Димитър Пеев
Фотонният звездолет (17)

Един обикновен ден на Атаир

Преди още напълно да се разбуди, Атаир усети някаква неуловима разлика. Наоколо бе тъмно, непрогледно тъмно. И все пак нещо му подсказваше, че има някаква промяна.

Ах, да, той тежи по-малко. Той отново е на Неогеа. Дежурството на звездолета завърши и късно снощи те, двамата с Талия, се спуснаха на планетата. Неприятните тридесет дни са зад гърба им. Сега цели седем месеца ще останат на Неогеа.

Дали наистина бе толкова наложително двама души да се намират непрестанно в звездолета, сами край малкия спътник? Те, по общо решение, въведоха това дежурство, откакто заводът за антивещество бе заработил, откакто ракетите започнаха да пренасят на кораба фотонното гориво. Кибернетичните роботи не се нуждаеха от тяхната помощ. Те отлично изпълняваха възложените им задачи — приемаха товара от ракетите, настаняваха контейнерите, поддържаха в пълна изправност всички съоръжения и инсталации на звездолета. На хората не им оставаше нищо друго, освен да наглеждат работата на безбройните електронни автомати, да се разхождат из огромния звездолет. И все пак — правилно беше решението им. Не биваше да оставят съвсем сам звездолета. Та в контейнерите му имаше вече хиляди тонове антивещество!

Това принудително бездействие угнетяваше всички, караше ги да изпитват още по-остро раздялата с другарите им. Тук, в чуждия свят, човешкото общество бе станало неизмеримо по-желано, по-необходимо. И може би единственото удоволствие по време на дежурството в звездолета доставяше нормалната земна тежест, която се поддържаше изкуствено в жилищните помещения. Човек се чувствуваше като на Земята. Особено първите секунди преди събуждането, когато още не е осъзнал, че се намира толкова далеч от своя свят. Там горе, в звездолета, и сънищата бяха сякаш други, стари, земни.

„Човек се събужда броени секунди, а денонощието има цели двадесет и четири часа — помисли си Атаир. — Все пак тук е много по-добре“.

Той напипа в тъмнината, над възглавницата си, бутона на осветлението. Бързо, но равномерно в стаята му започна да развиделява. Откъм тавана заструи призрачна виолетова светлина. Предметите започнаха смътно да се очертават. След няколко секунди светлината избеля, стана сивосинкава.

Атаир лежеше с отворени очи и се любуваше на светлинната феерия. Осветлителният автомат имитираше земно развиделяване. Това беше една от фантазиите на Рубина, която сама преустрои системата на осветлителните тела така, че те да създават илюзията за изгрев на Слънцето.

Таванът се обля в меки розови багри. След това потъна в пурпурни светлини и накрая стана ярък, небесносин. В стаята бе светло като през хубав, безоблачен земен ден.

Едва сега Атаир погледна часовника. Беше точно девет часът.

„За изгрев е късно“ — помисли си той, но веднага прибави полугласно:

— Е, затова пък и слънцето не е истинско. Впрочем… то всъщност не е и девет. Сега, ако се водим по положението на Проксима, трябва да е късно след полунощ. Девет е сега някъде на Земята. Тук може да е и полунощ. Но за мен „слънцето изгря“, защото се събудих. А това означава, че трябва да ставам.

Денонощието на Неогеа продължаваше цели тридесет и два часа. Но ние бяхме запазили, както и по време на пътуването ни, земното разпределение на деня в двадесет и четири часа. Светлината на Проксима, положението на тукашното слънце на небосвода съвсем не ни интересуваше. Лъчите му не можеха да проникнат в помещенията ни, нито ни бяха нужни. Навън излизахме твърде нарядко, само при необходимост. А и тогава разчитахме главно на мощните си прожектори.

И трите кабини на банята бяха свободни. Атаир напълни ваната с гореща, силно ароматизирана вода и се излегна. Би лежал дълго, ако не го сепна високоговорителят:

„След един час всъдеход номер три излита към Големите ледени планини. Имаме две свободни места. Каним желаещи.“

Говореше биоложката на първа смяна Електра. Атаир беше вече ги посещавал. Там нямаше нищо интересно. Пък и беше закопнял за уюта на поселението им.

След ваната се подложи на продължителен електромасаж, магнитна и ултразвукова профилактична обработка.

От банята излезе освежен и гладен. Запъти се към столовата. Но там не завари никого. И тогава реши да закуси в оранжерията.

Сега, след последното разширяване, шестте сектора на оранжерията обикаляха от три страни поселението. Атаир се поколеба за миг. Вдясно беше входът към втори сектор — за тропически плодове. Съблазни го споменът за сочните, ароматични ананаси. Но там беше винаги влажно и малко задушно. Затова влезе в третия, така наречен „средиземноморски смесен“ сектор.

От двете страни на пътеката се редуваха малки лехи с всевъзможни зеленчуци: репички, краставици, салата, зеле, лук, големия квадрат на картофите, след него моркови, карфиол. Атаир откъсна няколко едри червени домати и ги изяде, докато продължаваше да се разхожда и да оглежда доволен разноцветните лехи.

