Димитър Пеев
Фотонният звездолет (22)

Сигналите

Ние не бяхме забравили ужасното нещастие, което сполетя експедицията ни, не можехме да го забравим. То отне живота на трима наши другари, унищожи завода ни, лиши ни от надеждата, че ще се върнем някога на Земята.

Че работата с антивеществото можеше да предизвика катастрофа, беше добре известно на всички. Процесите по добиването, съхраняването и използуването на тази страшна материя бяха толкова опасни, че по-скоро трябваше да ни учудва как успяхме да се опазим невредими по време на пътуването ни — когато в течение на цели шестнадесет години живеехме в непосредствена близост със смъртоносното вещество. И все пак, повече по интуиция, ние чувствувахме, че експлозията на завода крие някаква може би съвсем необикновена тайна.

Телур беше не само извънредно способен физик, но и притежаваше непоколебимо спокойствие, изключителна разсъдливост и предпазливост. Той беше готов да загине, но само ако смъртта му можеше да спаси още по-големи ценности. Той не би се пожертвувал напразно, безсмислено. Още повече след като край него са били Рубина и Фотон, след като ти се беше вече родил.

Рубина бе отличен електроник. Тя успя да се справи, не загуби самообладание в страшните минути, когато космическото магнитно поле щеше да унищожи кораба. Щом са сметнали за необходимо да изпратят предсрочно ракетата с вече произведеното антивещество, значи са очаквали експлозията. Защо не са избягали веднага и те? Ето на, транспортната ракета се бе спасила, благополучно бе достигнала звездолета. На какво са разчитали? Какво ги е накарало да останат?

И друго нещо ни смущаваше. Как да си обясним поведението на Фотон? Той наистина бе мечтателен, поетично настроен, с емоционална душевност. Но при това бе много спокоен, напълно уравновесен.

Какво можеха да означават стъпките, които бе чул малко преди разговора си с Рубина? Просто слухова халюцинация? Или нещо друго? Но какво?…

Какви бяха тези намеци за трагично загиналата, за самоубилата се Гемма? От какво се боеше той всъщност? Това, че каналът на два пъти е забучавал, беше наистина опасен симптом, но сякаш не той бе смутил духа на Фотон, а нещо друго, нещо по-страшно. Но какво?

Регул се дразнеше дори само като поставяхме тези въпроси.

— Вие вървите по пътя на Фотон. Ако започнете прекалено много да фантазирате на тази тема, очаквайте и на вас да почнат да ви се привиждат мъртъвци. Мисля, че не сте изпуснали дотолкова нервите си, та да е нужно да ви внушавам, че „мъртвите са си мъртви“.

Не, това не беше необходимо.

— Фотон обичаше силно Гемма. Той не можеше да я забрави. Постоянно мислеше за нея, за трагичните обстоятелства на смъртта ѝ. Сама, в междузвездното пространство, сред страхотните космически стихии. И ето че и той се намира сам, далеч от нас, сред чуждата мъртва планета, край всепроникващите, развързани по волята на човека стихии. Енергоцентралите превръщат деутерия в хелий, гигантските потоци освободена енергия преобразуват веществото в антипода му. Ледове се изпаряват, метали се превръщат в плазма. И всички тези страхотни процеси се отразяват на таблото около него — мигат с разноцветни очи, звучат с разногласни сигнали, по екраните играят криви образи. И сред целия този хаос от впечатления седи Фотон със своите мисли по Гемма. Подчертавам — със своите, а не с вашите, нито с моите мисли. С мислите на една впечатлителна натура, която изживява нещата по-остро, бих казал — болезнено. Е, чудно ли е, че нещо му се е привидяло, че някое щракане на броячите му се е сторило като стъпки? Питам ви — чудно ли е, недопустимо ли е?

Ние мълчахме. Мълчеше и Селена, която бе дошла по-късно при нас, след като завърши дежурството ѝ. Тя не бе присъствувала на целия ни разговор, но чу края му, разсъжденията на Регул.

— Е, какво се смълчахте? Не сте ли съгласни с мен? И ако нямате какво да ми противопоставите — моля ви, не се връщайте повече на този въпрос. За мен той е изчерпан.

