Димитър Пеев
Фотонният звездолет (10)

Борбата със скоростта

Докато хората, напрегнали всичките си сили, водеха безмълвната борба с Времето и с Пространството, корабът продължаваше да лети все с увеличената си скорост. Изчисленията, проведени още няколко пъти най-внимателно, показваха, че енергията, с която разполагахме, дори и да се използува аварийният запас, нямаше да стигне, за да погасим напълно скоростта си. Ние щяхме да навлезем в гравитационното поле на Проксима с излишна скорост от около две хиляди километра в секунда. А това означаваше, че ще прелетим край звездата и ще продължим да се носим по инерция из просторите на Галактиката безкрайно и вечно, без да можем някъде да се спрем.

Съществуваше само един начин да намалим скоростта. Ние го знаехме от самото начало: да преустроим звездолета, да намалим поне с три-четири процента масата му. Тогава горивото щеше да бъде достатъчно за погасяване на скоростта, щеше да я сведе на нула към времето, когато щяхме да навлезем в системата на Проксима. Но това означаваше да осакатим кораба, да изхвърлим около седем хиляди тона от неговите инсталации.

Ние не носехме нищо излишно. Трябваше да пожертвуваме материали, уреди, инсталации, припаси. Макар и много бавно, времето течеше, наближаваше моментът, когато щяхме да насочим звездолета с реактивния му двигател по посока на движението ни, когато щяхме да започнем да намаляваме скоростта си. Към този момент всички подготвителни работи трябваше да бъдат привършени.

Това беше сега задачата, която непрестанно занимаваше умовете ни — как да осигурим благополучното ни пристигане в системата на Проксима.

Една група от нас — бяха подбрани все специалисти с оригинален начин на мислене, учени, които чувствуваха сили и желание да направят невъзможното — търсеше друг начин за намаляване на скоростта. Цялата история на космонавтиката говореше, че съществува само един способ — да намалим масата на звездолета. При условията, в които се намирахме — в безвъздушното междузвездно пространство, — друг начин сякаш не съществуваше.

Енергетичните запаси на двигателя ни бяха предвидени за погасяване скоростта на звездолета с цялата му маса. Ако ние успеехме да намалим тази маса, то горивото, с което разполагахме, щеше да ни стигне, за да спрем звездолета, за да унищожим и допълнително набраната скорост при пресичането на космическия облак.

Начин за спасяване на експедицията имаше. Но какво щеше да ни струва той. За да навлезем в системата на Проксима с допустимата минимална скорост, сега трябваше да изхвърлим хиляди тонове най-необходими инсталации, материали, продукти. Да се лишим от уреди и предмети, които нямаше откъде да получим.

Ние носехме със себе си така наречения „универсален завод“ — гигантска инсталация от най-сложни станове и инструменти, с помощта на които можехме да произведем почти всеки нужен ни предмет. Но затова трябваше да разполагаме със суровини и време. А за хора, които бяха пожертвували четиридесет и пет години, най-хубавите години на живота си, времето беше много скъпо. Възможността да се задържим край Проксима няколко години в повече гнетеше всекиго от нас.

А второто условие? — Та ние съвсем не бяхме сигурни ще открием ли край звездата подходяща за кацане планета, ще намерим ли там необходимите ни суровини. Но последният въпрос не ни смущаваше. Ние всички знаехме, че ако не намерим търсената планета, експедицията ни е обречена и без това на гибел. Ние не носехме гориво за връщане. Ние трябваше сами да го произведем там, на неизвестната планета.

Умовете ни непрестанно бяха заети с разрешаването на този въпрос. — Отгде да наберем сили за намаляване на излишната скорост. Това беше време на мъчителни размисли, но напрежението ни помогна да победим още по-страшния враг — принудителното бездействие в продължение на годините, които ни оставаха.

След като обсъдихме стотици проекти, след дълги спорове, ние решихме: спасението можеше да дойде по три паралелни пътища:

Групата на енергетиците успя да намери начин за увеличаване ефективността на реакцията. Тягата на двигателя можеше, макар и съвсем малко, да бъде увеличена. Това щеше да увеличи риска на полета. Опасността магнитният отражател на фотонния лъч да не издържи чудовищното облъчване се увеличаваше, но заедно с това се засилваше и тягата на двигателя. Един разумен риск за положението, в което се намирахме. И ние го приехме.

