Димитър Пеев
Фотонният звездолет (21)

Звездният и кибернетичният човек

Хората — това ти ще узнаеш, когато се завърнеш на Земята — са неспокойно племе. Винаги изпитват нужда да работят, да творят, да мечтаят и да се борят за осъществяването на мечтите си. Ти сам ще гориш в този огън и ще разбереш състоянието, в което се намирахме. Нямахме задачи, а се нуждаехме от работа, от съзидателен труд.

И ние хвърлихме цялата си енергия в изграждането, обогатяването, разкрасяването на поселението ни. Ние, останалите четиринадесет човека, си поставихме задачата да построим приказен град на Неогеа — столицата на бъдещия космически център, — както Талия наричаше поселението ни.

Дали имаше смисъл тази дейност? Разумно ли беше да изграждаме обширни паркове и оранжерии, огромни зоосектори, великолепни жилища, богато обзаведени лаборатории, разнообразни заводи и мощни електроцентрали? Не търсихме ли ние по този начин да скрием безсилието си, да убием Времето, да се самоизлъжем, че все още сме полезни? — Не! Не беше само това. Ние вярвахме, че след нас човечеството ще изпрати експедиции, не една и две, а редица експедиции, с много хора. Ние се трудехме и за тях, за да могат те, щом дойдат, да не губят време за обзавеждане, за организиране на живота си, а веднага да пристъпят към изпълнение на задачите, за които ги бяха изпратили. Сега ние разполагахме с много време. И го влагахме в бъдещето — спестявахме време на другарите, които щяха да дойдат. Защото времето, невъзвратимото време, е най-скъпият дар в света. И ние се стараехме, според силите си, да не го пилеем напразно.

Работехме до самозабрава, с настървение.

Всички ние, дори биолозите, познавахме добре електрониката и автоматиката. И любимото ни занимание стана конструирането и построяването на най-сложни и оригинални кибернетични роботи. Те не само извършваха цялата работа по изследването на планетата, по охраната на поселението ни, но и ни обслужваха в домовете, в лабораториите и в заводите. Те се появиха в оранжериите и в зоосекторите. Имаше роботи градинари, берачи на плодове, зайчари, свинари, риболовци. Страстта ни да създадем кибернетични обслужващи автомати отиде дотам, че те започнаха да ни пречат.

Беше вече невъзможно да си откъснеш зрял плод сам. Когато някой от нас решеше да си достави това малко удоволствие, винаги се оказваше, че всички готови за бране плодове са вече грижливо наредени в хладилниците. Роботите не знаеха мярка в старанието си. Или ако някой от нас намислеше, по древен спортен обичай, да седне край аквариума и да полови риба, то и тази му радост се помрачаваше от някое металическо чучело, което вече висеше край басейна, ловко поразяваше най-охранените екземпляри и със светкавични движения на мрежата си ги пъхаше в сандъка. А що за удоволствие е да ловиш риба в подобна компания!

Наред с битовата автоматика ние подготвяхме и големите задачи. Щом трябваше вече да останем тук, искахме чуждият свят да почувствува, че не смазани от нещастието двуноги го населяват, а хора — любознателни, твърди, неустрашими.

Бяхме решили да построим серия междупланетни кораби — повечето напълно автоматизирани, с кибернетично управление и един или два пасажерски. С тях възнамерявахме да изследваме многобройните планети около Проксима. Замисляхме и една по-голяма експедиция, до двойната звезда Толимак. Разстоянието, несравнимо по-малко, отколкото до Слънцето, все пак възлизаше на триста и шестдесет милиарда километра. Неспокойният ни изследователски дух не ни даваше мира. И като не можехме да полетим към нашата звезда, мечтаехме да отидем до Толимак. Звездолетът ни разполагаше с енергия за това сравнително късо по мащабите на астронавтиката пътешествие. Но все пак при ограничените ни запаси ние не можехме да развием крайцерска скорост, по-голяма от четири хиляди километра в секунда. Затова отиването и връщането щеше да ни отнеме поне шест години. И за да преодолеем пространството, щяхме да изразходим целия си запас от антивещество. То сега за нищо не можеше да ни послужи, но все пак ние го скъпяхме, не се решавахме да се впуснем в тази нова експедиция, И все отлагахме този въпрос за по-нататък.

Ти знаеш, че и този проект се осъществи. Но не от нас.

Разказвал си ни, че най-яркият ти спомен от ранното ти детство е от знаменития Киби. Сега ние ще ти разкажем историята на този Киби, как и защо той се появи сред нас.

Най-добър специалист по техническа кибернетика сред екипажа бе Ксенон. Да, този същият Ксенон, който бе намислил да създаде по-съвършен от човека, от Хомо сапиенс, звезден човек. И ето че в деня, когато ние тържествено празнувахме първия ти рожден ден (празниците бяха твърде рядко събитие в живота ни), сред веселието и радостния глъч някой внезапно почука на вратата.

