Димитър Пеев
Фотонният звездолет (6)

„Лъчевата метла“ на Регул

Никой от нас не заемаше ръководно, привилегировано положение. Сред екипажа нямаше човек, когото да наричаме началник или командир, както са практикували в миналото. Всеки отговаряше за поверената му апаратура, а всички заедно — за звездолета. Но един от нас се отличаваше с изключителните си математически дарования, с безпогрешната си логика и с огромния творчески опит. Това беше старшият на конструкторския колектив, идейният създател на звездолета. Това беше Регул.

Затова, когато след дълго усамотение и размисъл, след безкрайни изчисления в електронния математически център той предложи изход от създалото се положение, всички си отдъхнахме с облекчение. Никой не изрази външно радостта си. Както винаги: обсъдихме предложението, поспорихме, но това стана по-скоро по навик. Ние бяхме убедени, че щом Регул предлага, не може да е сгрешил, че никой от нас не е в състояние да го обори. И затова бяхме щастливи, щастливи като деца, заблудили се в тъмна, страшна гора, на които показват пътя към спасението.

Идеята на Регул беше пределно проста. Но за осъществяването ѝ бе нужен изключителен талант, невероятни усилия и напрежения. Опростено тя би могла да бъде предадена по следния начин:

От една страна, за да се борим с газовите атоми и с микрометеоритите на космическия облак, ни бяха нужни огромни количества енергия, много повече, отколкото имахме в резервоарите си. От друга страна, частиците носеха чудовищни количества енергия, с която разрушаваха един след друг щитовете, заплашваха да унищожат кораба. Тези енергии се превръщаха в топлина, която, ако не бяха охладителните инсталации на защитния екран, щяха бързо да изпарят щита. Те се трансформираха във всепроникващи рентгенови и гама-лъчения. И за да не загинем от огромните дози убийствена радиация, бяхме принудени да изнесем щита на цели сто километра пред звездолета.

Регул предложи да създадем многослоен полупроводников агрегат от германий и силиций, който щеше да преработва кинетичната енергия на частиците в унищожаващ, насочен напред лъч. Устройството беше така изчислено, че трябваше да действува като самонастройващ се автомат. Колкото повече частици падат върху поглъщащата челна повърхност, толкова по-интензивен щеше да бъде лъчът за унищожаване на космическата материя.

Ние го построихме бързо. Вече не със страх, а с радостно нетърпение очаквахме кога ще се разруши поредният щит, за да влезе в действие „лъчевата метла“ на Регул. Така бяхме нарекли спасителното устройство.

Звездолетът продължаваше полета си вече необезпокояван от страшния космически облак. Животът на екипажа затече пак нормално.

Нормално! Това не означава спокойно, а още по-малко бездейно!

Дори само задачата да проучим газовете и микрометеоритите, сред които летяхме по неволя, значително превишаваше нашите възможности. Какви бяха физическите условия, при които се намираше междузвездното вещество, от какви елементи се състоеше то? Макар и при нещастно стечение на обстоятелствата, ние имахме възможност да изследваме стълкновенията на разнообразни атоми и елементарни частици с бронята на звездолета и това ни позволяваше да проникнем много по-надълбоко в безкрайния океан, наречен материя. А хората трябваше да знаят какви препятствия ще се изправят пред тях по пътя им към звездите. Ние първи навлизахме в галактичните простори, извън пределите на Слънчевата система, и бяхме длъжни да донесем, като се завърнем, отговор на всички тези въпроси.

Като се завърнем… Колко пъти бяхме убедени, че това никога няма да се случи, убедени, но не и отчаяни.

Три месеца след пускането на „лъчевата метла“ разбрахме, че по този начин не ще успеем да се проврем през космическия облак.

Враговете, които се изпречваха на пътя ни, бяха космическите стихии — невидими и могъщи, безшумни и страшни. Ние, дръзките прашинки — хората, бяхме слепи и глухи за тях. Ние, децата на Земята, бяхме отрасли в друг един свят — сред въздух и светлина, върху твърда почва, между животни и растения. Оформяли се милиони години в една обстановка, ние бяхме се одързостили да я напуснем, да литнем из просторите на Космоса, без да притежаваме сетива за гравитационните и магнитни полета, без да имаме „очи“ за космическите лъчения, „осезание“ за микрометеоритите. Затова и този път приборите първи ни подсказаха, че корабът не ще устои на страшната бомбардировка, че защитното устройство е безсилно да разчисти пътя ни към далечната цел.

