата дума, изречена в поселението след катастрофата.

— Защото… — Сигма се разплака. — Защото не можем още веднъж да прелетим над тях. Защото не искаме още веднъж да изживеем гледката на страшното опустошение… Защото няма вече смисъл да стоим тук, в звездолета. За какво ни е нужен той сега?

— Добре. Можете да слезете предсрочно. Аз ще дойда да ви заменя.

Никой не намери сили да спре Регул. Някаква непозната умора, безразличие ни бяха завладели.

Малко преди да излети рейсовата ракета, се обади Ксенон и заяви, че са решили да останат в звездолета до края на дежурството си. Ако се наложи — и повече. Но Регул дори не им отговори. Излетя и ги изпрати обратно със същата ракета. С него замина и Селена.