Димитър Пеев
Фотонният звездолет (5)

Първият страж на безкрая

Истинската опасност дойде през петата година от полета ни. Тя се появи постепенно, сигнализира за себе си много отдалеч, предупреждаваше за нарастването си — но това съвсем не я правеше по-малко страшна.

Атаир пръв видя надвисналата опасност. Да, той беше сам, когато видя смразяващата картина на таблото.

Представи си познатата ти обстановка на командната кабина. Тишина. Дежурният седи неподвижен в креслото си. Погледът му лениво се мести от екран на екран, от уред на уред, следвайки привичния ред. След това за дълго се спира, вторачен и отсъствуващ, в челната панорама. Познатите очертания на чуждите звезди светят със синкава и тъмновиолетова светлина. Той ги наблюдава, но не мисли за тях. Той за нищо не мисли. Вечното общуване с бордовите уреди го е направило равнодушен. Той се чувствува безличен автомат, част от регистриращата апаратура, незначително звено в сложния команден механизъм на звездолета. Той, Атаир, човекът, създателят на цялата тази техника, се губи в симфонията на звуковите сигнали, гледа, без да вижда хилядите стрелкички, светлинки, осцилографни криви, а съзнанието му се разпилява, разтваря се в могъщия комплекс от стотиците работещи кибернетични системи. Те, неуморните и безстрастните, продължават да водят кораба напред, а човекът сякаш заспива, победен от вечното еднообразие.

Минава час, втори… Убийствено бавно тече времето. Лю-лю-лю — пеят магнитометрите, пи-пи-пи — пригласят броячите, приспивно жужат навигационните контрольори, а гравиметърът многозначително мълчи. Ако някой би влязъл тихо, на пръсти, в кабината, би взел Атаир за статуя, поставена да украсява оживелите автомати, паметник на създателя им, който вече е станал ненужен и затова е бил поставен на пиедестала — командното кресло.

Но няма кой да влезе. Всички спят. Бодърствуват само Атаир и автоматите.

Светлозеленото хълмче в екрана, показващо радиоактивността на защитната броня, леко е нараснало. Синкавата змия на кривата, измерваща микрометеоритната среда, е изменила привичната си форма. Но Атаир все още не ги вижда. Хиляди пъти за изминалите години той се е взирал в тях и те винаги са били едни и същи. А сега не ги поглежда. С леко, едва доловимо щракане, броячът показва, че все повече протони се впиват в тялото на звездолета. И неговият глас остава нечут. Човекът гледа черната бездна пред себе си, но не съзира опасността. Очите му са слели за невидимите микрометеорити, той още не вижда това, което отдавна са открили автоматите, той още не знае страшната вест.

Най-после погледът му се откъсва от панорамния екран и механично зашарва от уред на уред, от табло на табло. Спира се за миг на брояча, отминава го… Не, какво е това? Преди още да разбере, неосъзнато чувство му подсказва, че нещо не е в ред. В малкото продълговато прозорче сега стои друга цифра! И ето — в миг човекът се събужда, става по-буден от вечно будните автомати. Стрелките на приборите, кривите на осцилографите, показанията на броячите, светлите хълмчета по екраните, сега всички те в един глас му заговарят, викат, крещят: „Температурата на бронята се е повишила! Интензивността на радиоактивните лъчения е нараснала! Навлизаме в космически облак от метеоритен прах и газове!“

Ако в командната кабина се намираше човек от древността, той не би почувствувал опасността. Но там беше Атаир. Потресен, като хипнотизиран, той не можеше да откъсне погледа си от приборите. В него сякаш се бяха събудили изживяванията на дедите му: зелените светлинки на гравиметъра му изглеждаха като очи на готов за скок тигър; розовото сияние по магнитния екран му напомняше запалена прерия, която го обгръща в огнените си обятия; показанията на скоростомера му действуваха като поривите на ураган, тласкащи го към разпенени рифове.

Опасността бе по-страшна от всички опасности, с които се бяха срещали хората дотогава. Но и Атаир беше по-силен от всичките си прадеди. И той не се поддаде на паниката. Вдигна ръката си, легнала инстинктивно върху бутона за внезапна тревога, и започна внимателно, спокойно да проучва обстановката.

Приемниците, инсталирани в челната част на звездолета, измерваха температурата на бронята, интензивността на радиоактивните лъчения, предизвиквани от разбиващите се в кораба частици междузвездно вещество. При скорост от сто хиляди километра в секунда всяка най-малка прашинка, всеки атом разрушаваше защитните слоеве на кораба и се превръщаше в смъртоносни рентгенови и гама-лъчения.