Уредите ни го показаха по своему, без шум и драматизъм, с леките премествания на стрелките си, с изменението на светлините и кривите си, но ние умеехме да разчитаме сигналите им и те ни звучаха по-страшно от рева на тигъра, от воя на урагана и от тътнежа на експлозията.

Веднага щом забеляза измененията, дежурният повика Регул. Той сам разбираше какво означават показанията на приборите, но не искаше да повярва, че Регул е сгрешил, смътно се надяваше, че може би все пак погрешно тълкува сигналите.

Регул помоли да го оставят сам. Това беше първата проява на слабост — побоя се от другарите си, засрами се.

Дълго гледа показанията на приборите, по-дълго, отколкото бе нужно, за да се увери, че „лъчевата метла“ не е в състояние да разчиства пътя на звездолета. Нужно му бе време не за да разбере негодността на създадения от него апарат, а за да проумее собственото си безсилие.

За него, убедил хората и сам повярвал в непогрешимостта си, бе твърде тежко да посрещне удара. Регул знаеше, че другарите му очакват с надежда решението му, вярват в него, не смеят да смутят хода на мислите му. А той не мислеше. Като никога досега умът му бе скован, парализиран от страшната действителност.

А през това време звездолетът бе обгърнат от пламъци. Никой не можеше да напуска защитните помещения, да излезе в пространството. Пребиваването извън кораба, дори за няколко минути, бе равносилно на самоубийство. Космическите лъчения и енергиите, които се отделят при стълкновенията на частиците от междузвездната среда с движещия се със скорост сто хиляди километра в секундата човек, щяха да проникнат през скафандъра и да го умъртвят. Но и без да излиза навън, Регул съвсем ясно си представяше огъня, забушувал по стените на звездолета. Прозрачните синкави пламъци от йонизиран газ обвиват металическия корпус и се влачат като призрачна опашка подире му. Челната част, посрещаща ударите на микрометеоритите, все повече се нажежава. Охладителната инсталация работи с пълна сила и не успява да отведе натрупалата се топлина. Бронята увеличава радиоактивността си, кристалната ѝ структура се руши.

Ние наблюдавахме във второто табло, поставено в общия салон, показанията на измервателните прибори и вече знаехме причините за новата опасност. Съставът на космическия облак се бе изменил. Унищожаващите лъчи бяха ефикасни само срещу електрически неутралните частици, но сега броят на йоните бе рязко нараснал. А те не се влияеха от „лъчевата метла“, отклоняваха се, без да бъдат унищожени, и се впиваха безпрепятствено в тялото на кораба.

Регул се упрекваше, че не бе предвидил тази възможност. А бе длъжен да я предвиди. Той знаеше, че всички се надяват на него, че му вярват и очакват да намери средство за борба с новата опасност. Измъчваше го безсилието му, съзнанието, че той ще бъде виновен за гибелта на звездолета.

За миг Регул се поколеба. Някакъв далечен, прастар глас, глас на гордост го увещаваше да не отчайва другарите си, да им обещае, че ще намери начин за спасение. Той — най-опитният, най-мъдрият, най-умният… Но Регул не се поддаде на този глас, отиде при другарите си и твърдо, именно твърдо и категорично им заяви:

— Няма средство за борба с йонизираните газове!

Регул мислеше, че постъпва честно, като каза истината.

А всъщност това беше втора проява на слабост. Защото той трябваше да каже:

— Аз не мога, аз не съм в състояние да намеря средство за борба!

Той не пожела да слезе от пиедестала на „най-умния и най-способен“. С авторитета си заяви, че щом той не е в състояние да открие спасителното средство — значи въобще не е възможно да бъде намерено.

Тези негови думи смутиха, попариха другарите му, сковаха умовете им. Така той едва не погуби експедицията.

Ти трябваше да знаеш и този случай, Астер. Да знаеш, че пред космическите стихии няма достатъчно умен и мъдър човек, че никой не може да поеме сам отговорността за експедицията. Това ти го казвам аз, Регул.

Построихме отново преден щит. Продължавахме да летим и всяка секунда изминавахме сто хиляди километра.

