Димитър Пеев
Фотонният звездолет (15)

Веществото се превръща в своя антипод

На деветдесет и третия ден след докарването на първите инсталации на площадката заводът с всичките му спомагателни цехове бе готов за пускане в експлоатация. Ние всички бяхме там. Но трябваше да напуснем района, преди да заработят машините.

Събрахме се да отпразнуваме тържеството и да се сбогуваме с Телур, който трябваше да остане, за да пусне в действие завода и да поеме първото дежурство,

— Моля, тишина! Телур желае да държи реч по случай пускането на завода — обяви тържествено Рубина.

Ние всички разбрахме, че тя се шегува, но въпреки това замълчахме и загледахме очаквателно към него. Макар и неохотно, Телур се надигна, взе изпълнената с плодови сокове чаша и бавно заговори:

— Какво да ви кажа? Погледнете завода! Той говори по-красноречиво. Това, което бих могъл аз да ви кажа, е: Този път наистина съм доволен. Ние постигнахме всичко, за което ни бе изпратило човечеството. И аз съм доволен. Доволен и щастлив. За първи път, откакто напуснахме Земята, съм истински щастлив и доволен от себе си, от всички нас — и след като помълча, добави: — Това е всичко, което мога да ви кажа, щом трябваше да говоря.

— Ура! За оратора! — извика силно Талия сред бурята от ръкопляскания.

— А ти, Регул, няма ли да кажеш нещо? — запита дяволито усмихната Рубина. — Виждам, че днес сте приказливо настроени.

— Ще кажа, че е време да тръгваме. След петдесет и пет минути Телур трябва да пусне в действие завода. Едва ще успеем да се отдалечим на безопасно разстояние.

— Браво, това и очаквахме от теб — засмя се Рубина и скокна. — Хайде тогава да тръгваме.

Но преди да излезе, се втурна към Телур, прегърна го, целуна го и му прошепна: „Аз съм винаги с теб!“

Щом остана сам, Телур бавно и спокойно, както винаги, се настани в креслото на дежурния и зачака. Макар че бяхме съвсем сигурни в изправността на инсталациите, той нямаше да пусне в действие главния канал за производството на антивещество, преди другарите му да съобщяха, че са се отдалечили на безопасно разстояние. Но дотогава той нямаше и да бездействува. Той трябваше да подготви завода.

Всичките командни уредби и контролни инсталации бяха монтирани в един голям подкововиден пулт. Екраните му бяха тъмни, лампите загасени, стрелките на приборите лежаха на нулата. Гигантският завод беше още мъртъв.

Тишина. Нито звук, нито движение не нарушават мъртвилото. И Телур не помръдва. Той чака. Той мисли.

Дотук успяхме. Въпреки всичко! Дали все така ще успяваме и занапред? Сигурно! Ако не ние — следващите. Щом веднъж хората са тръгнали, нищо не ще ги спре. Ще минат десетилетия, ще прелетят още стотици кораби и на всяка от сто и седемте планети ще стоят хора — така както той седи сега тук — зад някакви пултове, и ще чакат. Ще чакат нещо. И тогава овладените звезди ще са станали две! Две от сто и шестдесет милиарда.

Не за първи път мислеше той за това. Макар и с никого да не бе говорил. Дори с Рубина. Замисля ли се тя над тези въпроси, измъчват ли я подобни мисли? А другите? Защо не говорят поне те? Или се страхуват?

Те не бива да се страхуват. От нищо не бива да се страхуват. Дори от себе си! Дори от този въпрос. Човекът винаги е бил такъв — недоволен от постигнатото, жаден за нови изживявания, готов да рискува себе си. Те, хората, всъщност всички са такива. Винаги са били такива и такива ще си останат. Да търсят какво се крие там, в далечината, отвъд границата. Онази полумаймуна, която е излязла от гората, за да проникне в степта, в страшната непозната степ, където няма дървета, където реве лъвът — тя е сложила началото. И дори само за това заслужава да бъде наречена получовек. А те продължават нейното дело — продължават да дирят края, стремят се към отвъдното, към непостижимото. А край няма! След планетите дойдоха звездите. Ред е на Галактиката. След нея — другите галактики, Метагалактиката… Вечно някой ще лети напред, към границите на постижимото, отвъд тях… към Непостижимото…

— Телур! Телур! — гласът на Регул прозвуча чужд, далечен. — Излязохме извън зона „А“. Можеш да започнеш.

Вместо отговор Телур включи предупреждаващата инсталация. Радиото разнесе навсякъде условния сигнал, означаващ: „Не се приближавай! Опасност! Реакторът действува!“

Голямата червена лампа в средата на помещението засвети. Идваше ред и на всички други.

Първо, контролната регистратура. Две зелени лампи светнаха встрани. Завъртяла се е широката феромагнитна лента. На нея ще се записват, за документация, всички команди, измервания, действия. И така, без спиране, тя ще се върти дванадесет години и шест месеца, докато последният дежурен, преди отлитането им, не я спре.

Ръката на Телур леко се помества, натиска съседния бутон. Нова гама от светлини украсява таблото. Той нищо друго не вижда, но мислите му литват навън, разсичат тъмнината, мъглата и се любуват на екскаваторите, които къртят ледени блокове и ги товарят на транспортьорите. Първата платформа потегля към електроцентралата. Време е да подаде ток на дестилационната инсталация.

Блокът лед пада в ямата, навлиза в бункера. Отвсякъде го обливат лъчи и в миг той се изпарява. Твърдата бяла буца е изчезнала. Вместо нея пари и газове изпълват тръбопроводите. Всичко ненужно се отвежда навън, към океана. Нека пак се превърне в ледени блокове. Остават само водородните съединения, главно амоняк и вода.