Черните бадемови очи на Селена святкаха, мургавата ѝ кожа бе поруменяла от възбуда. И тя не се сдържа:

— Психологическото състояние на Фотон ти несъмнено предаде вярно, правдиво. Макар че съм изненадана от насоката на твоите мисли. Откога ти, човекът на висшата математика, започна да се занимаваш с психологически анализи? Откога стана такъв сърцевед?

— Наложи се… — усмихна се Регул, както винаги спокоен и невъзмутим — доколкото бе нужно да обясня логически, „съгласно формулите на висшата математика“, някои прояви на Фотон, които смущаваха мислите ви.

— Добре, приемам ги. Но обясни ми тогава поведението на Телур. За Рубина не питам. Знам какво ще кажеш — южняшка впечатлителност, по-неуравновесена психика. Но Телур? Нали той бе психически силен тип, уравновесен, бавен. Защо той е останал? Защо той — уравновесеният, винаги разумният, не е напуснал своевременно завода? Него във всеки случай не са могли да спрат привидения!

— Телур е останал, защото е виждал възможност, макар и минимална, да спаси завода. Останал е, защото е съзнавал, че ако го напусне, заводът неминуемо ще загине, а с него загива и надеждата ни да се върнем на Земята. Той е останал, окуражаван от възможността все пак да спаси завода и по този начин да спаси всички ни, своето дете. А когато е разбрал, в последните секунди, че не ще успее — вече е било късно. Рубина естествено не се е съгласила да го изостави сам в този труден миг.

— Това е само едната страна на трагедията, Регул, човешката. Но ти ми обясни защо заводът, след като бе работил цяла година напълно изправно, изведнъж даде смущения. Защо експлодира? Въпреки че там беше Телур, разумният, опитният учен Телур, който така добре познаваше всеки детайл на инсталациите, всеки момент на процесите? Не допускаш ли, че се е появил някакъв нов, непознат на нас, непредвиден от нас фактор?

— Нов фактор! Непознат и непредвиден! Какво имаш предвид?

— За съжаление засега поне нищо определено — въздъхна Селена. — Но може би скоро ще го разберем. Във всеки случай искам да ти обърна внимание, че не бива да си затваряме очите пред някои обстоятелства само защото те ни се струват тайнствени, дори загадъчни. Ти въобще, трябва да ти го кажа, отлично боравиш с познатите ти величини. Но не обичаш неизвестното. Нещо повече — избягваш го, стараеш се да не го видиш, криеш се от него. Защо ли? — Защото не се побира в готовите ти формули. Търсиш го там — няма го. Е, щом го няма, значи не съществува.

Селена беше възбудена. Ние я наблюдавахме и се чудехме какво я е толкова развълнувало. Нима само спорът с Регул? Но тя, веднъж заговорила, не бе склонна да спре.

— Забележи, Регул. Вселената не може да се побере във формули. Те са твърде тесни за нея, а тя е необятна, неизчерпаема. Ти какво мислиш? Че като сме дошли тук и с това сме изчерпали тайните на този свят? Не допускаш ли например, че освен нас тук може да има и други разумни същества?

— Тук, на Неогеа! — Регул се усмихна, въпреки че съзнаваше колко това може да раздразни Селена. — Да не би те да са обикаляли около Фотон? Във всеки случай — рисковано е било от тяхна страна. Не вярвам да е останало и следа от тях след взрива, който те са предизвикали.

— Иронизираш! Ще видим дали ще продължиш да иронизираш, като чуеш ей това тук.

И тя с бързо движение извади от джоба си малък цилиндър. В такива ролки нашите разузнавателни танкетки записваха наблюденията си. Селена постави ролката в апарата за възпроизвеждане и го пусна. Веднага се чуха учестените звуци на измервателните прибори, по екраните заиграха разноцветни криви.

— Тук още нищо необикновено няма. Това е лента от танкетка 047, която преди половин час се завърна от разузнаване. Беше изследвала района на унищожения завод. Пребивавала е там три денонощия… Внимавайте!

Селена увеличи силата на високоговорителя. В стаята прозвучаха познати на всички сигнали.

— Условното повикване по междузвездния код! — провикна се развълнувано Сигма.

— Да — каза тържествено Селена. — Някой предава условните сигнали, уговорени между нас и Земята за установяване на междузвездна връзка.

— Някой!… — каза Регул. — Нали звездолетът продължава да ги излъчва, преди всяко предаване, през шест часа.

— Но защо тя е записала само повиквателните? — запита Атаир.