Паниката не завладя никого. Никой не закрещя от ужас. Но всички наведохме унило глави, със свити сърца наблюдавахме как се изчерпва горивото, с което поддържахме предните щитове. Тръпнехме пред мисълта, че скоро частиците ще заядат бронята, ще започнат да я унищожават, да проникват във вътрешните помещения на кораба, в телата ни.

Обсъждахме, разбира се, най-различни предложения и проекти за спасението ни. Но мисълта, че сме обречени, щом Регул е безсилен да намери спасителното средство, макар и скрита, неосъзната, бе заседнала в умовете ни и сковаваше въображението ни, смущаваше разсъжденията ни, отпъждаше смелите решения.

Ние всички ще помним тези мрачни дни. Изпълнявахме точно задълженията си, следяхме работата на безбройните механизми, дежуряхме редовно — разигравахме ролята на космонавти, които летят към далечната звезда, а не към скорошната си гибел. Бяхме престанали да говорим за това. Обсъждахме дори проект как да построим малка контраракета, управлявана от кибернетичен пилот, която да се върне в Слънчевата система и да предупреди хората за грозящата опасност. Но и в това не успяхме. Бяхме навлезли вече твърде навътре в космическия облак. Той нямаше да пропусне малката ракета, щеше да я унищожи.

Само един от нас — винаги мълчаливият, затворен в себе си Телур — не се смути от авторитетното заключение на Регул, не престана да търси упорито изход и спасение. Но и той, когато завърши изчисленията си, преди да сподели с останалите, отиде при Регул, на него да изложи идеята си, с него да обсъди предложението си.

Те почти не говориха. Без да продума, Телур подаде папката, съдържаща проекта му. Без да го запита, Регул я пое, зачете я, потъна в нея. Двамата не усещаха как изминават часовете. Без да се обади, Телур напусна кабината на Регул — бе дошло време да постъпи на дежурство. И когато то изтече, когато се завърна в общия салон, посрещнаха го засиялите лица на другарите му. Рубина се хвърли на гърдите му и заплака. Но Телур беше скромен, прекалено скромен и стеснителен. Той сякаш бе неспособен да види собствените си заслуги. И винаги, когато започнеха да го хвалят, нещо неудържимо го влечеше навън. И сега поиска да избяга, да се скрие. Но надви стеснението си и остана. Изтърпя поздравленията ни.

Всички знаехме, че обшивката на звездолета може да бъде заредена електрически. Бяхме дори обсъждали тази възможност, но я отхвърлихме като неефикасна. А сега Телур ни доказа, че въпреки огромната скорост само тя ще ни спаси.

Ние пазим папката с предложението на Телур. Пазим я за теб. Когато пораснеш, проучи я. Тогава ти ще можеш да разбереш поезията на числата, ще оцениш и гигантския труд, и прецизната работа, и блестящия анализ, проведени от баща ти, докато ние сме си блъскали главите над неосъществими проекти.

Щом приготвихме инсталацията, прибрахме щита, пуснахме „лъчевата метла“ и включихме електростатичното и магнитното поле. Сега звездолетът плаваше във външен облак от електрони, които отблъскваха отрицателно заредените частици, а положителните неутрализираха. Вътрешното магнитно поле изолираше следващата, вече положителна електростатична зона. В нея се отблъскваха протоните, които бяха успели да проникнат през многослойната защита на звездолета.

Процесите, които се предизвикваха от магнитното и електростатичното поле, създаваха обширна зона от светещи газове около нас. Ако някой можеше да ни наблюдава отстрани, би помислил, че звездолетът е потънал в стихиен огън, че целият гори с разноцветни пламъци. Но нямаше кой да ни види в космическата пустош. А ние не се безпокояхме от страшните на вид огньове. Ние знаехме, че точно те са гаранция за успешното преминаване на звездолета през космическия облак.

Единадесет месеца летяхме през облака така, сред бушуващо море от разноцветни пламъци и сияния. „Лъчевата метла“ на Регул унищожаваше неутралните частици. Магнитното и електростатичното поле на Телур ни защищаваше от заредените частици — електроните и протоните. И само много нарядко ядра на по-тежки елементи успяваха да преодолеят бариерите и се впиваха в бронята на звездолета. Но тя бе достатъчно здрава, издържа на ударите им и не пропусна опасни радиации във вътрешните помещения.