Четири и половина години стрелките на уредите, почти без да се помръдват, показваха, че интензивността на междузвездното вещество не превишава нормата. Но ето че те с едва забележими потрепвания се задвижиха нагоре към червената линия на допустимия максимум.

Разбира се, това можеше да бъде и временно явление, малък облак космически газове. Първите дни ние наблюдавахме напрегнато показанията на измервателните уреди, но все още не искахме да допуснем най-лошото — очаквахме всеки миг стрелките да запълзят назад, да се върнат към изходните си положения.

Измина седмица и разбрахме, че навлизаме в голям интензивен облак от космически прах и газове, че пред нас са се изпречили неизмерими маси междузвездно вещество.

Тогава се събрахме за втори път всички, хората от трите смени, да решим какво трябва да предприемем.

Изчисленията показваха, че ако намалим скоростта на звездолета до три хиляди километра в секундата и ако облакът не заема пространство, по-голямо от една светлинна година, бронята ще издържи и корабът ще оцелее. Но това означаваше, че пътешествието ни ще се удължи с почти триста години, че няма да доживеем пристигането на звездолета до целта. Защото ние носехме гориво само за двукратно ускорение — за развиване на рейсовата ни скорост и за намаляването ѝ при кацането. Ако използувахме запасите си сега, нямаше да имаме след това с какво да развием скорост.

Освен това ние не можехме бързо да намалим скоростта. Фотонният реактор развиваше тяга от един метър в секундата за секунда. За да сведем скоростта до три хиляди километра в секунда, ни бяха нужни цели три години. А бронята на звездолета при това интензивно бомбардиране щеше да издържи само още няколко месеца.

Не, това решение беше не само неприемливо, но и неосъществимо. Трябваше да намерим друго, което да ни спаси. И то — колкото е възможно по-скоро. Облакът разяждаше бронята, унищожаваше защитните слоеве на кораба, приближаваше с всяка секунда гибелта ни. И то гибел безсмислена. Ние не можехме да съобщим на Земята за препятствието, което се бе изпречило на пътя ни. След нас непременно щяха да изпратят нови експедиции към Проксима и те щяха да срещнат облака неподготвени, щяха да попаднат в същата клопка.

Корабът летеше, метеорите продължаваха да се разбиват в бронята му, да разяждат защитните слоеве, а ние мислехме. Непрестанно, напрегнато обсъждахме всевъзможни идеи, предложения. И все — безрезултатно.

Ти, Астер, не си познал мъката на безсилието. Да напрягаш всички сили на мисълта си и да съзнаваш, че си слаб, че не можеш да намериш търсеното решение. Решение, от което зависи успехът на експедицията, животът ни.

Не мисли, че космическият облак беше много плътен. Ако го бяхме срещнали в началото или в края на пътешествието, нямаше дори да му обърнем внимание. Но при скорост от сто хиляди километра в секундата той се изправяше пред нас като непробиваема стоманена стена. Измерванията показваха, че на кубически сантиметър пространство корабът среща по три атома водород и на кубически километър — по една твърда прашинка с маса една десетомилиардна част от грама. Но те бяха достатъчни, за да унищожат звездолета, преди да успеем да сведем скоростта му до допустимите граници.

На сто километра пред кораба изнесохме допълнителен щит, който поемаше ударите на частиците върху себе си, проправяше, така да се каже, тунел през облака. Направихме го от метала на опразнените контейнери. Пожертвувахме ги, защото разчитахме при пристигането на планетата да ги възстановим. Щитът не само разчистваше частиците, но и разсейваше опасните лъчения, които се образуваха при разрушаването на атомните ядра. Затова го разположихме толкова далеч пред кораба. При скоростта, с която се движехме, звездолетът преминаваше стоте километра, които ни деляха от щита, само след една хилядна от секундата, преминаваше свободно, без да изпитва ударите на частиците. Но това съвсем не беше търсеното решение.

Материалът на щита бързо се износваше, запасите ни от термоядрено гориво, с което поддържахме скоростта и компенсирахме съпротивлението, изпитвано от щита в газовата среда, бяха ограничени. Това беше само една отсрочка, твърде рискована, защото можеше да ни лиши от гориво за спускане на планетата. И при това — твърде краткотрайна.

Ние често наблюдавахме в телеекраните вишневата точка, която летеше пред нас — зачервеният до осемстотин градуса щит. Не усещахме топлината му, не изпитвахме върху себе си убийствените лъчения и въпреки това ни се струваше, че корабът ни се е запалил и гори неудържимо. Щитът беше частица, откъсната от звездолета и пожертвувана на космическите стихии. В завода, който носехме с нас, изготвяхме вече втория щит и през цялото време, докато демонтирахме контейнерите и сглобявахме конструкцията, не можехме да надвием чувството, че късаме плът от плътта си.