Димитър Пеев
Фотонният звездолет (23)

Те все пак дойдоха

Ние бяхме възстановили радиорелейната връзка с мястото на унищожения завод, където сега се намираше ласерното устройство. Приемахме и предавахме направо от телекабината на поселението. И ето че една нощ — всички вече спяхме — в стаите ни прозвуча за първи път, откакто бяхме на Неогеа, аларменият сигнал.

Разтревожени, забързани, ние се събрахме в салона. Посрещна ни дежурната Циркония. Тя беше и радостна, и смутена.

— Извинявайте, другари, че ви извиках по този начин. Не можах да изчакам до сутринта. Уловен е отговорът на нашето повикване. Чуйте декодирания запис.

И тя пусна предварително вложената в репродукционния апарат лента. Металическият глас възвести бавно и както ни се стори, тържествено:

„Звездолет А—II—1 лети по галактични координати: минус 43 КУ 872; изток 07 ВА 153. Време на навлизане в гравитационното поле на Проксима 2219,4072. Коефициент на отрицателното ускорение 0,102 жи. Връзки на: локатор 8012 мегахерца; ласер 548,3 милимикрона. Край. Звездолет А—II—1 лети по галактични координати…“

Съобщението бе предадено три пъти поред. И ние, не вярващи на ушите си, го пускахме още няколко пъти.

Дрезгавият безизразен глас на автомата сега ни звучеше като най-приятна музика. Ние се наслаждавахме на думите, поглъщахме значението им. Надпреварвахме се да тълкуваме един другиму смисъла на съобщението. Макар че всички прекрасно го разбирахме.

— Те идват! Към нас лети звездолет, изпратен от Земята. Модел II — значи по-съвършен.

— А защо лети със същото ускорение като нашето?

— Но те вече са навлезли в системата на Проксима. Може би са твърде близо.

— Кой ли участвува в тази експедиция? Дали ще видим познати сред екипажа?

— Преди всичко трябва да уточним графика на полета им и да се свържем с тях — каза спокойно Регул. — Нали затова ни съобщават локаторните и ласерните си дължини. Трябва да съобщим и на дежурните в звездолета. Те още не знаят.

— Почакайте, другари — гласът на Селена беше студен, отмерен. — Тук има няколко обстоятелства, които ме смущават.

Замълчахме. Загледахме я учудено какво ще ни каже.

— Чакали сме толкова години, можем да запазим спокойствие и да проявим благоразумие още няколко часа. Да размислим по някои въпроси, преди да установим връзка.

— Кажи, Селена! Какво те смущава — зачуха се нетърпеливи гласове.

— Циркония, откъде е предадено съобщението?

— Както винаги — от източника край Толимак.

— Сиреч оттам, където звездолет А—II—1 не може да се намира. От посока обратна на Слънчевата система. Кога трябва да е заминал този звездолет от Земята, за да бъде сега тук?

— Вероятно преди шестнадесет години — избърза да ѝ отговори Сигма.

— Значи той е тръгнал по времето, когато ние още поддържахме връзка със Земята. Нима допускате, че те нямаше да ни съобщят за подобно събитие?

— Това, разбира се, е изключено — намеси се Регул. — Но защо да не допуснем, че звездолетът е набрал по-голяма скорост и е изминал разстоянието за по-кратко време.

— А ползува същото ускорение.

— Но какво говорите! Защо да се съмняваме — каза Атаир. — Кодът е нашият. Техническите данни отговарят на нашите стандарти. Кой друг може да го предаде?

— А как звездолетът ще го излъчи от място, където сега, според данните на самото съобщение, той не може да се намира — настояваше Селена.

— Аз пък ще ви предложа нещо друго — обади се Регул. — Докато вие спорите със Селена, ще отида да изчисля по съобщените ни данни сегашните координати на звездолета. От това вреда във всеки случай не ще имаме. И не забравяйте, улисани в радостта си, да уведомите дежурните на нашия звездолет. И те трябва да знаят.

Каза и излезе.

За какво ли имаше да спорим. Селена беше права да се съмнява. Някои от обстоятелствата смущаваха и нас. Но нима можехме да замълчим, да не се обадим? Дори ако съобщението се излъчваше не от хора, а от „други“, които го бяха уловили и сега ни го препредаваха.

Щом Регул завърши изчисленията си, насочихме всичките си предаватели към предполагаемото място на идващия звездолет и започнахме през кратки интервали да излъчваме на съобщените ни локаторни и ласерни дължини едно и също съобщение:

„Предава екипажът на звездолет А—1—1. Намираме се на седемнадесетата планета от системата на Проксима. Приехме вашата радиограма. Обадете се…“ — и съобщавахме своите точни координати.

