Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Димитър Пеев

Заглавие: Фотонният звездолет

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1964

Тип: сборник повести

Националност: Българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 29.II.1964 г

Редактор: д-р Светослав Славчев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Петър Рашков

Художник на илюстрациите: Петър Рашков

Коректор: Недялка Труфева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1870

История

  1. — Добавяне

Щастливата планета

Ние твърде много ти разказвахме за опасностите, които срещахме по пътя си, за напрежението при преодоляването им, за мъките ни в борбата с Времето и с Пространството. Но ние все още нищо не сме споделили с теб за най-тежкото ни страдание. И то не е случайно. Ние отбягвахме да говорим за него, ние не сме свикнали да го споделяме. Толкова силно измъчваше то сърцата ни, че ние се стараехме поне с думи да не чоплим раната.

Ние нямахме деца.

Всички ние жертвувахме най-хубавите години от живота си. Повечето от нас при заминаването от Земята бяха тридесет-тридесет и пет годишни, а щяха да се завърнат, ако не старци, то вече възрастни, седемдесет и пет- осемдесетгодишни хора.

Деца имаха само две двойки: Селена и Регул оставиха на Земята седемгодишния си син; а Циркония и Лантан имаха момче и момиче, отглеждани в едно от марсианските поселения. Всички други бяха двойки, свързали се отскоро, готови да се лишат от деца.

В звездолета, разбира се, ние имахме възможност да отгледаме и децата си. Всички ние — опитни учени, калени космонавти, бяхме тръгнали да побеждаваме Космоса, готови всеки момент да приемем смъртта. И ние смятахме, че нямаме право да обречем на своята участ децата си. Затова се пренесохме в жертва, отказахме се от тази най-велика човешка радост. Ние всички бяхме единодушни по този въпрос. Затова никога не го засягахме в разговорите си. Бяхме се примирили, макар че постоянно мислехме за него.

Освен че се бояхме да изложим на смъртните опасности децата си, още едно обстоятелство смущаваше съзнанието ни. Имахме ли право ние да заплатим родителското си щастие с нещастието на децата — като ги лишим от обществото на другите, прекрасните милиарди деца на Земята, като ги отгледаме сред лаборатории, оранжерии и тесни кабини, като ги лишим от природата на Земята, от поляните, горите и планините, от училищата на човечеството, от нашето прекрасно Слънце. Щяха ли да бъдат това истински деца, щастливи деца на човечеството?

И ето че един ден, може би месец след като заработи заводът за антивещество, Рубина ни съобщи, че очаква дете. Думите ѝ така ни поразиха, ние дотолкова се бяхме примирили с принудителното ни бездетство, че дори не успяхме да прикрием изненадата си.

— Ще ме укорите ли? — продължи скоро тя. — Мислите ли, че на нас с Телур, бъдещите родители, беше леко да решим. И ако ще съдите, съдете мен — аз настоях. Животът ми би бил безсмислен без дете. А не мога да чакам още двадесет и девет години, когато се върнем на Земята. Не ми говорете нищо. Аз знам всичко, което можете да ми кажете. Всичко, всичко сме премислили…

Едва сега се опомнихме. Втурнахме се да я поздравяваме.

— То ще бъде дете на всички ни! — викаше възторжено Талия. — Нищо няма да му липсва. Ние ще го обучим, ние ще го възпитаваме… То ще бъде първият звезден човек!

— Да, на него нищо няма да му липсва — добави замислено Селена. — Освен… децата…

Тя мислеше за своето момче, станало вече мъж, от което се бе разделила, както никоя майка преди нея, в цялата история на човечеството не се бе делила — на четиридесет билиона километра, за четиридесет и пет години, доброволно… Тя мислеше и за твоята съдба, за необикновената съдба на едно дете, което щеше да се роди и да отрасне край чужда звезда, да възмъжее в звездолет, само край вече стареещи учени.

След няколко дни Телур, без да бъде питан, заговори с Атаир по този въпрос. И ти, неговият син, трябва да знаеш какво му каза той.

— Да създадеш нов човек тук, на Неогеа — това е страшна отговорност. Това ще бъде човек, белязан със знака на Космоса. Бих искал той да не ми се сърди, че сме му определили такава изключителна съдба. Но това някога непременно трябваше да се случи. Човечеството има вече много деца не само родени, но и израснали на Венера и на Марс. Както знаеш, раждали са се и на Луната, и на Меркурий и Титан. Макар че тях веднага ги отвеждат на Земята, да израснат в нормална физическа и обществена среда. Щом човечеството е поело пътя към звездите, то и ще създава деца в далечните планетни системи. Нима бива да ни плаши обстоятелството, че ние сме родителите на първия звезден човек. Щом сме притежавали смелостта да прекрачим прага на Времето и Пространството, ще трябва да направим и следващата стъпка.

— Ти си съвършено прав, Телур, и аз се надявам, че твоето дете никога няма да ви упрекне за изключителната съдба, която ще има.

— Дано така да бъде. Иначе той няма да е истински „звезден човек“. Но това още не е всичко. Ние размислихме. Какво може да ни спре. Тук нищо не ще му липсва. Завръщането ни е осигурено. Пътят към Слънцето вече ни е познат. Риск за живота му, разбира се, има. Но той е сведен до възможния минимум. Аз съм уверен: не само че не сме сбъркали, но сме постъпили честно и смело; решението ни е правилно. Това дете ще израсне не така, както останалите деца на Земята, но на него няма да му липсва нищо — нито тук, нито по пътя, нито на Земята. Той ще получи всичко, което е нужно, за да стане истински човек.

И на теб, Астер, не ти липсваше нищо, което можехме да ти дадем.

Ти се роди на четиристотин и двадесетия ден, след като бяхме стъпили на Неогеа. Ние всички очаквахме, че ще получиш звездно име — Астра и Астер. Така и стана.

Ние бяхме шепа хора, сами на далечната планета, сред враждебен на живота свят. Но с нас беше цялата многовековна мъдрост на милиардното човечество. Ние всички бяхме опитни учени и техници, въоръжени с всички знания на хората. Стихиите на природата трябваше да преклонят глава пред човека. И ние ги накарахме да ни служат.

След като построихме завода за антивещество, ние вече бяхме изпълнили главната си задача. А трябваше да чакаме, да чакаме дванадесет и половина години! Но бездействието ни беше чуждо, непоносимо. И ние започнахме да строим: прекрасни домове за живеене и за отдих; лаборатории за научна работа; превърнахме оранжерията в пищна градина; животните ни разполагаха с просторни помещения.

Заводът ни произвеждаше серии от разузнавателни танкетки, които кръстосваха планетата и основно я проучиха. Шест специални, управлявани от кибернетични роботи ракети редовно сновяха между планетите, навлизаха все по-дълбоко в системата на Проксима и ни съобщаваха всички интересуващи ни данни.

Теб сигурно ще те интересува как живеехме ние през този най-щастлив от цялото ни пътешествие период. Той беше наистина щастлив, защото бяхме постигнали всичко, към което се стремяхме: преодоляхме препятствията на пътя, намерихме планета, която ни предложи всичко, от което се нуждаехме. И ние, успокоени, чакахме — да се напълнят контейнерите на звездолета с гориво, да се появиш ти, Астер, новият човек.

И ако цялото ни повествование дотук е било посветено на „големите задачи“, чуй сега как минаваха дните ни, щастливите, несмущавани от нищо дни.