Димитър Пеев
Фотонният звездолет (3)

Очакване на неочакваното

Минаваха дни, месеци… Течеше първата от шестнадесетте години на пътуването ни до Проксима. Ние бдяхме на постовете си, бездейни и напрегнати, спокойни и очакващи всеки момент да се случи непредвиденото, непоправимото, ужасното…

Трудно, невъзможно е да се предаде състоянието, в което навлизахме след напускането на Слънчевата система, което ни очакваше през дългите години на пътуването. Малко са случаите в хилядолетната история на човечеството, когато хора са изпадали в положение като нашето. Изпитвали са го първите мореплаватели, когато са навлизали с дървените си корабчета в необятния океан да търсят нови земи, първите космонавти, когато са напускали земната атмосфера. Изпитахме го и ние. Защото летяхме първи извън пределите на Слънчевата система, в дълбочината на галактичните простори, защото управлявахме нов, неизпробван на максималните му скорости фотонен звездолет.

И ти вероятно ще изпиташ подобни чувства, когато се отправиш към по-далечните звезди, когато полетиш в самостоятелен рейс. И за да бъдеш смел и твърд пред опасностите на Космоса, ние ще ти разкажем за нашите слабости. Да, ние бяхме слаби, но победихме себе си. И тази победа бе по-ценна от победата над Времето и Пространството. В това се крие и силата, и слабостта на човечеството, което ти тепърва ще опознаеш.

Твоите родители, Рубина и Телур, работеха заедно. Майка ти отговаряше за контейнерите с горивото, а баща ти контролираше подаването му в реактора и протичането на процеса по превръщането на веществото и антивеществото в електромагнитни кванти. Мъчно може да се каже чия работа беше по-важна — успехът ни, животът ни зависеше може би в еднаква степен от знанията и съобразителността на всеки от нас. Но ти можеш да бъдеш горд, че си син на двама души, които бяха натоварени с една от най-мъчните задачи.

Както корабите на древните мореплаватели са се носели из океаните, тласкани от вятъра, така и нашият кораб летеше из Космоса, носен от лъчите на реактора. В междузвездните простори няма вятър — там няма нищо. Затова ние носехме със себе си „своя вятър“. При излитането ни в резервоарите на звездолета се съхраняваха двеста и двадесет хиляди тона гориво — по равни количества вещество и антивещество.

Макар че си преминал само низшия курс по изучаване на материята, ти вече знаеш какво нещо е антивеществото. Един грам е достатъчен, за да унищожи целия ни грамаден кораб, да го превърне в нажежени газове. А на майка ти бяха поверени сто и десет хиляди тона от тази страшна материя.

Звездолетът използуваше така наречената „Реакция ± Фе 56“ — анихилацията на най-разпространения изотоп на желязото. Равни количества желязо и антижелязо с масово число 56 се подават в реактора и там веществото им изцяло, без остатък, се превръща в електромагнитна енергия и неутрино-частици. Свръхмощните потоци фотони се устремяват със скоростта на светлината върху гигантската отражателна чаша на звездолета, налягат върху нея и тласкат кораба напред към набелязаната цел, като му предават част от своята скорост.

Когато хората за първи път открили античастиците, тази непозната дотогава форма на веществото, те веднага разбрали какви неизчерпаеми възможности им предлага тя, ако успеят да я обуздаят. Но те разбрали и колко мъчно тя ще бъде овладяна. Няма съд, в който може да се държи антивеществото. Всеки допир с обикновеното вещество означава неминуема, ужасна експлозия.

А корабът носеше в трюмовете си цели сто и десет хиляди тона антивещество. То плаваше в четиристотин и четиридесет контейнера, без да се докосва до стените им, поддържано от магнитните силови полета. Всеки от нас ги е наблюдавал, вторачен в телевизионния екран — овалните облаци сивкав железен прах, съдържащи по двеста и петдесет тона антивещество. Колко безобидни и обикновени на вид, а така ужасяващо страшни със скритата си всеунищожаваща сила!

Разбира се, поддържането на постоянно магнитно поле в контейнерите бе поверено на кибернетичните електронни автомати. Тези чудесни, незаменими наши помощници уверено и непрестанно регулираха магнитните силови полета, изменяха ги при нужда, управляваха пренасянето на антивеществото от поредния контейнер към реактора. Те не се нуждаеха от нашата помощ… докато процесите протичаха в съгласие със заложената програма.

Но ние летяхме в Непознатото, към Неизвестното. Всеки миг корабът можеше да срещне непредвидени препятствия — нов поток от всепроникващи йонизиращи лъчения или мощни магнитни, гравитационни полета или… ние не знаехме какво още може да се изпречи на пътя ни, да смути работата на кибернетичните автомати. Тогава те може би щяха да бъдат безсилни, не биха се справили със задачата си. Затова за такъв страшен и непредвиден случай бдеше твоята майка — Рубина.

Застанала неподвижна пред командното табло, тя зорко следеше показанията на десетките екрани, осцилографи, контролни светлини, звукови сигнали — готова всеки миг да се намеси, да вземе съдбоносното решение. Тя знаеше, че ако се забави само секунда, ако не успее мигновено да прецени и да намери правилното решение, в застрашения контейнер сивата грамада антижелязо ще се приближи до стените от обикновено вещество… още част от секундата и… ще го докосне… Тогава… едва ли ще успеем да видим ослепителната експлозия и всичко — корабът и хората — ще се превърне в йонизирани газове и електромагнитни лъчения.

Никой не можеше да предскаже дали някога ще дотрябва намесата на хората. Минаваха часове, дни, месеци, години и нищо не се случваше. Автоматите работеха безупречно, навсякъде поддържаха необходимия режим. Но това не можеше да успокои никого, не биваше да отслаби нито за миг вниманието ни. Опасността беше непредвидима, неизвестна, тя можеше да връхлети всеки миг. Ако не през първата година, през втората… през третата… през десетата… през последната, шестнадесетата…

Дано никога не опознаеш тази мъка. Вечно да чакаш, да си готов всяка секунда за най-страшното и то да не идва; да знаеш, че то може въобще да не се появи… никога! И да съзнаваш: че всичките ти усилия, напрежение, мъки може би са напразни, защото автоматите ще се справят и без теб. Да си абсолютно необходим и съвсем излишен!

Човек трябва да бъде по-твърд и по-чист от брилянта, за да понесе подобно изпитание — шестнадесет години на отиване и още шестнадесет години на връщане! Такива хора може да създаде само Земята. Такива хора ражда само преживялото океан от страдания и победилото в безброй сражения човечество. Такива хора бяха Рубина и Телур, твоите родители.

Но ти, Астер, не мисли, че те някога са ни разказвали за своите изживявания. Те, макар и рядко, се оплакваха само от бездействието. Но ние знаехме какво ги измъчва, защото то измъчваше и нас.