Димитър Пеев
Фотонният звездолет (24)

Победителите

Недостойно е отношенията между хората да бъдат решавани от сляпата случайност. Но ето че се наложи и ние да прибегнем до едно средство, отдавна изхвърлено от живота ни.

Кой да бъде дежурен в нашия звездолет, докато останалите ще посрещнат в поселението гостите от Земята? Никой не желаеше да се лиши от тази изключителна, неповторима радост — да присъствува на първата среща между хората братя край далечната чужда звезда. Затова всеки предлагаше себе си, никой не искаше да приеме жертвата на другите. И тогава Селена предложи жребия. Никой не го одобри и все пак го приехме — защото не намерихме по-добър начин за разрешаване на спора ни.

Отиде Регул. Преди да отлети, той каза:

— Справедливо е, че тъкмо на мен се падна жребият.

Радостта, която изпитахме, беше сякаш достатъчна да ни възмезди за всички мъки и страдания, изтърпени през миналите години.

Жалко, че не можеш да си спомниш тържествената вечер на първото ни събиране. На най-почетното място, в средата на масата, седеше ти. Малкият звезден човек! Ти представляваше не само майка си и баща си, не само цялото далечно човечество, не само всички минали, но и всички бъдещи поколения хора. Ти, малкото, нищо не разбиращо дете, символизираше за нас Великото човечество във всичките му етапи — минали, настоящи и бъдещи — на развитие.

Ти беше слаб като примитивния човек.

Но ти беше съвременен човек.

И ти носеше многообещаващото бъдеще на човечеството!

Но борбата с Времето и Пространството още не беше завършена. Докато страдахме от излишък на време, сега отведнъж то пак не ни достигаше. Ние бързахме. Защото между нас и Земята бе застанало Пространството.

А астронавтите са делови хора. Още на другия ден ние вече работехме по изграждането на завода. Сега ние се чувствувахме силни, непобедими, победители. Ние бяхме много — тридесет и трима души. Заедно с теб, Астер!

Новият завод бе почти двойно по-производителен от унищожения и даваше два тона антивещество в час. Ти вече знаеш, че ние не можехме да възстановим своя завод, защото някои възлови агрегати не бяхме в състояние да произведем сами на Неогеа. А втората експедиция бе запасена тъкмо с тия части, притежаваше двоен комплект от тях. И с общи усилия, само шест месеца след като заработи първият завод, ние пуснахме и втория. Сега вече на две места на Неогеа произвеждахме антижелязо, по четири тона всеки час.

Ние пазехме в трюмовете на нашия звездолет. 8750 тона антивещество. Сега и това количество щеше да съкрати срока на пребиваването ни. Пък и вторият звездолет, с който щяхме да се завърнем, имаше облекчена конструкция. Той се нуждаеше от по-малко енергия, не вече от сто и десет хиляди тона антижелязо и толкова желязо, за да преодолее пространството. Вече три, а не тринадесет години бяха достатъчни, за да заредим с гориво новия звездолет.

И малко след като изтече и петата година от пребиваването ни на Неогеа, ние бяхме готови за заминаване.

Корабът можеше да побере всички хора. Пък и изследователската програма на експедицията предвиждаше, щом като се проучи новият свят, целият екипаж да се върне. Но обстоятелствата се бяха променили.

Сега вече не един, а два звездолета кръжаха край Неогеа. Ние разполагахме с отлично обзаведено поселение, с действуващи универсални заводи, с чудесни оранжерии и зообази. На космодрумите ни стърчаха серия междупланетни ракети, заредени с гориво, готови всеки момент да излетят. Нима можехме да изоставим това богатство, да избягаме от чуждия свят, преди да сме го проучили основно. А той беше неизчерпаем, разнообразен. В подробности бяхме опознали само една от сто и седемте планети на Проксима. А двойната звезда Толимак? Тя ни чакаше, съвсем близка, предлагаше ни нови, незнайни светове, вълнуващи изживявания. Ние се чувствувахме не едва спасили се победени, а истински победители. И решихме да оставим група на Неогеа.

Останаха двадесет души. Целият екипаж на „Земя–2“ и двама души от нашия състав — Ксенон и Сигма. А ние, старите астронавти, трябваше да се завърнем с втория звездолет на Земята, да донесем победната вест.