Шест часа и петнадесет минути след излъчването на първото ни съобщение дойде отговорът.

Най-смелите ни, най-фантастичните ни мечти се бяха сбъднали. Към нас летеше втори звездолет, пратеник на човечеството. Намираше се само на три милиарда и четиристотин милиона километра от нас. И след един месец той кацна на втория, по-далечен спътник на Неогеа.

Преди още да прегърнем другарите си, ние вече знаехме всичко за тях, за звездолета, за полета им.

Още докато се обсъждаше нашата експедиция, съществуваше мнение, че не бива да се изпраща само един звездолет, че трябва да замине двойка. Но това щеше да забави с няколко години отлитането ни. Пък и конструкторите успяха да убедят Съвета по астронавтика, че не е целесъобразно да се строят два еднакви кораба, че опитът, набран при построяването на първия, ще трябва да се използува, да послужи за усъвършенствуването на втория звездолет. Спомогна и обстоятелството, че според преценките на най-вещите космонавти, нашият кораб е достатъчно мощен и съвършен, за да се справи сам със задачата си.

Но когато човечеството узнало, че връзката със звездолет А—I—1 е прекъсната, че може би той е загинал, възникнало спонтанно решението да се построи по-бързо втори звездолет, който да бъде изпратен по същия маршрут и ако има нужда, ако още сме живи, да ни окаже помощ.

Шест години след нашето заминаване към Проксима полетял вторият звездолет А—II—1.

Още докато получавахме съобщения от Земята, бяхме узнали, че група млади енергетици разработват проект за така нареченото „полирефлексно“ използуване на фотоните, образувани при анихилацията на веществото с антивеществото. И те успели. Новият звездолет беше снабден с по-съвършен фотонен отражател, който от същата реакция извличаше с петдесет процента по-голяма тяга от двигателя. А—II—I достигнал крайцерска скорост от сто и петдесет хиляди километра в секунда и изминал разстоянието от Слънцето до Проксима за по-малко от тринадесет и половина години. Пред него летял пилотен микрокораб, който разузнавал пътя му. Той бил унищожен от космическия облак, но гибелта му предупредила екипажа за грозящата опасност. Те навлезли в облака, като предварително знаели състава и магнитната му структура. И успели да съобщят на Земята за това препятствие по пътя си. По-късно, след като навлезли дълбоко в газово-метеоритната среда, и те загубили връзката със Земята.

Откакто установихме връзка с втория звездолет, ние почти непрекъснато разговаряхме с тях. Те все повече приближаваха нашата планета, отговорите на въпросите ни идваха все по-скоро.

Изясни се и „загадката“ около тайнствения предавател, излъчващ периодично повиквателните ни откъм Толимак.

Разбира се, никакви „други разумни същества“ — за щастие или за съжаление — нямаха тук участие.

Екипажът на втория звездолет през цялото време на пътуването се вълнувал от мисълта — живи ли сме, ще успеят ли да ни намерят, да ни спасят. Докато летели с крайцерската си скорост, утешавали се, че всяка измината секунда се приближават към нас със сто и петдесет хиляди километра. Повече от това наистина не са могли да желаят. Но когато започнали да намаляват скоростта си, почувствували болезнено забавянето. Измъчвали ги всевъзможни предположения: че сме на края на силите си, че загиваме, че сме се вече отчаяли и не знаем колко близко е спасението ни. И тогава решили. Щом те не могат да продължат пътуването си с предишната скорост, защо да не направи това техният специален пратеник.

Бързо изготвили малка приемателно-предавателна станция и… просто я пуснали да лети свободно, независимо от звездолета. Тя продължила по инерция движението си и пристигнала, както те искали, много по-рано в системата на Проксима.

Автоматично действуващият ѝ предавател бил програмиран да търси точковиден, спонтанно действуващ източник на електромагнитни лъчения. Да го открие, да насочи предавателните си антени към него и да излъчи повиквателните. След отговор запитване е трябвало да излъчи и основния текст.

Не е чудно, че в лабиринта от сто и седемте планети автоматичната станция не е успяла да открие нашите предаватели. Още повече, че за вътрешни връзки ние използувахме маломощни станции, а ласерът на звездолета за галактични връзки работеше по тясно насочен, ориентиран към Слънчевата система лъч. По-странно беше, че гигантската експлозия на завода е била възприета от търсачите като изкуствен „предавател“ на електромагнитна енергия.