Трябва да ти признаем, че това силно ни смути. Селена пребледня, а Талия неволно приседна на стола. Защото нямаше кой да почука. В просторната ти детска стая се бяхме събрали всички. Отсъствуваха само Циркония и Лантан. Но те бяха горе, дежурни в звездолета. А ето че някой чукаше настойчиво на вратата.

Само Ксенон остана невъзмутим, доволен от ефекта на шегата си. А Сигма, която бе посветена в тайната му, се усмихваше загадъчно.

— Влез, Кибер — каза високо Ксенон.

И в стаята влезе малък човек. Или по-скоро — голяма кукла. Да, това беше кибернетична кукла с пластмасова външност, моделирана като три-четиригодишно момченце. Роботът закрачи уверено, приближи се до теб и каза с изменения глас на Ксенон:

— Здравей, Астер. Аз съм Кибер. Искаш ли да ти бъда другарче?

Ти се запъти (беше проходил) към новата, удивителна играчка и я прегърна. Но конструкторът ѝ изглежда не бе предвидил подобно обръщение с творението си, защото Кибер падна заедно с теб. Ти се удари, заплака силно. И роботът също зарева. Плачеше дрезгаво и махаше безпомощно ръце и крака.

Талия те грабна в обятията си и започна да те милва, да те утешава. А Селена хвана за врата Кибер и го изнесе навън. На вратата се спря, изгледа строго смутения Ксенон и каза:

— Това не бива да се повтаря. Това е кощунство. Щом Астер няма деца за другари, ние ще му ги заменим. Но не някакво си електронно чучело. Това няма да позволим.

Сега ти, разбира се, беше сърдит, че са отнели интересната ти играчка, и продължаваше да плачеш. А Ксенон се измъкна незабелязано от стаята, постара се този ден да не се мярка повече пред очите ни.

Но той беше твърде настойчив, за да се откаже така лесно от веднъж обзелата го идея. И след дълги спорове, най-вече със Селена, успя да ни убеди, че неговият Кибер е само една забавна играчка, която може да те радва, но не и да ти увреди. И едва след неколкократни реконструкции и проверки от „комисия“ под председателството на строгата Селена Кибер, или както ти го наричаше галено Киби, бе допуснат в стаята ти.

И странно, това даже донякъде ни огорчаваше, но ти предпочиташе компанията на Киби пред нашата. Киби беше неуморен, Киби беше винаги на твоите услуги: „Киби, пей!“ — и роботът започваше да пее: „Киби, разказвай приказки!“ — и той започваше да разказва, за стотен път всички приказки, които Ксенон беше вложил в електромагнитната му памет: „Киби, млъкни!“ — и куклата замълчаваше, докато последва друга заповед. А такава идваше обикновено след не повече от минута.

Когато оценихме вредното влияние на Киби върху оформянето на твоя характер, беше вече късно. Киби със своето безропотно послушание те разглезваше, правеше те своенравен. Ти започна да се държиш по същия начин и с нас. И тогава, разбира се, ние ставахме за теб „лоши“. А да ти го отнемем вече не можехме. Ти беше се твърде силно привързал към „единственото си другарче“.

Ксенон се опита да „усъвършенствува“ произведението си, вложи в програмата му „характер“. Киби не ти разказваше приказки, ако ти не бе закусил, не ти пееше приспивни песни, ако си бил непослушен или си плакал. Ти имаше дневна програма и само когато я съблюдаваше точно, Киби изпълняваше желанията ти.

Първият опит в тази насока не успя. Роботът изискваше точно до секундата изпълнение, не допускаше никакъв толеранс. След „смекчаването на характера“ му пък ти се изхитри и започна да го изиграваш — използуваше границите, в които той поставяше условията си, за да получиш исканото от него, и след това да не изпълниш обещанието си. Това породи у Киби непонятна и за самия Ксенон „реакция“. Роботът, както казват електрониците, даде „пробив“. И той започна да те изиграва — обещаваше, а не изпълняваше. Раздразнен от „лъжите“ му, ти започна да налиташ на бой с него. С една дума — отношенията ви се влошиха и вие започнахте да се карате, да се учите един друг на лъжи и хитрости.

Тогава повикахме Ксенон и си поприказвахме сериозно с него. Щом се бе заел да ти създава кибернетично „дете другар“, длъжен беше да издържи играта докрай.

Започна едно негласно състезание между твоята изобретателност и умението на Ксенон да моделира програмата на кибернетичната кукла. Но не можахме да видим резултата от това съревнование между детето, робота и електроника. Нови събития нахлуха в живота ни, погълнаха вниманието на Ксенон и той така и не можа да довърши започнатото дело.