Той знаеше (нали сам бе съставял режима на отглеждането им), че тук въздухът е обогатен с въглероден двуокис, че лампите излъчват повече ултравиолетова светлина. Но това не го смущаваше. Свали ризата си и се зае да бере най-зрелите плодове. Грижливо, прекалено дълго оглеждаше всеки корен и стрък, избираше внимателно най-вкусните зеленчуци. Те бяха огромни — неколкократно по-големи, отколкото на Земята. Можеха да им съперничат само плодовете на лунната оранжерия и на прочутите градини от шестнадесети спътник. Може би цели десет минути избира кои дини и пъпеши са най-зрели, най-сочни и ароматични. Все нещо не му харесваха.

Сепна го насмешливият глас на Рубина:

— Избираш ги, сякаш не е диня, а планетата, на която трябва да кацнем.

— Здравей, Рубина — Атаир се изправи. — Защо така… не мога да намеря зрели?

— Защото вчера обрахме готовите. В хладилника са. Ела с мен да ти покажа малките зайчета.

Атаир постави набраните плодове в автоколичката и я нагласи да ги разтовари в плодохранилището. Но преди това избра няколко восъчножълти круши и ги поднесе на Рубина.

В зайчарника беше душно. Въпреки усилената вентилация Атаир усети лек мирис на животни.

— Виж колко равнодушно женската оставя да вземат рожбите ѝ. — Рубина беше измъкнала няколко малки зайчета от гнездото им и ги милваше. — Нали са милички?

— Ако започнеш често да им се любуваш, после ще се откажеш от месото им.

— Прав си. Решила съм да не ям занапред заешко месо. Но не само от сантиментални подбуди. Отдавна ми е омръзнало.

— Къде е Телур?

— Помага на Регул. Обработват данните за първата планета, донесени от последната експедиция. Чакаха те да се завърнеш. Ще викат и теб.

— Нещо интересно ли са донесли роботите?

— Изглежда. Съществува вероятност там да се е породил вече животът.

— Тук, край Проксима!

— А защо не. Там средната температура е над нулата. Ледът в подзвездната точка се намира в разтопено състояние. Жалко, че атмосферата на тази най-близка до Проксима планета е съвсем бедна. Почти само азот и аргон. Дори въглероден двуокис липсва.

— Но тогава…

— Намерили са коацервати и някакви полукристали, които се множат по удивителен, наподобяващ живата материя начин.

— Тогава… аз трябва веднага…

— Не бързай. Динозаври там във всеки случай не са открили. Но Телур спомена, че може би ще се наложи да посетите планетата. Нали знаеш — роботите изпълняват акуратно възложената им програма, но са слаби по инициативите. — Рубина замълча за миг. — Не бързай! Те сега няма дори да разговарят с теб. Заети са! Заети са с изчисленията, с обработката на получените данни.

Атаир и Рубина разговаряха дълго, до обяд, из секторите на оранжерията, в парка с декоративната растителност, под звуците на странни мелодии, извличани от електронния орган. Свиреше Селена. Нейната стая беше до парка. През отворения прозорец се лееха напеви, ту тъжни, като тъгата по сина ѝ, по Земята, по Слънцето, ту бурни като пътуването ни, като живота ни, като космическите стихии.

Захласнати, забравили мислите си, Рубина и Атаир седяха и слушаха. И сякаш не електрическата машина звучеше, а душата на Селена пееше. И те биха седели още дълго под прозореца ѝ, ако „Лукул“ не бе ги призовал с металическия си глас за обяд.

Ти добре познаваш кулинарното му изкуство. Но там, на Неогеа, където имахме изобилие и богато разнообразие на всевъзможни продукти, той надмина себе си. И някои шегаджии предложиха да заменим сухото му, фабрично наименование „Хранително-вкусов програмиран комбинат, модел СК–14“ с „Автомат за угояване на астронавти“. Но ние, както знаеш, и досега продължаваме да го наричаме „Лукул“ — на името на древния римски гастроном. Само че нашият Лукул, за разлика от едноименника си, никога не се наслади на ястията, които приготвя за нас.

Ранните следобедни часове Атаир обичаше да прекарва във филмотеката. Затворен в една от малките кабинки за индивидуални спектакли, той гледаше на телевизионния екран филмови лекции из областта на науката, произведения на изкуството и литературата. В многоцветни стереоскопични картини по избор на Атаир се редуваха: екранизиран роман, лабораторни опити по създаване на биологични кибернетични устройства от невроклетки, картини от земната природа, лекция на прочут учен върху макрозърнестата структура на Метагалактиката. Атаир би прекарал до късно във филмотеката, до времето, когато по традиция всички се събираха да вечерят заедно. Но се сети, че бе обещал на Талия, още горе на звездолета, в първия ден след завръщането им да се разходят двамата заедно по леденото езеро.