С вещество, с желязо разполагахме в достатъчно количество. Ограничени бяха запасите ни от антивещество. И ние решихме да пуснем в действие инсталациите, с които щяхме да добиваме там, на планетата, горивото за връщане. Част от демонтираните контейнери, вместо да ги изхвърляме, щяхме да оползотворим. Използувайки огромните енергии, отделяни от магнитния отражател, щяхме да превърнем в антивещество известно количество от веществото на кораба. Не много, но все пак и то щеше да помогне. Така, превръщайки веществото на звездолета във фотони, в лъчиста енергия, ние щяхме да увеличим мощта на двигателя си.

Невъзможно е сега да разбереш колко опасна и трудна беше тази задача. Ние подложихме в течение на три години кораба на опасността при най-малка неизправност на заводските инсталации да бъде унищожен от страхотна експлозия. Но друг изход нямахме.

Дежуряхме непрестанно, неуморно, но се справихме и с тази задача.

И все пак взетите мерки не бяха достатъчни да погасят цялата ни скорост. Въпреки всичко се налагаше да изхвърлим част от съоръженията на звездолета в Космоса. Не толкова, колкото показваха първоначалните изчисления. Но все пак жертвата беше много тежка — около хиляда и петстотин тона.

Някога в древността старите мореплаватели са изгаряли в пещите на параходите си всичко, което е могло да гори, за да поддържат огъня в котлите само и само да достигнат спасителния бряг. Така и ние, първите звездоплаватели, трябваше да изгорим част от кораба си, за да достигнем далечната звезда. Но ние горяхме желязото на конструкциите и на опразнените контейнери, горяхме го във фотонния реактор и за поддържането на огъня трябваше да превръщаме веществото в неговия антипод — в антивещество.

Да се изхвърлят хиляда и петстотин тона от един звездолет, където всичко, и най-незначителните конструктивни елементи, и най-малкият уред бяха изработени от най-леки сплави, който носеше само най-необходимото! Всъщност ние не бяхме взели със себе си нищо излишно, нищо, което можеше да бъде изхвърлено безболезнено. И въпреки това — налагаше се, и ние намерихме сили, да се лишим от цели хиляда и петстотин тона материали. Това бяха на първо място опразнените контейнери, огромната част от резервните конструктивни елементи и апарати, много запаси от вода, течен кислород и храни. Посегнахме дори на резервната ни челна броня. Ако срещнехме втори космически облак, нямаше да има с какво да запазим помещенията от смъртоносните частици, от всепроникващата радиация. Готови бяхме, ако се наложеше, да се лишим и от културното ни богатство — магнитните филми с литературни и музикални произведения, с картини от природата на Земята и на планетите от Слънчевата система — от това, което ни беше най-скъпо — споменът за далечния роден свят.

Незабравима е останала в спомените ни картината на раздялата с изхвърлените части от звездолета.

През последните месеци, преди да започнем намаляването на скоростта, ние приключихме демонтирането на обречените части, изнесохме навън всички материали, припаси и вещи, които бяхме пожертвували, за да намалим масата на звездолета. Но докато летяхме по инерция всички те сякаш не искаха да се разделят от нас и се движеха близо до кораба, продължаваха да ни съпътствуват. И едва когато, след почти десетгодишна почивка, двигателят отново заработи, грамадата изхвърлени предмети се устреми напред и скоро изчезна в черната бездна. Ние плавно забавяхме движението си, а те, загубили вече всяка връзка с нас, продължиха пътя си по инерция, все със същата скорост. Ние ги наблюдавахме дълго, докато се загубиха в мрака на черното небе. И, повярвай ни, на нас ни бе мъчно, така тягостно и мъчно, сякаш сме изоставили верен другар сам в безкрая на страшния Космос.

Корабът летеше, външно цял и невредим, но това не беше вече старият звездолет. Бяхме го осакатили, обеднили, бяхме сериозно накърнили резервите му на безопасност. Сега вече всяка авария можеше да се превърне в катастрофа, всяка неизправност заплашваше с гибелни последици. Ние летяхме на границата на допустимата безопасност. И затова трябваше да бъдем десеторно по-бдителни, десеторно по-внимателни и предвидливи. Сега вече нямаше на какво друго да разчитаме, освен на собствената си съобразителност, ум и смелост.