Ти може би ще се запиташ какво накара Сигма и Ксенон да останат. След като всичкото време са мечтаели да се завърнат на родната планета, след като вече повече от двадесет и една година не бяха я виждали. Ако можеше да ги запиташ, те биха ти отговорили:

— Едно е да стоиш по принуждение в чуждия свят, а друго — да останеш там по своя воля, след като знаеш, че така участвуваш в изграждането на първата звездна база на човечеството за проучване на околните звезди и планети. Когато човек може свободно да избира, той винаги ще предпочете онова, което повече го привлича. Пък и да откара „Земя–2“ обратно в Слънчевата система може и намален екипаж. Дванадесет души са напълно достатъчни. След като това пространство е вече проучено, ще бъде преминато за трети път. А тук ние сме много по-необходими. Старият звездолет след заминаването на А—II—1 ще бъде зареден с гориво и ще отиде да изследва системата на Толимак. Предстои да се проучат още сто и шест планети. Корабите са готови. Те се нуждаят от екипаж. Тук има толкова много задачи, че хората съвсем не са достатъчни. Защо да се връщаме на Земята? Там и без нас има достатъчно много хора.

Така биха ти отвърнали Сигма и Ксенон. И то щеше да бъде вярно. Но това нямаше да е истината. А истинската причина за оставането им беше друга. Те не ни я казаха, но ние я знаехме. Защото я чувствувахме, защото и нас ни привличаше желанието да останем в Новия свят. Но нали някой трябваше да върне звездолета, да успокои човечеството, да му върне теб, Астер.

Ксенон и Сигма, и всички другари от втората експедиция решиха да останат в Новия свят. Решиха доброволно, въпреки че не бяха длъжни да го направят, защото… защото са хора. Лишиха се от мечтаната възможност да видят любимата родна планета, обрекоха се на многогодишно изгнание, на рискове, отидоха срещу възможната си смърт. Именно защото са хора. Само за това.

Защо първобитният човек е яхнал плаващия дънер и се е спуснал по течението на реката? — Да дири нови земи.

Защо древните мореплаватели са навлизали в страшния, безбрежен океан с прогнилите си корабчета? — Да откриват нови страни.

Защо първите въздухоплаватели са се извисявали в царството на птиците, на балони и на примитивни самолети? Защо първите космонавти са напускали Земята? — Да търсят нови светове.

Защо ние полетяхме към далечните звезди, въпреки че имахме на Земята всичко, което можехме да пожелаем? — За да опознаем Вселената, вечната, безкрайната Вселена.

Човекът винаги е бил и ще си остане такъв — недоволен от постигнатото, жаден за новото, търсач на неизживяно щастие. Такива бяха Сигма и Ксенон, такива сме ние всички, такива бяха Рубина и Телур. Такъв ще бъдеш и ти.

След отлитането ни твоите спомени се избистрят. И ние няма да ти разказваме как протичаше животът ни в звездолета, как организирахме обучението ти, как те възпитавахме. В усилията ни да върнем на човечеството, на мястото на четиримата загинали, един нов пълноценен негов син, достоен за родителите си, вземаше участие вече и ти. Но още една истина ние ти дължим. Без нея разказът ни няма да бъде докрай искрен.

Ние бяхме удостоени от човечеството с великата чест да сме първите хора, изпратени към далечните звездни светове. Ние се борихме според силите си, претърпяхме много страдания и мъки, четирима Космосът ни отне, победихме Времето и Пространството, чуждия свят, себе си.

Но ние не изпълнихме възложената ни задача.

Ако не беше прелетял вторият звездолет, ние щяхме да останем завинаги на Неогеа.

Но дори и да не се беше случвало нещастието, нашата експедиция все пак оставаше безсмислена. Защото ние и при пълен успех трябваше да се върнем четиридесет и пет години след отлитането ни. А втората експедиция, макар че напусна Земята шест години след нас, щеше да ни изпревари с цели десет години. Тя разполагаше с по-бърз звездолет, с по-съвършени заводски инсталации. Това ѝ даваше възможност да изпълни задачата си вместо за четиридесет и пет години само за двадесет и девет години. Тя обезсмисляше нашата жертва. Тя ни направи излишни.

Ти, който не познаваш още човечеството, би могъл да помислиш:

Защо е било нужно да се изпраща първият звездолет за четиридесет и пет години, след като вторият, само шест години по-късно, ще изпълни същата задача по-сигурно и само за двадесет и девет години?

Но човечеството никога не е правило подобни сметки. То винаги е влизало в борба с наличните си средства, не е чакало кога тази борба ще стане по-лека, нито кога успехът му ще бъде по-сигурен. И затова винаги е побеждавало, побеждава и ще побеждава. Бъди и ти, Астер, винаги достоен син на Великото, вечното, непобедимото човечество!

Астер затвори тетрадката. Дълго седя замислен, замечтан. След това отново загледа в окуляра на телескопа синята точица край звездата със спектрален клас дГ-3.

Земята край Слънцето.

Звездолетът всяка секунда се приближаваше към нея с тридесет и осем хиляди километра.

Да, сега тя бе станала много по-близка.