Не бе забравила и Талия. Макар че се бяха уговорили първия ден да не работят, тя не се бе стърпяла. Едно хрумване, развило се в идея, че тукашните богати смеси на деутерий позволяват друг, опростен начин на отделянето им, не ѝ даваше покой. И тя бе започнала да търси експериментално потвърждение на предположението си. Но щом зърна Атаир, изостави работата си, хвана го под ръка и двамата се запътиха към гардероба със скафандрите.

Така наречените биопомещения — сградите, в които се намираха жилищата и лабораториите, оранжерията и зоосекторите — приличаха на грамада безразборно наредени металически кубове. Никаква светлина не издаваше живота, който кипи вътре. Само фарът на високата мачта и мигащите сигнални светлинки пред входовете показваха, че това е сграда, обитавана от разумни същества, а не мъртва металическа конструкция.

На стотина метра се чернееха, близо един до друг, двата завода — химикометалургичният и универсалният конструкторски. А по-нататък към брега на езерото беше и термоядрената електроцентрала. Зданието ѝ не се виждаше. Само червеният предупредителен фар показваше къде е разположена.

Атаир и Талия се спуснаха по трасето, издълбано от автотранспортьорите, които доставяха блокове за химическия завод, и скоро стъпиха на непокътнатата ледена кора на езерото. Проксима току-що бе изгряла и хвърляше широка вишнева лента по белите ледове. И те тръгнаха по този фантастичен път, сякаш искаха да достигнат рубиненото слънце.

Така извървяха няколко километра. Ледените блокове често препречваха пътя им, но Талия ги избикаляше и водеше със сигурна крачка все напред. Не я смущаваше и обстоятелството, че светлините на поселението отдавна бяха потънали във вишневата мъгла.

Най-после намери място, каквото търсеше — малък хълм от натрошени блокове, от едната страна полегат, достъпен, а от другата, към Проксима, завършващ с отвесен скат. Талия бързо се изкачи над пропастта. До нея застана Атаир. Без да си говорят, и двамата изпитваха едни и същи чувства — възторг пред дивата, непозната красота на природата, гордост, че се намират толкова далеч от света, който ги беше създал, радост, че са двамата.

— Представи си, че си се родил тук, че си отрасъл сред ледените пустини на Неогеа. Че години наред си се събуждал от червените лъчи на Проксима — не би ли обикнал тази планета?

— Но тя е мъртва, еднообразна — отвърна ѝ Атаир. — В никакво отношение не може да се сравнява със Земята.

— Както и Проксима с нашето Слънце. Знам. Но тъкмо защото е мъртва, тъкмо защото човекът ще я накара да оживее — не е ли това основание да я обикнем още по-силно? Ние сме създания на земния живот. А тук, тук ние ще създадем наш живот.

Дали загадъчното вишнево осветление от изгряващата Проксима или тишината наоколо и мъртвата неподвижност на леденото езеро бяха настроили така мечтателно Талия или тя само искаше да изкаже мислите, които отдавна я вълнуваха. Без да изчака Атаир, тя продължи:

— Сто и седем планети с няколко хиляди спътници. Вишневата Проксима. Какво богатство, какво невиждано разнообразие таи само планетната система на тази звезда! Много по-голямо от нашето. А само на четиринадесет светлинни дни оттук се намира двойната звезда Толимак. Ние още не сме приближавали, не сме изследвали звездна двойка. Какви ли тайни крие пък нейният свят? Цялото това богатство стои неразкрито пред нас хората. И ние не ще закъснеем да го овладеем. Нашето поселение не ще опустее. Тук ще дойдат още много звездолети. Детето на Рубина и Телур е първото, но не ще остане единственото. Хората ще населят Неогеа. Все повече площи ще заемат оранжериите им, все по-просторни и богати ще стават животновъдните им ферми. Неизчерпаемият леден океан ще дава гориво на стотици електростанции и заводи. Оттук ще излитат десетки планетолети, ще кръстосват обширната империя на Проксима, а звездолетите ще правят редовни рейсове до Толимак, до Слънчевата система, до другите, още по-далечни звезди.

— Аз съм уверена, аз вярвам, че Неогеа ще стане втори център на космически изследвания, ще стане люлка на един нов вид хора, на съвършените звездни хора. И те, тези нови хора, ще обичат Неогеа повече от Земята, планета, за която само ще са чували. Ще обичат Проксима повече от Слънцето, звездата, която ще свети на техния тъмен небосвод, както светят стотици други звезди.

— И теб това те възторгва?

— Да. Защото тази възможност ми разкрива в нова светлина величието на човека. Не вече на земния човек, не дори и на звездния човек, а на човека от още по-далечното бъдеще — на Галактичния човек. Аз го виждам — него, Великия човек на галактичните простори, всемогъщия потомък на някога слабия, неук земен човек — разпръснат по планетите на стотици и хиляди слънца — жълти, оранжеви, сини, вишневи, инфрачервени и ултравиолетови — да кръстосва междузвездните простори на Галактиката. Какво щастие, каква гордост е, че ние сме хората, ти и аз, ние, които слагаме началото на тази величествена ера — ерата на Галактичния човек.

И двамата замълчаха. Дълго се любуваха на пейзажа около тях, на малката жълта звездица в съзвездието Андромеда, наречена Слънце.