— Не съм ви съобщила още всичко. Сигналите са записани два пъти — към средата и в края на лентата. През тридесет и два часа, през едно тукашно денонощие.

— И какво следва от това? — запита Регул.

— Много. Преди всичко звездолетът излъчва повикването, както ти сам каза, през шест часа. А танкетката е уловила сигналите през интервал от тридесет и два часа. Уловила и записала е само повикването, но не и предавания текст. Защо? — И Селена изчака няколко секунди. — Това е най-важното — както знаете, всяко наблюдение се фиксира по време и в пространствено отношение. И двата пъти времето на приемането не съвпада с времето, в което звездолетът е предавал. Нещо повече — той се е намирал под хоризонта на танкетката, в район, откъдето не е могла да засече насочения лъч на ласера. Установих точно, че сигналите не са били излъчени от звездолета.

— Тогава? — запита напрегнато Талия. — Кажи, Селена!

— Източникът на уловеното предаване не се намира в посока към Слънцето, както може би сте си помислили. Не, сигналите идват от обратната посока. Координатите им почти съвсем точно съвпадат с разположението на Толимак.

— Значи някой идва откъм Толимак и сигнализира с нашето условно повикване. Така ли? — очите на Талия горяха. Тя се беше приближила до Селена и бързаше да прочете по израза на лицето ѝ отговора.

— Не, не идва, а се отдалечава. Някой през тридесет и два часа по лъч, насочен точно към мястото на експлозията, предава нашия повиквателен сигнал. Другите две най-близки танкетки — 017 и 062 — не са засекли предаването. Лъчът е тесен, насочен строго към мястото, където беше заводът ни.

— Как така… Защо да се отдалечава?…

— И това е безспорно установено. По доплеровия ефект. Източникът се отдалечава с около двадесет и три — двадесет и четири хиляди километра в секундата от нас.

— Но кой предава тогава?… И кому?…

— Това вече не мога да ви кажа.

Ние проверихме още няколко пъти изчисленията на Селена. Не че се съмнявахме в точността им, но… съобщението така ни порази, че не можехме изведнъж да повярваме.

Всичко беше така, както ни го предаде Селена. Някакво тяло с огромна, но постоянна скорост, летеше към Толимак и по лъч, насочен точно към мястото, където беше се намирал заводът за антивещество, редовно излъчваше нашия условен сигнал за повикване. Предаваше през интервали, отговарящи абсолютно точно на денонощието на Неогеа. Значи „те“ познаваха периода, в който планетата се завърташе веднъж около оста си. Но кои бяха те? И кому предаваха? Кой можеше да се намира там, в зловещата яма на експлозията?

За следващото приемане двата всъдехода с шестима души от екипажа бяха на мястото. Отново уловихме същите сигнали. Нашият ласерен предавател, насочен към невидимия източник, излъчи отговор запитване. И нищо повече. Впрочем отговор ние можехме да очакваме най-рано след един месец. Според някои несигурни данни, тайнственият предавател се намираше близо около двойната звезда Толимак. А на мястото на катастрофата ние въпреки всичките си старания не можехме да открием нищо ново.

Възможно ли беше тук, близо край нас, да има други астронавти? Защото кой друг, ако не разумни същества с висока техническа култура, можеше да предава нашия сигнал от такова разстояние. И защо тъкмо към това страшно място, където нямаше никой?

— Където вече няма никой — подхвърли Селена.

— Дори така да е — възрази ѝ Лантан. — Дори да е имало там някога някой. Защо продължават да предават, след като вече го няма? Защо не са насочили антените си към звездолета, от който те са уловили сигналите ни?

Никой не можеше да отговори на тези въпроси.

Така изминаха четиридесет дни. Построената специално за целта ласерна станция уточни координатите на тайнствения предавател (който продължаваше методично и неизменно да повтаря повикванията си). И тя, и свръхмощните излъчватели на звездолета редовно, във всеки благоприятен момент изпращаха нашия отговор. И все безрезултатно.

— Може би не успяваме да ги улучим. Разстоянието е твърде голямо.

— Може би не желаят да ни отговорят.

— Може би вече няма кой да ни се обади. Не допускате ли, че това е автоматичен предавател, който повтаря механично записаните сигнали?

Да, много „може би“ измъчваха мислите ни през тези четиридесет дни.