Димитър Пеев
Фотонният звездолет (1)

Пролог

Днес е моят ден на Новото име. Навършвам четиринадесет години. Но аз ще запазя името, което са ми дали мама и татко. — Астер! Нима мога да го заменя с друго?

Колко гордо звучи то! Името на първия човек, роден извън пределите на Слънчевата система, роден на Неогеа, под лъчите на вишневото слънце.

Атаир ми обясни, че то произлиза от езика на някакъв отдавна изчезнал народ, населявал Синята планета преди хиляди години, и означава „звезден“. А кой има повече право от мен да го носи, от мен — родения край далечната звезда?

Сега вече тя и за мен е далечна. Пред мен, в черния кръг на телескопичния екран, сияе моето ново слънце — звезда от спектралния клас дГ-3. А край него, едва забележима, блещука малка синя точица — моята планета, Земята.

Моята? Аз съм единственият човек, който не може да я нарече родна. Там ни очакват милиарди хора, стотици милиони момчета на моята възраст. Дали те наистина ми приличат? Възможно ли е да има толкова неизброимо много хора?…

Там, на Земята, бушували огромни сини морета и океани, извисявали се гигантски снежни планини, растели безброй дървета и цветя. И въздухът бил кристален, прозрачен, навсякъде такъв, както в помещенията на звездолета. Небето не било черно, а дълбоко, лазурно и бели облаци плавали из него.

До Земята остават двадесет и осем светлинни дни. Още четиристотин и четиридесет денонощия и звездолетът ще кацне на определения му астероид. След това — пътуване с планетолет до изкуствения спътник, спускане на Земята…

Там ще мога да се разхождам без скафандър по поляните, покрити с трева, да плавам из реките, да се изкачвам по планините. Към тяхното слънце не можело да се гледа. Толкова силно светело. И кожата изгаряла от лъчите му. А моето, вишневото, едва си спомням. Аз съм израснал без слънце. За мен слънце бяха осветлителните тела на звездолета, небе — отворът на илюминатора, а човечеството — екипажът.

Всички се завръщат на Земята, а аз отивам. Те броят дните, които им остават, а аз съм само любопитен.

Днес (това беше един от подаръците ми) Атаир ме взе със себе си в обсерваторията. Изглежда нарочно беше насочил предварително главния рефлектор. Той само погледна и ми отстъпи креслото под окуляра.

— Виж, Астер, онази синя точка в центъра на зрителното поле — това е нашата Земя, това е твоята планета. Полюбувай ѝ се и след това прочети тази тетрадка. И тя е подарък за теб. Погледай, помисли и тогава ела при нас. Ние ще те чакаме в салона. Но не бързай. Обсерваторията е свободна, можеш да останеш тук сам колкото желаеш.

И излезе.

Вече три и половина години корабът намалява скоростта си. Знам, че сега всяка секунда се приближаваме с тридесет и осем хиляди километра към Земята. Знам, че тя трябва да става все по-близка, гледам синята точица, но не я чувствувам да се приближава. Тя си остава за мен все така далечна.

Защо не се решавам да кажа — и чужда? Нима съм длъжен да обичам тази планета само защото мама и татко са се родили на нея, защото всички наоколо ми с толкова любов и нетърпение очакват да я видят отново? С какво тя е по-хубава от Неогеа? Защо зелените гори на Земята трябва да са по-красиви от покритите с виолетови и вишневи кристали полета на планетата, на която съм се родил аз? С какво синьото земно небе превъзхожда моето, черното? И защо ми е нужно тяхното ослепяващо, изгарящо слънце? Аз съм човек, аз мога навсякъде да си създам слънце, моя ще бъде цялата Галактика!

Тетрадката е в ръцете ми. Какво крие тя? Изживяванията на екипажа? На моите родители? Или нещо още по-важно?