Ръката на Телур заиграва с увереността на виртуоз пианист върху клавиатурата. Серия нови агрегати оживяват. Те ще отделят деутерия от ненужните изотопи и всичко излишно отново ще бъде изхвърлено назад, там, отгдето е взето, за да се присъедини към мъртвилото.

Докато ръцете командуват, очите следят изпълнението. Всичко протича по предвидената програма. Сепараторът започва да подава тежкия водород в предварителната камера. За миг погледът на човека отскача към амперметрите. Стрелките бавно отстъпват, но в акумулаторите има още много енергия.

Клавишът изщраква, нови лампи светват. Кривата по екрана на осцилографа скача като бясна, залюлява се по-спокойно, застава неподвижна в привичната си фигура. Магнитното поле е готово да посрещне плазмената струя.

Една проба… втора проба… трета проба… Полето е устойчиво, температурата е в рамките на предвиденото. Телур се изправя, хваща главния прекъсвач и го включва. Централният ляв екран засветва.

Тънка струя тежък водород се устремява в канала. Магнитното поле я притиска, плазмата започва да пулсира. Оголените ядра на деутерия, подгонени от свръхвисоките температури, се блъскат едно в друго, лудеят, сливат се, започват да се превръщат в хелий. А по кабелите протича могъща река от стотици милиони киловата електрически ток. В същия миг всички други енергоизточници се самоизключват. Те са изпълнили своята задача и сега послушно заглъхват пред титаничния си съперник.

И човекът бърза да разпредели страшната мощ на освободените ядрени сили. Всичките му творения получават своя дял: рудокопачните автомати, транспортьорите, топилните пещи, първичните селектори, които отделят желязото от примесите и другите метали, вторичните селектори, които извличат само изотопа с масово число 56, химическият завод за планетарно ракетно топливо и…

Идва ред и на главния консуматор, на гигантската инсталация за производство на антивещество.

Още една, четвърта, излишна проба, поред на всичките му агрегати… и Телур пуска в действие завода.

Пречистеното желязо под влияние на високата температура се превръща в газове. Атомите му се оголват, лишават се от всичките им електрони и се превръщат в йони. Потокът от атомни ядра попада в свръхмощна ускорителна инсталация, състояща се от два фазотрона, които ги ускоряват в две противоположни посоки. Магнитните полета на каналите са грабнали в обятията си йонизираните атоми на желязото, свиват ги във все по-плътна струя, ускоряват ги до стотици милиони билиона електронволта.

Телур следи показанията на приборите. Външно спокоен, неподвижен, сякаш безучастен, той бди над процеса. И само очите му издават вътрешното напрежение — едва успяват да наблюдават всички скали, екрани, светлинни сигнали. Той е забравил кой е, къде е, защо е тук — слял се е с инсталациите, чувствува чрез тях, мисли вместо тях.

Плътността на струята вече е достигнала нужната величина. Само в недрата на тайнствените звезди, наречени бели джуджета, съществува такова плътно вещество. Само в космическите простори летят частици с такава скорост.

Из мъртвата ледена пустиня човекът извлича огнено вещество, претворява го в невиждани форми, придава му незнайни енергии. И ето — настъпва великият момент. Свръхуплътненото вещество, ускорено до немислими величини, трябва да се сблъска. Струите на двата фазотрона се срещат. Ядрата на атомите им връхлитат едно върху друго. Кинетичната енергия на всяка двойка се превръща в милиони нови двойки нуклони и антинуклони. В камерата се раждат безброй ядра и антиядра.

Телур осъществява това, за което дедите ни не са могли дори да мечтаят. Телур владее сили, с които древните хора не са се осмелили да надарят дори боговете си. Телур твори антивещество!

Антиядрата се подлагат на действието на силно алтерниращо електрично поле. И тук те пораждат снопове от фотони във вид на тормозно лъчение. Фотоните попадат в полетата на антиядрата и се превръщат в двойки от електрони и позитрони. Отрицателно заредените антиядра отблъскват електроните и привличат позитроните, залавят ги, обличат се с тях и се превръщат в антиатоми. Те по всичко приличат на атомите, които излизат от другия канал на сепаратора — същият брой тежки частици в ядрото, същият брой леки частици кръжат около него, по същите орбити. И все пак няма нищо друго на света, което да е толкова различно от тях. Защото вместо отрицателно заредените електрони около ядрото кръжат положително заредени позитрони. Защото самото ядро има вече не положителен, а отрицателен електрически заряд.

Това преобразуване е погълнало чудовищни количества енергия. Но тя не е загубена. Тя е скрита в антивеществото, запазена, готова да служи на човека. Тя ще го пренесе през бездната на Вселената, с нея той ще победи Времето и Пространството.

Да, великан е станал човекът. Седи Телур сам, на десет хиляди километра далеч от другарите си, на малък остров сред ледения океан, на мъртвата планета, край далечната звезда. Умът му бди над работата на безбройните механизми, автомати, електронни „мозъци“, наблюдава стотици химически и физически процеси. На волята му са подчинени реки от електрически ток. Той е покорил материята — веществото и енергията. Топи ледове и скали, превръща в пара метали, унищожава едни елементи, за да създаде от тях други, преобразува самото вещество и твори от него антивещество.

Седи Телур неподвижен, наблюдава зорко таблото пред себе си, а мислите му летят: и тук, в чуждия свят, и там, в далечния слънчев свят, и днес и в далечното минало, когато човекът е започвал, и в още по-далечното бъдеще, когато човекът ще е осъществил мечтите си. Седи Телур замислен, мечтае и е горд, че е човек!